До гробницата Мария Магдалена беше останала сама. Потопена в дълбоката си скръб, тя не беше забелязала, че останалите жени бяха отишли нанякъде. Тя още не можеше да повярва, че тялото на Исус е изчезнало, за това още веднъж се приближи към отвора на пещерата. Там видя двама непознати облечени в бели дрехи.
– Жено, защо плачеш? – попитаха я те.
– Защото са взели моя Господ и не знам къде са го положили.
В нея се пробуди надежда: „Може би тези хора ще ѝ обяснят какво се е случило?!“ В същият момент Магдалена почувства, че някой стои зад нея.
– Жено, защо плачеш? Кого търсиш? – попита я Непознатият.
Магдалена реши, че това е градинарят и навярно той знае, къде е тялото.
– Господине, – примоли Му се тя, – ако сте Го изнесли, кажете ми къде сте Го положили и аз ще Го взема.
– Мириам! – прозвучал до болка познатия ѝ глас.
В нея нещо се пробуди. Нямаше никаво съмнение: „Това е Той…“
– Равуни! – извика Магдалена и падна в краката Му.
– Не ме докосвай, – предупреди я Исус, – защото още не съм се възнесъл при Отца, но иди при братята Ми и им кажи: “ Възнасям се при Моя Отец и вашия Отец, при Моя Бог и вашия Бог“.
Обезумяла от радост, едва осъзнала какво става, Магдалена побягна навън от градината.
Тя бързо се втурна в дома, където цареше траур. Но никой не прие възторжените ѝ думи за истина. Всички мислеха, че жената е загубила разсъдъка си от мъка. Но след нея дойдоха Йоан, Мария Клеопова и Соломея, които говореха един през друг, като уверяваха другите, че Учителят е жив и те са Го видели със собствените си очи.
Жените разказаха, че когато Магдалена отишла да повика учениците, те видели там един юноша в бели дрехи, който им казал:
– Не се страхувайте! Търсите Исуса Назарянина, който беше разпнат. Той не е тук, Той възкръсна. Ето го мястото, дето Го бяха положили. Идете скоро да кажете на учениците Му, че е възкръснал от мъртвите и ето, Той отива преди вас в Галилея, там ще Го видите, както ви е казал.

