Диди с радост бе очаквала брака си. Но когато приключиха бурните периоди в него, тя разбра, че той ѝ носи единствено страдание. Тялото ѝ я бе предало със своята скованост и напрегнатост.

Осъзнаваше, че като съпруга е претърпяла пълен провал. Свекърва ѝ се държеше лошо с нея и все я поучаваше. Останалите жени я подминаваха с ледена вежливост, зад която трудно скриваха презрението си към нея.

А нейният съпруг едва ли я обичаше, навярно всичко бе плод на нейното въображение. „Дали и той не я презираше като всички останали?“ – питаше се често тя.

За никого не бе тайна, че мъжът ѝ си има любовница, но за нея това бе много болезнено. Тя се чувстваше отхвърлена. Странното е, че за мъжете това беше нещо обикновено, дори го смятаха за необходимост.

Диди често чуваше зад гърба си, как жените шушукат за любовницата на мъжа си:

– Много е красива и духовита. Киро е страшно увлечен по нея.

Ако мъжът ѝ бе неопитен като нея, двамата щяха да се разберат и взаимно щяха да се успокояват. Ако беше по-възрастен щеше да прояви повече търпение и сдържаност, но той беше уловен в мрежата на тази развратница, която му носеше физическа и духовна удовлетвореност.

Нежеланието за контакт и сковаността на Диди отблъскваха Киро. Не можеше насила да изисква от нея това, което ѝ бе противно.

Накрая Киро дори се разгневи:

– Как ще имам деца от теб, когато се дърпаш така?

Той не искаше да оскърби семейството ѝ и да му причини такава болка. Не можа да намери разрешение на проблема, но и с никого не сподели.

От своя страна Диди трупаше неприязън и враждебност. Цялата вина за брака им, тя хвърляше върху любовницата му.

Гордостта ѝ бе наранена. Тя започна да мрази съпруга си. Ненавиждаше любовницата му, защото смяташе, че тя е откраднала любовта на съпруга ѝ.

С враждебност и омраза нищо не се постига. За да има промяна в обстоятелствата, човек трябва да разбере грешките си и докато е време да се поправи, защото след развода е твърде късно да се правят какви да е корекции.

Гмуркали ли сте се под вода? Ако останете без въздух там, всяка следваща секунда вие губите надежда, че ще изплувате и ще поемете въздух отгоре.
Колкото повече време стоите под водата, толкова по-силно е желанието ви да си поемете дъх. Когато това желание стане непоносимо вие се устремявате нагоре със всички сили, за глътка свеж въздух.
Жаждата за Бога е усещането за необходимост от Него, осъзнаване, че Той ни е нужен повече от всичко друго и тогава ние се стремим да утолим тази жажда чрез Неговото присъствие.
Бог не иска да бъдем доволни от нещо по-малко от Него Самия. Ако го познаваме, можем да постигнем съвършенство.
Нека помолим Бог да ни даде нов глад за Него и желание да се уподобим на Христос.

В миналото тези, които са претопявали благородни метали, са работели седнали. Тази работа била много деликатна и изисквала много повече умел подход и необходимост от внимателно проследяване на всички работни процеси. Освен това, не трябвало да се използва много силен или слаб огън.
Отделянето на метала от шлаката се правело в точно определен момент, така че почистеният метал да не се повреди.
По същия начин, трудностите и страданията в живота на всеки християнин Бог използвани, за да се отделят всички нежелани примеси на греха и самолюбивото ни „аз“. Тези преживявания са неприятни. Те могат да бъдат много болезнени, но Господ е много опитен шлифовчик и той не ще позволи повече от необходимите изпитания.
Когато Бог ни пречиства, той зорко бди над духовните процеси в нашия живот. Само на дело, преминавайки през различни изпитания, започваме истински да познаваме Бога.
Средновековните алхимици са знаели, че златото е напълно пречистено, ако лицата им ясно са се отразявали в него.
По същия начин, само когато Христос, чрез Неговата благодат, напълно се отрази в нас и когато славният лик с нищо не е затъмнен, изпитанието е достигнало своята цел и може да бъде прекратено.
О, дано ни даде Господ, а и сама бих се молила за огън, който да очисти живота ни, от всичко онова, което пречи напълно и ясно да се отрази Христос в нас.
Християнинът не трябва да счита различните изпитания и трудности в живота си за необичайно явление. Огън за претопяване ни изпраща Бог, за да може вярата на Божиите чада да бъде очистена и укрепена чрез огнени изпитни.
За всяка пролята сълза по пътя на освещението днес на земята, минавайки през огнената пещ на изпитанията, ще имаме за награда не един скъпоценен бисер в небето.

