Живееха някога двама души на земята. На единият, нека го наречем Михал, всичко му вървеше, а на другия Стоян нищо не му беше наред.

На втория земните блага му липсваха и той започна да притеснява съседа си, но Михал не прекрати усилията му.

У завистникът със всеки нов ден нарастваше желанието да притежава все повече и повече.

– За нас двамата няма място на земята, – каза Стоян, – ти напълно ограничаващ свободата ми.

Той не можеше да преодолее алчността си и прогони съседа си във водата.

А Михал влизаше все по-навътре и по-надълбоко.

– Краят е неизбежен, – каза си той, – дъното постепенно изчезва под нозете ми.

Животът пълен с чудеса, размаха криле зад Михал. Почти изчезвайки под водата, без усилие той се издигна към небето.

Стоян започна да ликува и да празнува победата си.

– Най-после и аз да случа, – радваше се той. – Аз съм на земята, а съседа ми на небето.

В сърцето му настъпи мир и спокойствие, но не за дълго бе щастието му. Ставайки земеделец, Стоян забеляза настъпването на морето към сушата. Лунните приливи дълго време не се заменяха с тихи отливи. Брега се превърна в дъно на морето, което игриво се поклащаше.

Един ден Стоян видя, че водата е дошла до прага на дома му и страшно се изплаши. Започна да моли Бога да му даде криле.

– Хората идват с криле на земята, – отвърна му Той усмихвайки се.

– С криле? – подскочи изумен Стоян. – Ти навярно се шегуваш, Боже!? Къде са те? Освен крака и ръце други средства за придвижване не съм виждал до сега.

– Крилете при раждането на всеки се дават. Тези, които не забравят за душата си, състрадават на ближния си напълно и даряват своята любов на нуждаещите се, летят. А други пълзят по дъното, затъвайки в суетното тресавище. Крила на тези хора не са им нужни и те безвъзвратно си отиват.

Настъпи и критичния момент. Водата погълна „късметлията“. Ако беше запазил макар и малък процент от крилата си, сега щеше да усети голямата им жизнена сила.

Той бе много стар часовник. Освен това бе счупен, но никой не искаше да го пенсионира и за това тръгна да си търси работа.

На много места бе, но учтиво му „отказваха“:

– Оставете си номера на телефона и ще ви си обадим ….

Един ден влезе на място, където имаше много часовници. Вдигаше се невъобразим шум. Повечето от часовниците бяха нови, излъскани, с блестящи стрелки и какви ли не още преимущества.

Старият часовник, не хранеше никаква надежда, че точно тук да го вземат на работа, но все пак се престраши и попита:

– Имате ли работа за часовници?

– А вие какво умеете? – погледна го сърдито чиновникът, защото го откъсваха от „важната“ му работа.

– Два пъти в денонощието показвам точно време.

Чиновникът се почеса по главата, смутено погледна стария часовник и каза:

– Един момент ….

И изчезна зад близката врата. Там той доста се забави.

По едно време чиновникът излезе с един плешив господин, вероятно по-висшия началник, който го слушаше внимателно.  Този „по-висше стоящ“ мъж поглади брадата си и се произнесе по въпроса:

– Казвате, че е старичък, но два пъти показвал точно време. Знаете ли какво си мисля?!

Чиновникът застана нащрек, готов като ловджийско куче веднага да се стрелне и да донесе простреляния дивеч на господаря си.

– Взимаме го! – отсече плешивият.

Чиновникът въздъхна дълбоко и смирено затвори очи, като леко се приведе в поклон.

– Нека да разкараме нашите младоци, – продължи плешивият, – те и без това закъсняват.

И така уволниха неточно работещите часовници, а него счупеният и със стар механизъм неочаквано го взеха на работа.

Трудно бе в тези години. Особено, когато разходите надвишаваха наличните средства. Тук не става въпрос за задоволяване на капризи, а за задължения, не от заеми и храна необходима поне за ежедневието.

На Ваня ѝ оставаха последните 50 лева в банкоматната карта. Тя бе платила тока, водата, квартирата си и сметката на мобилния си телефон, но останалата сума бе съвсем минимална и недостатъчна за покриване на основните ѝ нужди за ден.

Тя отиде до банкомата, набра кода и …..тогава някой опря нож в гърлото ѝ. Ваня изтръпна. Мравки полазиха по тялото ѝ.

„Нима така ще свърши животът ми?“ – помисли си тя.

Едър мъжага от известно време дебнеше край банкомата, нетърпението му се бе изчерпало, когато Ваня се появи. Тя бе поредната му жертва.

Девойката доброволно предаде появилите се пари от машината и очакваше престъпникът да я освободи, но той зловещо изрева:

– Набери отново кода си!

Претръпнала Ваня повдигна рамене и изпълни желанието на непознатия мъж.

За изненада на крадеца, в картата нямаше повече пари, а в ръцете си той държеше жалките 50 лева, които бяха последните за момичето.

Мъжът изгледа със съжаление девойката, усмихна ѝ се и ѝ върна парите, а след това бавно се отдалечи от мястото.