Никой от семейството Му не беше до него. Бе заобиколен от мрачни войници. А редом с него вървяхя двама престъпници, споделящи пътя към мястото на екзекуцията.
Според жестокото правило обречените носеха сами напречната греда, на която ги разпъваха. Той вървеше бавно. Беше изтерзан и измъчен  от бичовете през изминалата безсънна нощ.
Властите се опитаха да се сложи край на случая възможно най-бързо, преди да почне празника. За това центурионът хвана Симон, който идваше от нивата си в Ерусалим и му заповяда да носи кръста на Назарянина.
На Ефраимската порта шествието беше заобиколено от хора. Чуваше се плач и ридаене на жени. Той се обърна към тях и каза:
– Дъщери ерусалимски, не плачете за Мен, а за себе си и децата си. Ето идват дни, когато ще казват: „Щастливи са неплодните и утробите, които никога не са раждали и гърди, които никога не са кърмили“. Тогава ще започнат да казват на планините: „Паднете върху нас! – И на хълмовете: Покрийте ни! Защото, ако с зеленото дърво се прави така, какво ще бъде със сухото?“
В последните си часове той мислеше за участта, която щеше да постигне Ерусалим след 40 години, а не за Себе Си.
Излизайки от града, тръгнаха по стръмниния път към хълма, който поради формата си беше получил името Голгота – „Череп“ или „Лобно място“. На неговия връх щяха да забият в земята кръстовете.
На хълма дадоха напитка на осъдените, която притъпяваше чувствата им. Правеха го местни жени, за да облекчат мъките на тези, които разпъваха на кръст. Но Той се отказа от напитката и се приготви да изтърпи всичко с ясна мисъл.
Разпъването на кръст се считаше за най- позорния край на живота. Това беше едно брутално убийство, изобретение на древния свят. Всичко това беше свързано не само с физическо мъчение, но и с морално унижение.
Бяха изпратили четирима войника да изпълнят присъдите. Властите се бяха разтревожили за бунтове, затова охраната се водеше не от стотник, а от центурион, но поддръжниците на Галилеянина се бяха разбягали. Ако някой до сега е вярвал, че Исус е Месия, сега бе разколебан.
От разстояние ги следваха жени от Галилея. Сред тях бяха майка Му и сестра Му. Тяхната мъка и отчаяния бяха безкрайни.
Как можеше Бог да допусне всичко това? Исус въплащение на Вярата и Любовта, стоеше безащитен пред палачите и трябваше да умре между престъпници.
Войниците свалиха дрехите Му и Го оставиха само по една ленена препаска. Бързо бяха приготвени кръстовете и осъдените бяха заковани на тях.
Сред удари от чукове, забиването на големи пирони в меката плът и ужасната болка, Той се молеше:
– Отче, прости им, те не знаят какво правят.
След като изправиха кръстовете и ги закрепиха с камъни в основите, конвоят трябваше да чака, докато издъхнат осъдените. За да съкратят времето войниците почнаха да си разменят шеги и да играят на зарове. Хвърлиха жребии и за дрехата на Исус, дожаля им да я разкъсат.
Хората, които идваха в Ерусалим не се изненадаха от трите кръста. В дните на празниците често се случвали убийства и се наказваха, тези които посягали на ближния си. Минувачите спираха и четяха със студено любопитство. Някой от тълпата се обърна към Назарянина и радостно извика:
– Ей, разрушаващия храма и въздигащ го за три дни, спаси Себе Си! Слез от кръста!
Членове от Синедриона, които не можеха да се откажат от удоволствието да видат края на Исус, също бяха дошли на Голгота.
– Други е спасил, – присмиваха му се те, – а себе си не може да спаси!
– Бил цар на Израел, нека слезе сега от кръста, за да видим и да се уверим в това.
– Той уповава на Бог, нека сега Той Го избави, ако Му е угоден. Нали той каза: „Аз съм Божият Син“.
Подухна силен вятър и мрачни облаци забулиха небето. Сякаш слънцето се скри, за да не види безумието на хората. А те просължаваха да се подиграват на Христос, който безмълвно търпеше нечовешки мъки.
Изведнъж се случи нещо неочаквано. Вторият от осъдените каза:
– Нямате ли страх от Бога?! Ние тук стоим и сме осъдени справедливо, но Той нищо лошо не е направил.
След това се обърна към Исус:
– Спомни си за мен, когато дойдеш в Царството си.
Пресъхналите устни на Исус се отвориха и Той отговори на разбойника:
– Истина ти казвам, още днес ще бъдеш с Мене в рая.
Облаците се сгъстиха, стана тъмно, като по здрач. Неимоверна тежест легна върху Исус, както в оная нощ, когато беше в Гетсиманската градина. Беше стигнал предела.
В деветия час Исус извика със силен глас:
– Елои, Елои Лама Савахтани. Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?!
Стоящите на Голгота не разбраха думите му. Войниците помислиха, че търси Илия. Един от тях се завтече, натопи гъба в оцет, надяна я на тръст, и Му даде да пие. Друг се опита да го разубеди като каза:
– Остави, да видим дали ще дойде Илия да го избави.
Когато влагата се докосна до разранените устни на Исус, Той каза:
– Свърши се! Отче, в Твоите ръце предавам духа си …
Изведнъж от Страдалецът се изстръгна вик. След това глават Му се отпусна на гърдите. Сърцето Му спря. Той беше мъртъв.
Човешкият Син изпи чашата си до дъно.
Земята се разтресе, появиха се пукнатини в нея, затъркаляха се камъни. Стана задушно като пред буря.
Центурионът се вгледа в лицето на Разпнатия и възкликна:
– Наистина този човек беше Син Божи.
Объркани и уплашени, хората хукнаха към града. Удряха се в гърдите, усещайки, че са направили нещо ужасно.
На фона на мрачното небе се различаваха контурите на трите кръста. От сега нататък  този начин на екзекуция щеше да стане символ на Изкуплението и жертвената любов на Бога към падналото човечество.

Това беше един обикновен разговор. Миглена го наблюдаваше с малко присмехулните си тъмни очи и следеше за реакциите му.

– Когато баща ми изчезна, годините станаха много трудни, – започна тя с малко напевен глас. – Сестра ми по-бързо свикна с мисълта, че е мъртав и бързо се приспособи. За нея беше важно да се утвърди. Учеше упорито, спортуваше, ръководеше разни групи, участваше в различни мероптиятия. Не е лесно да си популярен, когато си беден.

– Парите за сестра ти постоянен проблем ли бяха? – попита Страхилов.

– Не само за нея. Преди да изчезне баща ми, аз не осъзнавах колко сме бедни. Когато навлязах в пубертета,започнаха да ми правят впечатление дрехите, обувките, каква кола кара или каква къща има всеки, който ме заинтригуваше. Майка ми блъсна колата, добре, че поне остана жива, а след това нямахме възможност да си купим друга. Парите не стигаха, можеха да ни спрат тока, а това бе потискащо и кошмарно.

– Сестра ти е искала да бъде популярна, известна, а ти какво точно искаш от живота? – попита Страхилов.

– Свой собствен живот. През първата ми година в гимназията си купих уокмен, с част от парите, които бях искарала на полето през лятото. Живеех със звуците, които постоянно се блъскаха в ушите ми.

– А сестра ти?

– Тя танцуваше с приятели, а аз слушах записи.

– Прилича на идилично детство, – каза Страхилов с разбираща усмивка. – Така ли наистина беше?

– Не точно. Докато другите момичета на моята възраст излизаха с коли извън града и се натискаха на задните седалки, аз правех нещо по-различно.

– И какво беше то?

– Наблюдавах хората, птиците, растенията, прогнилата ограда, голямата локва в задния двор и след това сядах и рисувах. Най-напред не се получаваше, във фигурите нямаше живот, бяха много стегнати и статични. След това ръката ми започна да оформя нещата някак плавно…..

