Ако Христо се съмняваше в смелостта на племенника си, то това се разсея от бдителността на момчето и готовността му за действие.

Като погледна Дани в лицето, Христо разбра, че той не беше избягал, но нарочно го подкачи:

– Защо избяга?

– Не съм избягал, – отвърна Дани и погледна вуйчо си с пламнало от възмущение лице. – Аз нямаше да тръгна така с Павел, както ти направи с чичо му, след като се скарахте.

Двамата продължиха по пътеката. Дани упорито мълчеше, а Христо  сериозно се замисли. После вуйчото сложи нежно ръка на рамото на момчето и каза:

– Синко, какво мислиш за мен, като постъпих по този начин?

– Аз нямаше да го направя… с човек, когото мразя, – отговори Дани, устремил поглед напред.

– Но аз не мразя Антон. Той ми харесва.

– Защо се скара и сби с него тогава? И защо той насмалко не те уби?

Христо не отговори веднага на такова обвинение. Гласът на Дани бе толкова различен от този на момчето, което бе утешавал и насърчавал до скоро. Това го накара изпитателно да погледне племенника си в лицето.

– Да се биеш, –  каза Христо с малко по-тих глас, – означава да живееш, това е солта за съществуването на някои хора. Без бой на света не му остава нищо друго, освен да пририта и да свърши. Той е един вид лекарство, моето момче. Най-големите и най-трайните приятелства се сключват след бой. Когато стиснеш ръка на човек, с когото си се бил, стига партньорът ти да е бил честен, ти си спечелил приятел завинаги.

– Аз не бих стиснал ръка на Павел, –  каза Дани. – Никога. Някой ден ще го убия.

Спокойният тон на Дани събуди у Христо чувство на тревога.

– Да си наумиш да убиеш някого, освен в случай на война, не е хубаво нещо, – възрази вуйчото. – Дръпни му един бой на тоя Павел и му стисни ръка. Нека остане като една хубава играта.

Напрегнатото лице на Дани се поотпусна при тези думи на вуйчо му. Последва го добродушния му смях.

– Никога няма да стисна ръка на Павел,  – повтори Дани. – Ще му тегля един хубав бой, но някой ден може и да го убия.

– Ти може да го убиеш, но това не означава непременно, че имаш намерението на всяка цена да го направиш. Но ако някога сметнеш за необходимо да сложиш край на неговите дни, не го прави от омраза.

Дани гледаше съсредоточено вуйчо си.

– Борбата, ако е жизнерадостна и без лоши намерения, издига душата, – продължи Христо. – Кара те и да се смееш, и да плачеш, очиства всички тръни и бурени в живота ти. Прави те да гледаш по-широко на нещата и да бъдеш по-устойчив. Но когато тази борба е отровена от омраза и стигнеш до момент, когато не можеш да се засмееш, тогава тя е разрушителна и е най-лошото нещо, което може да ти се случи.

Дани наведе глава и дълго мълча, но когато вдигна очи, погледът му бе омекнал. В очите му вече не се таеше омраза.

Бизнесът на Стамат бе едно безкрайно напрежения. Той не вършеше нищо незаконно, но нарушаваше редица правила и норми от бизнес етиката. Да не говорим, че част от работниците при него бяха незаконно пребиваващи в страната.

Той имаше големи планове и мечти, но не обръщаше внимание на дребните неща. Целта му бе да подписва колкото се може повече договори и с възможно повече клиенти.

Обещаваше срокове, които нямаше намерение да спазва. Вписваше в офертите материали, които изобщо не използваше. Гарантираше качество, което не се стремеше да постигне.

За Стамат беше важно да хване поръчката, а после правеше нещо малко видимо на обекта, за да успокои клиента, че работата върви.

С оплакванията, закъсненията и гнева на клиентите, той се справяше лесно, като хвърляше вината на някой друг и отново даваше обещания, който нямаше намерение да изпълни.

Работата все пак вървеше. На клиентите и бе писнало от оправданията и обещанията му и гледаха час по-скоро да се освободят от Стамат.

Като работодател, той плащаше по-малко на работниците, като обясняваше, че е недоволен от работата им.

Днес трябваше да е привършил прокарването на тръби за напоителна система. Както винаги пак закъсняваше със сроковете, за това подвикна на един от работниците:

– Не си губете времето да ги закопавате надълбоко, само ги покрийте отгоре с пясък и пръст. Дали са закопани на петдесет или на двадесет сантиметра няма значение – и махна с ръка.

– Господине, – чу зад гърба си Стамат, – ако не се закопаят тръбите по-надълбоко след месец, вятърът ще отвее пясъкът и пръстта и те ще се оголят.

– След един месец няма да сме тук, – засмя се самодоволно Стамат.

– А вашата репутация? – продължи да настоява стоящият зад него.

Вбесен Стамат се обърна:

– Кой си ти, че да ми ….

Но изведнъж гласът му секна. Срещу него стоеше съвсем непознат човек, в чийто очи се отразяваше небето.

Стамат се окопити и изръмжа недоволно:

– Ти пък откъде се взе? За мен ли работиш?

– През целия ти живот, – усмихна се човекът.

Стамат беше готов да го наругае и да го изпрати да работи с другите, но не можеше. Гласът му бе застинал в гърлото. Усещаше се безсилен, не можеше дори да помръдне.

Някаква топлина изпълни тялото му. Спомени, в които не бе постъпвал  по най-добрия начин минаха като на лента през главата му.

Камъкът, който изпълваше гърдите му се разтопи, а от очите  му закапаха сълзи…..

Станимир и Михаил бяха добри приятели. Въпреки, че Михаил беше пет години по-голям от Станимир, това не пречеше на дружбата им.

