Валеше сняг вече трети ден. Къщите с големи снежни калпаци се гушеха в дълбокия сняг и почти нищо не се виждаше от тях.

Миронов бе редактор на месният вестник. Той безнадежно гледаше снега през прозореца и каза с болка:

– Хубаво е ако имахме и портиер към редакцията, но такава бройка не е предвидена. Ако имаше такъв, той щеше да почисти снегът в двора на редакцията. А сега трябва да чакаме снега сам да се разтопи.

– И на мен ми омръзна да пълзя едва едва, – намеси се един от старите сътрудници на вестника, – ще падна някой от ден и ще си счупя я крак, я ръка.

Методи, младият специален кореспондент на вестника, погледна присмехулно застаряващата част от журналистите във вестника и попита:

– В утрешния вестник има ли едно място за обява?

– Изглежда е останало едно, – каза Миронов. – А на теб за какво ти е?

– Почакай и ще видиш! – закани се Методи.

Отиде при словослагателят и го накара да вмъкне следната реклама в броя:

„При входа на сградата на редакцията на местния вестник е загубен златен пръстен с брилянт от 2,9 карата. Който го намери, моля да го върне и ще получи възнаграждение“.

До вечерта на следващия ден пред редакцията изобщо нямаше сняг.

Асфалта блестеше, все едно върху него не е валял сняг.

По него се разхождаха десетина човека, които внимателно се вглеждаха в краката си.

През 1942 г. българските граждани от еврейски произход имаха редица лишения и ограничения, но поне животът им не бе застрашен.

Едно от най-тежките бремена бе въвеждането на еднократен данък върху еврейското имущество. В повечето случаи той довеждаше до конфискации и принудително изземване на имуществото им от държавата. На всички настоявания от страна на Райха:

– Да бъдат изпълнени нарежданията относно решаването на еврейския въпрос.

Цар Борис отговаряше:

– Еврейската работна ръка е необходима на България при строежи на пътища, железопътни линии и големи обекти.

Даже германският пълномощен министър Адолф Хайнц Бекерле бе повярвал на този аргумент, потвърждавайки пред Йоахим фон Рибентроп:

– Нуждата от еврейска работна ръка е напълно истинска.

Германските представители в София все по-често започнаха да споменават в своите доклади за нежеланието на българите да прилагат по-строги мерки срещу евреите.

Валтер Шеленберг, шеф на германския шпионаж в България докладва:
„Основната причина за бездействието на българите спрямо евреите идва от Двореца“.

Вследствие на този доклад в София пристига един от приближените помощници на Айхман, Теодор Данекер.

След тримесечен престой и съвместна работа с Александър Белев, комисар по Еврейските въпроси, той изготвя документ за първоначално изпращане на двадесет хиляди български евреи от Стара България в Полша.

Нареждането за отмяна на акцията дойде от най-високо място. Именно от Двореца бе спряно депортирането на евреи от Стара България.

На 9 март вътрешният министър, без каквото и да било участие на комисаря по еврейските въпроси, заповяда: „Евреите да бъдат освободени“.

След като видя, че цар Борис няма да изпрати нито един евреин от българските земи в Полша, германският специален пратеник Данекер веднага предложи изготвянето на алтернативен план за действие.

На 20 май 1943 г. Габровски се явява в двореца, носейки два, изготвени от А. Белев, планове. План „А” предвиждаше депортирането на всички евреи от България в лагера Треблинка, в Полша, а план „Б” – изселването на софийските евреи в провинцията.

Германците отдавна искаха да се забрани на евреите спокойно да се разхождат по улици и обществените места на София.

Царят без колебание отхвърли план „А” и прие с неохота план „Б”.

Така 50 000 български граждани от еврейски произход бяха спасени от лагерите на смъртта. България, въпреки че бе съюзник на Третия райх, запази еврейското малцинство.

Колко е хубаво човек да е безстрашен и да не се страхува при преодоляване на трудности, поредния изпит или ново препятствие към успеха.

А защо тогава предизвикаме страх в детската душа още от най-ранна възраст? Това ли е начинът да се контролират и да се карат децата да правят „правилните“ неща?

Фанка бе здраво и будно дете. Всичко искаше да пипне, да разбере как е движи или защо прави така.

Родители и роднини приемаха любознателността ѝ с възторг:

– Много е умна, – казваха те. – С това неуморно изследване на света около себе си, кой знае каква професия ще избере в бъдеще?

Фанка имаше един основен проблем, не обичаше да яде. Противеше се  и не хващаше лъжицата, щом зърнеше препълнената паница с попара пред нея.

Веднъж дядо ѝ я заплаши:

– Ако не ядеш, ще те грабне дядо Торбалан. Виждаш ли къде се е скрил там в храстите. Ето само червеният му пояс се подава, – сочеше старецът с ръка към близкия парка.