– Да и аз забелязах това, – каза Страхилов. – На една от картините ти имах чувството, че птицата ще излети и ще се удари в мен. Имаш невероятен талант. Непременно трябва да представиш свои картини в предстоящата изложба.

– Изложба, – тихо се засмя Миглена. – Много пъти в живота си съм претърпявала присмехи и разочарования, но болката след това не бих могла да преодолея. Когато рисувам, че чувствам жива, преиспълнена с радост. Не искам огорчения и мъка. Това би ме пречупило и тогава едва ли бих хванала четката отново.

– И все пак опитай, – насърчи я Срахилов. – Вярвам, че и други освен мен ще харесат картините ти. Ще успееш.

– Ще видим, – засмя се хитро Миглена, – до тогава има още две седмици.

Страхилов стана подаде и ръка и каза:

– Имаш талант, не го заравяй, позволи и на другите да му се порадват.

Миглена стана да го изпрати до вратата, а после дълго гледа след отдалечаващия се с отмерена широка крачка мъж.

През 1989 г. земетресение с магнитут 8,2 бала почти изтрило от лицето на земята Армения. За по-малко от 4 минути загинали повече от 30 хиляди души.
По време на този кошмар и пълен хаос един мъж оставил жена си у дома, като ѝ осигурил безопасност и се втурнал към училището, където бил синът му.
Когато стигнал там, той видял, че зданието е разрушено до основи. Като се оправил от шока, си спомнил обещанието, което дал на сина си, че каквото ѝ да му се случи, той ще му дойде на помощ.
Сълзи напълнили очите му. Той гледал към купчината натрошени камъни на мястото, където някога е било училището. Всичко изглеждало съвсем безнадежно, но обещанието, което бил дал на сина си отново се върнало в съзнанието му.
Той си спомнил къде водел сина си всяка сутрин, разположението на класната му стая. Тя трябвало да се намира от дясно, отзад на сградата. Той се хвърлил натам и почнал да размества камъните.
През това време дошли други родители, покрусени от мъка, които със отчаяние стенели:
– Синът ми…… дъщеря ми ….
Някои хора от добри подбуждения се стараели да отдръпнат съкрушените хора от развалините, като ги убеждавали:
– Твърде късно е. Те са мъртви. Не можете да им помогнете! По-добре се приберете по домовете си! Бъдете реалисти, тук нищо не можете да направите!
Бащата на момчето се обръщал към всеки от родителите:
– Ще ми помогнете ли?
И продължавал да размества камъните, за да се добере до сина си.
Появил се и началникът на пожарната и се опитал да прогони всички от останките на сградата, обяснявайки:
– Сега навсякъде могат да избухнат пожари, взривоопасно е. Не се излагайте на риск. Ние ще се погрижим за всичко. Вървете си в къщи!
В отговор на това бащата се обърнал към пожарникара:
– Ще ми помогнете ли?
След това смело продължавал да изхвърля каманите настрани, за да се убеди, че синът му е жив или мъртъв. Копал 8 часа, 12 часа, 24 часа, тридесет и шест часа … накрая избутал един голям камък и чул гласът на сина си. Бащата го повикал по име и чул:
– Татко! Аз съм татко! Казах на другите деца, да не се безпокоят. Казах им, че ако ти си жив, ще ни спасиш. Нали бе ми обещал: „Каквото и да се случи, винаги ще дойда да ти помогна!“ И ти го направи татко!
– Как сте там? – попитал бащата.
– Останахме 14 от 33, татко. Всички сме уплашени, гладни и жадни. Всички те чакахме. Когато зданието се срути, се образува ниша, която ни спаси.
– Хайде, синко, излизай!
– Не, татко! Нека другите деца да излязат първи, защото зная, че ти при всички случаи ще ме спасиш. Каквото и да се случи, ще ми дойдеш на помощ!

Бащата на Бах скоропостижно умрял, когато Йохан Себастиян бил на девет години. Той бил даден на по-големия си брат, органист в град Ордуфа – Йохан Кристоф Бах, да се погрижи за образованието и възпитанието му.
Кристоф имал сборник с произведения на известни композитори тогава като Фробергер, Пахалбел, Букстехуде. Но тази колекция от „модерна“ музика по-големият брат заключвал в шкаф с решетки, за да не може Йохан Себастиян да се разврати и да загуби уважението си към общоприетите тогава музикални авторитети.
Въпреки това, през нощта младият Бах успял по хитър начин да извади иззад решетките нотния сборник …. Той тайно започнал да го преписва, но тъй като не можел да получи свещи, използвал само лунната светлина.
Цели шест месеца десетгодишният Йохан Себастияан преписвал нотите през нощта, но уви …. Когато героичният труд бил вече към края, Кристоф хванал брат си на местопрестъплението. Взел от него и оригинала, и копието ….
Мъката на Бах нямала граници и със сълзи на очи той извикал:
– Щом е така, сам ще напиша такава музика и ще я напиша още по-добре!
Брат му се разсмял и в отговор му казал:
– Иди да спиш, бъбривецо.
Йохан Себастиян не хвърлил думите си на вятъра и изпълнил обещаното от детството си ..