В магазина бе пълно с хора. О, нима може да не е така, щом докараха нова стока?! Въпреки навалицата, когато Мирослав Никодимов влезе в магазина млад мъж привлече вниманието му.

Той беше от друга раса. Имаше особена прическа. Облеклото му беше доста странно. Някак не пасваше на обстановката в този магазин.

Никодимов натовари покупките в количката и се насочи към касата. Изведнъж, той почувства нечия ръка на рамото си.

Обърна се и видя същият млад мъж. Трепна от изненада. Младежът му подаде портмонето му и се извини:

– Съжалявам, че ви стреснах, но мисля, че това е ваше.

– Дори не съм забелязал, кога съм го изпуснал, – каза Никодимов. – Благодаря ви.

Мирослав се засрами за начина, по който бе преценил този млад човек. Той бе по професия учител и бе обучавал ученици от различни националности.

„Знам, че е глупаво да си правя преценка по външния вид на човека, но ето направих го. Колко е хубаво, че Бог не ни оценява по това как изглеждаме“ – помисли си Никодимов.

Мирослав наведе глава и тихо прошепна, едва доловимо с устни:

– Боже, помогни ми да не правя повече такива прибързани оценки и нека да виждам най-доброто във всеки човек. Не искам да съдя за никого по външния му вид.

Да, Бог наистина не гледа на лице, защото Той знае какво има в сърцето на човека, преди някой да Му е казал това.

Един художник попитал собственика на галерията:

– Някой интересувал ли се е от моите картини?

– О, да! Един господин се интересуваше дали ще се дигнат цените на картините ви след смъртта ви. Аз му казах, че това непременно ще стане. И тогава той купи 15 от вашите картини.

– Чудесно! А кой беше този господин? – попитал художникът.

– Вашият личен лекар, – отговорил мъжът.

Слаба светлина се процеждаше през спуснатите пердета. В стаята бе сумрачно. Дори проникващата светлина не разведряваше обстановката.

Възрастен мъж седеше във фотьойла, а погледа му блуждаеше във въздуха.

Петър Симеонов изпълнен с тъга и мъка, се връщаше в спомените си назад към детските години.

Когато бе малък вечно го учеха:

– Половината от удоволствието и радостта от нещо хубаво изпитваш още докато очакваш то да се случи.

Но сега бе друго време. Скоро бе починала съпругата му.

– Няма значение, – казваше си Петър, – сега за мен всичко е различно. Какво хубаво мога да очаквам вече?

Изведнъж Симеонов трепна и осъзна случващото се със него:

– Крадецът, който ме заплашва, се е устремил към мен. Той иска да открадне един от най-ценните ми дарове, които Господ ми е дал – дара на днешния ден.

Вчерашния ден е вече минал, утрешният не е настъпил още. Сега е само настоящето. Днешния ден е Божий дар за нас.

Петър се усмихна. Той бе открил нещо ново за себе си:

– Аз съм вече на 80 години, нима мога да се преструвам, че не забелязвам времето? Мога ли да си правя големи планове за бъдещето? Но Бог ми е подарил днешния ден и Той е с мен сега. Още един прекрасен ден, в който мога да ходя с Исус, да се радвам на Неговата справедливост, да живея според повеленията Му

Очите на Петър за искряха. Той отново се усмихна.

– Мога да се веселя и да се радвам в днешния ден, който е подарък от Бога.

В малко селце на остров Сулавеси, Индонезия, питон погълнал 25-годишен мъж.

Селяните по-късно намерили раздутия труп на питона, когато започнали да търся мъжът, който не се върнал от работа, от своята палмова маслодайна плантация.

Първо те намерили инструмент за селекция и ботуши, а наблизо до това място лежал седем метров мрежест питон. Когато хората разрязали корема му, отвътре извадили изчезналия мъж.

Изглежда питонът го е нападнал отзад, защото на гърба на мъжа намерили рана.

Мрежестите питони хващат своята жертва с десетките си остри извити зъби, а след това я удушават, преди да я глътнат. Те са широко разпространени в Индонезия и други части на Югоизточна Азия.

На стената в дома на Йошо висеше една странна картина. Веднъж Стефан му дойде  на гости и се вгледа в нея внимателно. Тя изобразяваше един мръсен скитник.

– Виж, – каза Стефан, – той седи в боклука, заобиколен от бутилки и кутии. В погледа му е запечатана тъга, но на устните му им някаква загадъчна усмивка.

– Та това е заради свежото бяло петънце, малкото цвете в ръката му, – каза Йошо. – В тази тъмнина и сивота погледа ти не може да не се фокусира там.

– Добротата на този външно отблъскващ на външен вид човек пази крехката красота на това цвете от разрушението наоколо, – въздъхна Стефан.

– Забеляза ли днес хората, които посетихме в затвора? – изведнъж подскочи Йошо. – Животът им е съсипан и все пак ….

– Тази картина, – каза Йошо , – винаги ми напомня, че Божията красота не може да бъде накърнена, независимо колко мръсотия има наоколо.

– Достатъчно е да погледна възрастен мъж, който чете Библия или да видя радостта на някой, който разговаря със семейството си, за да се убедя, че красотата е навсякъде около нас.

– Да, но трябва „да си сложим очилата на любовта“, – реагира веднага Йошо, – за да я оценим

– Можем да се научим да търсим Божията красота в обикновените неща, – възторжено възкликна Стефан.

– Можем да видим Бога в усмивката на непознат или да Го чуем в песента на някое врабче, – продължи Йошо.

– Хубаво е, когато живеем в Неговото присъствие всеки ден.