Днес отново бяха в парка и тихо разговаряха.

– Не мога постояно да греша и другите да ми се подиграват,- тъжно каза Станимир.

– За да има промяна на живота ти, освен желание е необходимо и още нещо, – каза Михаил.

– И какво е то? – недоумение се изписа на лицето на Станимир.

– Представи си, че на едно дърво са кацнали пет врани, – започна Михаил загадката си. – Три от тях решили да отлетят, колко врани са останали на дървото?

– Две, – бързо отговори Станимир.

– Грешиш, – засмя се Михаил, – останали са пет. Това, че три от тях са решили да полетят, не означава нищо, до момента, когато наистина го направят.

Станимир разрови с върха на обувката си пясъка под краката си. И този път бе надхитрен. Но Михаил не целеше да огорчи приятеля си.

– Хората, които имат намерение да направят нещо, се различават от тези, на които и през ум не им е минавало това, но замисъл без реални действия, е обида за тези, които очакват от теб най-доброто.

В главата на Станимир изникнаха хиляди извинения, с който обикновено се оправдаваше:

– Щях да изхвърля кошчето, но ….

– Исках навреме да свърша това, но ….

– Щях да се прибера на време, но ….

Станимир се оправдаваше, че е имал намерение, но не му бе стигнала воля да го направи, а това съвсем не говореше в негова полза.

– Мисля, че разбрах, какво искаш да ми кажеш, – каза Станимир изпълнен с решителност.

– Докажи го, – предизвика го Михаил.

– Скоро ще чуеш за това, – усмихна се с ентусиазъм Станимир, – не се съмнявай в това.

Знамената и флаговете още от племенните войни, са играли важна роля. И това е съвсем разбираемо.

Чрез тях страните се изявяват и предупреждават, демонстрират намерения и амбиции.

Флагът не е просто емблема, а реална идеология.

Разбира се, през последните векове основната функция на флага малко е загубила своята актуалност. Но сред еднотипните и скучни знамена има и много интересни.

Единственото знаме в света, на което е нарисувано военно оръжие и селскостопанско оръдие принадлежи на Мозамбик.

На него мотика е кръстосана с автомат Калашников. Това са държавните символи на африканската страна, които дават представа за вътрешното състояние на народа.

Гражданската война там не е преставала в продължение на много десетилетия. Конфликтите в страната продължават и до днес.

Елена тихичко влезе в ателието. Христо седеше наведен над някаква рисунка. Изглеждаше много съсредоточен. Любопитството ѝ надделя и тя попита:

– Какво рисувате?

Стреснат от гласа ѝ Христо се отдръпна от картината и Елена я видя.

Рисунката я стресна. Леда беше пищна и гола. Лебедът бе огромен, висок почти колкото Леда. Той бе покрил тялото ѝ с големите си бели криле. Хълбокът на Леда прилягаше идеално на извивката на крилото, което се спускаше по бедрото и крака ѝ. Леда свенливо се бе обърнала настрани, сякаш се срамуваше, че е очарована и омагьосана от това създание.

Докато разглеждаше рисунката Елена се изчерви.

– Харесва ли ви? – попита Христо.

– Лебедът е прекрасен.

– Не напразно Зевс е използвал този образ, за да прелъсти Леда, – засмя се Христо. – Лебедът е лукав, неустоим заради красотата си. Никой не може да усети намеренията му, защото изглежда чист и непокварен.

И добави съвсем тихо:

– Но аз не му вярвам.

– А жената? – попита Елена.

– Какво знае тя? – каза Христо. – Изгубила се е в собственото си удоволствие.

Елена на хареса оценката му за Леда, нито пък искаше да приеме присъдата му за лебеда.

– Възможно ли е лебедът да не е чист?  – попита Елена. – Всеки човек възприема лебеда за невинен заради красотата му.

– И аз наблюдавам тези птици, – скептично сви устни Христо. – Те поразяват всеки, който се диви на грацията им. Но ако са заплашени, атакуват много грубо. Какво може да си помисли човек за създания с толкова двойствена природа?

– А какво ще кажете за лебеда, който знае, че умира и пее на приятелите си, за да ги успокои? – Елена неотстъпваше от своето.

– Смятате ли, че природните създания са глупави като хората? – На лицето на Христо се появи печална усмивка. – Лебедът усеща кога идва края му, но знае, че всичко на този свят е само един бързо преминаващ дар. Това не разбират единствено ние хората. Бедният смъртен едва достигнал до сигурност във някаква власт и веднага е унищожен от сили, които са по-големи от него.

– Искате да кажете, че Бог ни унищожава, както ни и създава? – попита Елена.

– Не, – възрази Христо. – Казвам само, че нищо не е вечно. Всичко е краткотрайно и променливо като чувствата ни. Само умът на човека му пречи да осъзнае това.

– Как може човек да се чувства добре, ако го занимават такива тъжни мисли? Вярно е че човек се превръща на прах, но нима нищо не оставя след себе си?

– Извинявайте, – каза Христо, – но мисля, че само забележителни хора оставят нещо повече от екскрементите си.

Христо се стресна от смаяното ѝ изражение, за това бързо добави:

– Е вие също сте едно великолепно изключение. Знам , че се грижите за бедните и не връщате никой гладен или жаден от прага си.

– Но нали вие ще оставите след себе си картини, статуи ……., а това са шедьоври, – бързо реагира Елена.

– Боята се лющи от платното, както кожата пада от плътта. Скулпторите се рушат, ако не от времето, от завистници и „ценители на изкуството“. Човек унищожава сам  собствените си творения.  Каквото оцелее, оцелее, – безгрижно махна с ръка Христо.

Елена погледна към картината, но не намери утеха в лицето на Леда ….