Наближаваше девет вечерта. Кръглата луна, огнено червена осветяваше улицата. Двамата седнаха на пейката, отдаван не бяха се виждали, а колко много неща имаха да си кажат.

– Сара харесва един мъж, той не е евреин, но изглежда ще се омъжи за него, – сподели Даниел.

Освен Сара, той имаше още две сестри и за всяка от тях се притесняваше. Грижата за тях беше паднала на раменете му. Твърде малки бяха, когато убиха родителите им. Тогава Даниял сграбчи двете по-малки сестри, а третата я повлече  след себе си. Нямаше време. Откриеха ли ги, щяха да последват участа на родителите си.

Хана вдигна очи към Даниел и го попита:

– И ти си съгласен тя да се омъжи за него?

– Когато прекосих толкова много страни, за да уча, видях и научих много неща, – каза Даниел. – Промених си и мнението за нашият народ. Мисля, че сега ние сме маята на християнския свят. Нашата задача е сега да ходим сред християните и да им разкриваме нашите знания и да допълваме техните умения.

– Искаме собствена страна, – каза тихо Хана, – в която да управляваме с доброта и разбиране. Никой от нас не знае толкова добре, какво означава да се управлява с жестокост.

– Родени сме не да се крием и срамуваме. – каза възторжено Даниел. – Трябва да бъдем такива, каквито сме и да се гордеем, че сме избрани за водачи. Ако сестра ми се омъжи за християнин, тя ще занесе в семейството своите знания и мъдрост, а това ще ги направи още по-добри християни, дори и да не узнаят, че тя е еврейка.

– А ние как ще живеем? – усмихна се Хана.

– Ще живеем един добър живот, – очите на Даниел светеха. – Няма да приема християнските догми, които забраняват и ограничават достъпа ми до човешкото познание, което е полезно за всички. Еврейските правила няма да ме спъват за начина, който съм си избрал да живея. Ще чета, ще задавам въпроси, няма да приема задръжки за постъпки, които ми изглеждат смислени.

– Ами аз? – трепна Хана. – До къде ще ни заведе тази твоя независимост?

– На теб ще гледам като партньор в това начинание. Ти ще намериш нещата, с които искаш да се занимаваш и се надявам, че ще постигнем съгласие. Ще намерим един нов начин на живот и то такъв, че да оказваме почит на нашите родители, но и да ни даде възможност да бъдем самите себе си.

– Не мислиш ли, – тръсна глава Хана, – че това е прекалено смело, особено за такива като нашите семейства.

Даниел нищо не каза, само се усмихна и я прегърна. Той вярваше, че нещата ще се наредят, нали тя беше до него….

В една държава вярвали в провидението. Те имали такъв обичай, на всеки осъден на смърт му предлагали да тегли жребий. В торба слагали две листчета. На едното пишело „живот“, а на другото „смърт“. Ако човекът изтеглел първото от тях, бил помилван.
Така за всеки осъден имало надежда до последния момент, а съдията бил допълнителен глас „свише“ за или против взетото решение.
Случило се така, че един мъж успял в работите си и бизнесът му процъфтявал. И както често се случва се появили хора, които му завидели. Те го наклеветили. Мъжът бил задържан и бил осъден на смърт.
Знаейки, че осъденият има шанс за спасение зложелателите му откраднали лисчето, на което пишело „живот“ и сложили друго с „смърт“. Така подсъдимият нямал никакъв шанс, защото и на двете лисчета в торбата щяло да пише „смърт“.
Приятели на осъдения научили за това и го предупредили. Посъветвали го да каже на съдията да провери лисчетата преди да тегли жребия, но той само се усмихнал и нищо не направил. Приятелите му решили, че си е загубил разсъдъка.
На следващия ден мъжът изтеглил лисче от торбата, но никой не можал да го прочете, защото той веднага го глътнал без да го погледне. На съдията друго нищо не оставало освен да погледне в торбата и тъй като там било листчето със „смърт“, заключил, че посъдимият е глътнал това за „живот“. Така човекът бил спасен.
Ако вие живеете живот, за който никой не може да ви завиди, няма да имате врагове, но ако живеете добре и успявате, винаги ще се намери някой, който да ви завиди.
Талантливият човек винаги ще има врагове и зложелатели, само защото те не притежават неговия талант.

Думата „любов“ може да означава много различни чувства.
Ние казваме, че обичаме новия си дом, обичаме да ходим на почивка край морето, обичаме сандвичи с мармалад, шоколад, ….., обичаме някои телевизионни предавания, но и че мъжът и жената се обичат.
Да обичаш съпруга си или съпругата си, не е същото като да обичаш сандвич със шунка.
Но най-голямата любов е любовта, с която ни обича Бог. Любов, която Той я е доказал на дело.
Не сте ли забелязали, че може да не забележите за любов, за която само са ви казали, но няма да се усъмните в любов, която е показана на дело.
В Библията е написано: „Но Бог препоръчва Своята към нас любов в това, че, когато още бяхме грешници, Христос умря за нас“.
Това е истинската любов! Ще откликнете ли на нея?