Фанка уплашено погледна, гребна една две лъжици, но след това окончателно отказа да яде.

Вечерта, когато дядо ѝ я заплаши отново с дядо Торбалан, детето се усмихна и каза:

– Дадо, но това е пеката (пейката).

Фанка внимателно бе изследвала мястото през деня, където сочеше дядо ѝ, но там нямаше никакъв Торбалан, а само една пейка и то червена.

На следващия ден баба ѝ реши да вземе нещата в свои ръце:

– Яж, че ще дойде баба Меца и ще те изяде.

Фанка войнствено извика:

– Взема пешите (машите), бия мечката!

Малката хитруша почти винаги надделяваше и не изяждаше препълнената паница с ядене. Може би бе права, човек яде колкото желае, защо трябва да я насилват?

Хубаво е да се пътува, особено на места, които човек никога не е видял с очите си.

Трифон Загоров получи уникалната възможност да посети интересни според него места с автобус.

По време на едно от спиранията Трифон се насочи към едно уютно кафене, което привлече погледа му.

В менюто на заведението имаше вкусни супи, с пикантни подправки и всякакви съблазнителни ястия. Само при четенето на предлаганите яденета Загоров усещаше аромата и вкусът им, при което стомахът му се обаждаше като разкрибуцана стара цигулка.

Загоров веднага си поръча:

– Една супа, моля – и посочи една от менюто.

– Вие от този автобус ли сте? – попита учтиво сервитьорката.

Трифон кимна с глава.

– Да.

– Тогава супа няма.

– А ориз със къри сос? – попита отчаян Загоров.

– Не. Ако сте от този автобус, можете да поръчате само сандвичи.

– Но защо? – попита изненадан Трифон.

– Цяла сутрин приготвях вкусни ястия, а на вас ви остават около десетина минути, за да ги опитате.

– Шофьорът ни даде за почивка от 20 минути, – уточни Загоров.

– Не, това е недостатъчен срок. Не мога да ви позволя да ядете храна, чийто вкус не бихте могли да оцените, поради липса на време.

Работата си е работа, но тя получава импулс, когато е одобрена. Похвалата е един вид насърчение за човека, независимо  от това, какво работи той.

Човешкият индивид се чувства удовлетворен , когато е доставил радост и задоволство на околните.

Петър стоеше в страничния кораб на църквата. Горяха няколко свещи, две бяха запалени от него без причина. Тук познаваше всички, но само по физиономия. Той често идваше в тази църква.

Погледна свещите и се опита да разсъждава на ум:

„Да постъпиш правилно и да направиш така, както е най-добре, често са две напълно различни неща. Независимо от всичко, аз не исках да ги нараня“.

Един възрастен мъж мина покрай него и му кимна, но той не му обърна внимание. В църквата Петър не намери мир и покой. Това го натъжи. Чувстваше се ощетен.

Огромната двойна врата на предверието се отвори и от нея се появи свещеникът. Петър вдигна глава. Този мъж му бе познат, но не знаеше името му.

В тази църква бе виждал само двама свещеника. Единият млад, висок, с тъмни очи. в който се четеше фанатичен пламък и този, който щеше да отслужи литургията дребен на ръст с дълга бяла брада.

Макар, че Петър не бе разговарял нито веднъж с него, той повече му допадаше, защото имаше приветливо лице. Гласът му бе дълбок и плътен.

Петър видя как свещеникът се прекръсти, падна на колене, опря чело в пода и започна да се моли. Това бе акт на смирение и преклонение пред Бога.

Петър му завидя не само на него, но и на всички богомолци, които идваха в църквата, защото те имаха нещо повече от него – спокойствие и сила.

Църквата бе живот, любов и безопасност, отвън нея бе мрак, мястото от където той идваше и се почувства фалшив и засрамен.

Свещеникът се усмихна. Той говореше нежно, все едно разговаряше с жив човек на улицата. Понеже гласът му бе тих, Петър не можа да долови думите му.

Изведнъж поиска да докосне този мъж, който така непринудено говореше с Бога. Изправи се и разтвори ръце. Когато ги повдигна нагоре усети, че се разтрепериха.

Имаше чувство, че ако свещеника се обърне и го погледне, ще прозре болката му. Толкова много му се искаше да усети ръката му върху главата си и да му изповяда всичко, което бе натежало в сърцето му.

„Той ще ме изслуша – помисли си Петър – и всичко ще се поправи“.

– Отче помогни ми!

Но свещеникът не го чу, защото Петър не произнесе тези думи, които толкова копнееше да каже.

Сам, безмълвен и недостоен Петър седна за свещите и погледна към Божественото, но видя само една огнена завеса.

Колко малко трябваше да направи, но не се реши и остана с болката и мъката на извършеното, които силно го гнетяха.