Въпреки проявеното благородство, полицаите арестуваха престъпника, защото преди това той бе обрал няколко души.

Обещаха дъжд, а на някои места сняг, но времето остана тихо, макар и облачно. Бе приятно за разходка, тъй като и вятър не духаше. Само сивите облаци, надвесили се над града, можеха да посмутят някого за това, което може да се случи след няколко часа.

Сотир излезе на пейката пред дома си. Годините му тежаха, за това все гледаше някъде да приседне.

Калин го видя от далече и се приближи към него.

– Дядо Сотире, пак ли вардиш пейката? – пошегува се младежът.

– Калине, не ми се смей, ще дойдеш на моите години и тогава пак ще говорим, ако още съм жив.

– Нещо ново? – попита младият човек, колкото да продължи разговора.

– Гледам ви, вас младите и ви се чудя на акъла, – подхвана Сотир.

– Какво пак сме направили? – усмихна се предизвикателно Калин.

– Не е ли странно, че сте приели Бог за даденост? – човръкна го старецът.

– Е, допуснахме материализма, секуларизма и любовта към нещата, за това задушим Божия пламък в душите си, – съгласи се Калин.

– Създадохте Бог по свой собствен образ. Изображение, което е грешно и трагично неадекватно, – размаха показалец Сотир.

– Мнозина от нашето поколение са направили себе си Бог, – въздъхна тежко Калин. – Те смятат, че могат да използват и контролират „Небесен иконом“. Едва ли не, Той ги чака на ръцете и краката, за да задоволява всяка тяхна прищявка.

– За някои вярващи Бог е достъпен и прощаващ. За другите Той е студен, сдържан и осъждащ, – отбеляза старецът.

– Независимо от това как Го виждаме това, което вие и аз мислим за Бога, е важното за нас, – поклати глава младежът.

– Трябва да искате прошка за това, че приехте Неговата голяма любов за даденост, за егоистичните си искания и налагане на собствената си воля, – наставнически започна Сотир.

– Нека Бог вземе любовта ни към нещата в живота и да ни помогне да обичаме само Него, – примирено каза Калин.

– В крайна сметка ще формирате образа на Бога, – завъртя пръст старецът, – в зависимост от това, което носите в съзнанието си.

Тихият ветрец и засмяното слънце напомняха, че пролетта иде. Е, може пак дъжд или малко сняг да завали, но сме пред прага на обновлението на природата, когато всичко заспало в земята ще се събуди и ще тръгне нагоре, търсейки живот и светлина.

Григор отиваше при приятеля си Калоян. Крачейки бързо по алеята в парка той се изненада, когато видя Калоян да идва насреща.

– Вярно е, че закъснях, но можеше да ме почакаш малко, – укори приятелят си Григор.

– Извинявай, не исках да те обидя, но не ме свърташе на едно място, – заоправдава се Калоян. – Затова реших да те пресрещна.

– Да не си научил нещо ново, та толкова си се разбързал? – попита Григор и внимателно се взря в приятеля си.

– Фалшива вест или клюка, това ли си мислиш? – обидено сви устни Калоян. – Това са грозни думи. Не обичам тези съчетания от звукове.

– Колкото и да е странно, това е, което продава в милиони илюстровани и скъпи списания на някоя будка или супермаркет, – каза примирено Григор. – Може би си мислиш, че ти си над тези неща?!

Предизвикателството падна точно на място.

– Е, може да не чета тези списания, – заяви Калоян, – но съм също толкова виновен, колкото и тези, които ги четат, когато се радвам, че предавам човек, който не харесвам или ми допада новината за трудностите през, която преминава.

– Езикът е огън и когато говорим, трябва добре да се замислим какво правим, – натърти Григор.

– Не си ли забелязал, че клюките и разпространяването на фалшиви вести са защитен механизъм за запазване на нашето самочувствие? – усмихна се Калоян. – Те възниква от комплекса за малоценност.

– Фактически ние се изграждаме, като разкъсваме другите?!  – допълни Григор. – И не само с думи, но и когато чуем, че те са се спънали за пореден път, тържествуваме.

– Това е отровен навик, – намръщи се Калоян. – Той отразява нашата несигурност и липса на духовност. Ако всичко това ни карат да се чувстваме по-добре, ние се самозалъгваме.

– „Може ли и прясна вода, и солена вода да текат от една и също отверстие?“ – цитира Григор.

– Ако кладенецът в нас прелива, какъв резултати ще очакваме? – попита Калоян. – Ако чрез нас вместо любов, радост и мир, изведнъж се появят гняв, отмъщение и завист, това ще бъде ужасно и то не само за околните, но и за самите нас.

– Същевременно можем да поднасяме и нещо лъжливо, което не отговаря на истината, – каза Григор. – По този начин заблуждаваме хората.

– По-страшно е, когато сами вярваме в тези лъжи и ги разпространяваме без съмнение, – подчерта Калоян.

– Човек трябва да внимава какво говори, „защото от думите си ще се оправдаеш и от думите си ще се осъдиш“, – заключи Григор.

Без дърва огънят угасва, без клюки или фалшиви вести кавгите умират.