По коридора се стигаше до друго помещение. В земята имаше четириъгълни дупки, от който се издигаше пара, пълни със сярна вода.

Гласът на Сандро едва се чуваше:

– Знаеш ли, че Тбилиси е започнал със сяра?

– Имаш пред вид тези изпарения тук ли? – попита го Михо.

Сандро без да отговори на въпроса, разказ древната легенда за града:

– Веднъж един цар пуснал сокола си. Птицата му преследвала тетрев. Царят дълго чакал, но не видял нито сокола, нито тетрева. Тръгнал царят да ги търси и се озовал в една горичка. Там течала вода с цвят на сяра.. Тетревът се бил удавил в нея, а соколът го последвал. Така царят открил сярна баня и положил основите на град Тбилиси, тогава се наричал Тифлис.

Сводестето помещение бе изпълнено с пара и мирис на сяра. Горещата вана беше същинска мътилка от развалени яйца. Телата на мъжете лъщяха от влагата. Сярата беше проникнала в кожите им.

– В този извор са се потапяли всички завоеватели и войни, които са завзимали този град, – обади се в мъглата от пара Сандро. – Завоевателите, когато били опиянени от кръвта и натежали от умора идвали тук.

Сандро махна с ръка на масажиста, който беше кльощав и дребен. Посочи му Михо, който токущо бе излязъл от една сярна дупка и му каза:

– Почвай!

Масажистът скочи бързо на гърба на Михо и започна да пристъпя леко като танцьор. След това пръстите на ръцете му се забиха в плътта на лежащия. Изви ръцете на Михо и костите му леко изщракаха.

Всичко вероятно изглеждаше болезнено от страни, но Михо не чувстваше болка. Под твърдите и еластични удари на масажистта Михо усети как всичките мускули на тялото му бавно се отпуснаха и се отделиха от костите.

– Стига му толкова, – каза Сандро.

Михо се изправи, цялото тяло го болеше.

– Тичай в съседното помещение и се хвърли във водата, – каза му Сандро, като го поогледа малко.

Михо изтича и се хвърли в леденостудените води на втората вана. Дъхът му секна. Крайниците му се напрегнаха и се изпълниха с живот. След това излезе и се загърна в един бял чаршав.

Сандро го погледна очакващо:

– Как си сега?

– Гладен съм! – каза Михо.

– Здрав си вече, – зарадва се Сандро, – да вървим масата ни чака.

Желанието да се състезава е в кръвта на почти всеки човек. Ако сте силни духом, то рано или късно ще искате да е състезавате с достоен противник. Именно с тази цел някои от нас се занимават със спорт и участват в спортни състезания.
Съревнованието не е задължително да бъде свързано със строго упражняваните спортове. Всеки може да избере правилата и мястото на състезанието. В следствие на това са се получили доста нелепи и необичайни спортове.
Ето и някои от „интересните“ дисциплини.
Бягане на четири крака. Това състезание се провежда в много страни на традиционни дистанции. Японецът Кеничи Ито успял да постави световен рекорд на бягана на четири крака на 100 метра – 17,47 секунди и до сега никой не е могъл да го надмине.
Друг интересен спорт е хвърляне на мобилни телефони. Това необичайно състезание се провежда във Финландия от 2000 година, а по-късно и във Великобритания, Германия и Норвегия, като непрекъснато завоюва нови фенове.
Свтовният рекорд сред мъжете при далечно хвърляне на телефон е 95 метра. За хвърляне се вписва всяка марка и модел на телефон, като се ограничава само теглото им от 200 до 440 грама. Когато участваш в такова състезание, не е необходимо да мяташ собствения си телефон, такива апарати се предоставят от организаторите на състезанието.
Навярно обичате футбола, но какво ще кажете за футбол в калта. Това е любимото развлечение на шотландците в техните естествени климатични условия. Правилата са аналогични като при футбола, но терена е по-подходящ за плавяне и място, където да се отъркалят прасета. Всичко това е доста зрелищно, забавно и атрактивно.
Сега ще споменем за още една интересна дисциплина, бързо плуване в блато. Обикновенно се провежда във Великобритания. В блатото се прави траншея с дължина 55 метра. Спортистът разполага с маска, плавници, шнорхел и неопренов костюм – по желание.
Дължината трябва да се преплува, без да се показва главата над водата, ръцете също не трябва да се движат.
Първото плуване се е провело в Уелс през 1971 г. и от тогава е станало традиционно национално развлечение.