„Бог е любов“ – това не е просто красива фраза, а основата на живота. Много често нашето възмущение към църквата се дължи изключително или предимно на нас. Ние сме нетолерантни, немилостиви, завистлив, триумфираме над другите, горди сме, безчинстваме, търси своя полза и победата на своята гледна точка, досадно ни е, във всичко и във всеки виждаме зло, радваме се на неправдата, тъгуваме за истината, на нищо не вярвам, на нищо не се надявам и нищо не понасяме. Ние не обичаме. Ето защо, виждаме всичко в различна светлина.
Ние прощаваме на себе си, когато грешим и се надяваме да се коригира, но рядко оставяме това право на други хора. През цялото време, обвиняваме много хора, че са недостойни. Но сам Господ поставя всичко на мястото си.
Същото разминаване се разкрива и тогава, когато ние питаме: Защо трябва да отида в храма? В крайна сметка, въпросът звучи така, сякаш става дума за спортния клуб, университет или партия. Всичко това изглежда външно за отделния човек, неща които могат да бъдат полезни или безполезени в живота му.
С какво може да се сравни Църквата освен с болница? В клуба можем да отида или да не отида, но да отидеш на лекар, когато нещо те боли е невъзможно, това е необходимост.
Това не е избор: Къде е по-добре да отида – в храма, на фитнес, на парти или на танци? Ние говорим за фундаментално различен избор. Това не е избор, да го правя или да не го направи. Това е избор: да бъдеш или да не бъдеш. Един човек идва на църква, за да се научим да обича. Любовта не е просто „влияния …“, чрез нея целият ти свят и отношението към другите се променя. И различните неща – от курса на долара до кавгата с родителите, ще се възприема по съвсем различен начин.
Живот в присъствието на Бога, открива на човека смисъла на неговото съществуване, което се реализира чрез любовта.

Човешко желание да направи всичко по най-добрия начин, но не за себе си, а за някои оценител, чието присъствие играе ключова роля. Първо, тези оценители са родители, учители, а след това работодателя, съпругата, колегите и обществото като цяло. Болезнената зависимост на човека от похвалите на другите е явно проявлението на този синдром.
Колко опасен е синдрома на отличника?
Странно е, но желанието да бъдем най-добрите във всичко, по-скоро е пречка, отколкото да помогне на човека в живота.
Първо „отличникът“ е твърде много зависим от чуждото мнение. Той може да стане прекрасен изпълнител, но там където трябва да се прояви самостоятелност, той се проваля.
Второ, „заразените“ със синдрома на отличника се страхуват да поемат ангажимент, опасявайки се, че няма да успеят да го реализират на нужното ниво и не ще получат желаната похвала.   Трето, тези хора обикновено са много взискателни към себе си и другите. Те трудно общуват и често остават сами. Ако успеят да създадат семейство, прекомерните им изисквания често са причина за семейни конфликти.
Четвърто, такива хора се страхуват да направят грешка. Те не умеят да падат. Отсъствието на похвала или наличието на критика ги води в състояние на апатия, която постепенно се превръща в депресия.
И накрая, ефективната дейност на „отличника“ обикновенно е снижена. В стремежа си да направят най-доброто, те неоправдано губят много време и енергия за несъществуващи детайли. Такива хора не са в състояние да правят разлика между необходимост и достатъчност.
Може ли да се преодолее този синдром?
Може! Разбирането и осъзнаването на проблема е вече малка крачка към неговото отстраняване.
И най-важното, такъв човек трябва да се научат да мисли за себе си като любящ и любим човек, независимо от това дали е извършил „отлична“ грешка или направи всичко както трябва. Той често трябва да си казва, че близките му го обичат и тогава, когато той е несъвършен.