Момче на 4-5 години нервничеше на седалката във влака и немирно търкаше крака о пода. Останалите пътници виждаха, че детето е изключително развълнувано и възмутено. То стискаше ръцете си в юмрук. С широко отворени очи правеше забележки на майка си, която му четеше „Приключенията на Лукчо“.
– „Лукчо, Лукчо, – оглеждайки се на страни викаше бедния старец, когато го отвеждаха войниците …..“, – четеше майка му.
– Стига! – недоволстваше малкия. – Защо те търпят всичко това?!
– Принц Лимон има голяма армия и добре го охраняват …. – майката се опитваше да укроти сина си.
– Но те са много повече! – момчето удари с юмрук по книгата и тя се затвори. – Какви са тези? Нима не разбират?
Майката беше стресната от бурната реакция на сина си. Мъжът на отсрещната седалка отвори вестника си, погледна разбунтувалото се момче и ясно отсече:
– Защото са зеленчуци. Това е просто приказка, приказка за зеленчуци….

25-я си рожден ден Тинка празнува с приятелите си в едно заведение. Прекараха си много добре, гуляха до три часа през нощта. Накрая повикаха няколко таксита, за да се приберат по домовете си.
Тинка с две от приятелките си се настаниха в таксито на Димитър, така се представи младият и симпатичен шофьор на колата. Решиха първо да закарат Пепи, защото тя живееше накрая на града.
Димитър беше сънен, а момичетата искаха да продължат празника и в таксито. Те се смееха, пееха песни и тормозеха шофьора под предлог, че искаха да го развеселят.
Стигнаха до дома на Пепи. Тя слезе и си казаха довиждане. Шофьорът изглежда се бе нагледал на много неща, за това не каза нищо, беше привикнал.
Тинка започна да разговаря с Димитър, а другата ѝ приятелката от време на време се обаждаше и той подържаше разговора, за да не изглежда неучтив.
Изведнъж шофьорът удари спирачките. Тинка се уплаши, помисли си: „Дошло му е до гуша от нас и сега ще ни свали от колата“.
Димитър слезе и взе от пътя едно малко котенце, погали го и го внесе в колата. Тинка за първи път виждаше мъж, който толкова грижовно да се отнася към животните.
Димитър повдигна с ръка малката пухкава топчица и предложи на момичетата:
– Ако иска някоя от вас, може да се погрижи за него.
Рени махна с ръка:
– Не ме привличат такива неща, – после се оправда, – нямам много време за тях.
Но Тинка нямаше нищо против и го взе. След това покани Димитър и Рени в квартирата си.
– Заповядайте у дома. Стаята ми е малка и не можех да събера цялата компания, – извиняваше се тя, – но можете да дойдете двамата, да изпием по нещо, а и на котенцето трябва да дам нещо да хапне.
Те се съгласиха и тримата отидоха на гости у Тинка. Поговориха си, настаниха котенцето в импровизирана къщичка от картон, а след това си тръгнаха.
Котенцето се оказа много умно и ласкаво, Тинка го кръсти Мър. Преди да си тръгне Димитър бе оставил телефона си на Тинка, ако има нужда от превоз да му се обади. Той също взе номера на нейния телефон.
На другия ден се обадиха от таксиметровата служба на Тинка:
– Поръчаното такси, след 10 минути ще бъде пред вас.
– Извинете, станала е някаква грешка, – смутено каза Тинка. – Аз не съм поръчвала никакво такси.
Но момичето отсреща настояваше:
– Нали това е вашият телефон? Точно на него е поръчано такси. Долу ще ви чака колата…
Тинка слезе по стълбите и отиде пред блока, за да се разбере с шофьора. Таксито беше вече пристигнало. Тя отвори вратата на колата, готова да обясни, но …. зад волана ѝ се усмихна Димитър.
– Извинете, но не можах да забравя среднощната ни среща и ви донесох това.
И той ѝ подаде кутийка. Тя помисли, че е някакъв подарък за нея и размаха ръце.
– Не моля ви, нищо не искам.
Той умолително я погледна в очите. Тя взе кутийката и я отвори. Там лежеше малък нашийник, на който беше написано: „Мър“.
Тинка му се усмихна топло. Димитър я покани на кафе и тя не му отказа. Така започнаха техните срещи.
След месец Димитър ѝ направи предложение и те се ожениха.
И досега на годишнините от сватбата им си спомняха щастливия случай, който ги събра….