Разходиха се покрай оградата на малка нива, а след това седнаха на два камъка, които като че ли нарочно бяха сложени там за почивка. Младият бе висок, с широки рамене, здрави ръце, буйна черна коса и остри черни очи. С него бе слаб, с побелели коси, старец. Той бе видял много и помнеше още времето, когато със семействата си шепа хора дойдоха и се заселиха по тези места.

– Жени и деца, вървяха в колона през селото, – върна се в спомените си назад старецът, – лицата им бяха уморени и измъчени. В ръцете си носеха малки торби с пръст и тор. Притискаха ги към гърдите си, сякаш бяха драгоценно богатство.

– От къде са ги взели? – размърда се маладежът неспокойно на мястото си. – За какво са им били?

– Бяха ги събирали в далечни долини, давайки за тях овце, монети и кожи. Смятаха да посипят твърдите скали на това място със скъпоценната пръст, та земята да роди зърно и народът да има какво да яде.

– И сега е скалисто това място, – засмя се младежът, – а нивите висят над безната.

– Тогава хората се връзваха на верига и се спускаха към малката площ, – ръцете на старецът потрепераха при спомена. – Внимателно с ръце ръсеха пръстта върху скалната почва.

– Но нали един по-силен вятър би отвял всичко това? – младият човек учудено погледна старецът.

– Над бъдещите ниви, – кротко продължи старецът, – бе изградена груба ограда, която да ги пази от вятър и лавини. Така се раждаха нивите сред тези обрулени, озъбени скали.

– Навярно не са били много големи, – каза младежът.

– Три крачки широка и четири крачки бе почти всяка новообразувана нива, – протегна ръка старецът напред, сочейки малките участъци земя. –  Това бе най-ценото богатство на нашият народ.

Старецът погледна към мъжете надвесили се над малките ниви и каза:

– Призори мъжете излизаха на нивичките си. Селянинът дълго се моли преди да започне работа на придобитата земя.

– А когато духнеше вятър, оградите успяваха ли да запазят натрупаната по скалите пръст? – попита младежът.

– Задухаше ли силен вятър, жените донасяха одеяла и ги разстила върху скъпоценната пръст. Галеха семенцата с малките си длани и с мънички коси скъпернически отрязваха поникналите стръкове.

– И от това сте правели хляб? – изненада се младият човек.

– Мелехме зърната, а жените месеха и печаха плоски продълговати хлябове.

– А защо слагате паричка в първият хляб? – попита младежът, който бе видял как този, който печеше хляба, бе пъхнал монета, не в кой да е хляб, а точно в първия.

– Това беше за всеобща благодарност за чудото.

Старецът бе разказал историята на народа си на този младеж, който бе дошъл и бе решил да се засели по тези места.

Една възрастна двойка била поканена от друга такава на вечера. След вечерята двете жени отишли в кухнята, а мъжете им продължили да разговарят.
Единият казал:
– Вчера вечерта бяхме в един нов ресторант. Прекрасно място. Препоръчвам ви го.
А другият попитал:
– А как се наричаше този ресторант?
Първият дълго мислил, а след това попитал:
– Как се нарича цветето, което подарявате на жена, когато я обичате? Ами, вие навярно се досещата, с червен цвят и тръни?
– Искате да кажете роза?
– Да, да, вярно, – казал другия.
А след това се обърнал по посока на кухнята и извикал:
– Роза, как се наричаше ресторанта, в който бяхме вчера?

В стаята беше мрачно и тихо. Двама мъже седяха на масата. Разговорът трудно вървеше.

Виктор бе млъкнал. Бе потъна в мисли и спомени. После въздъхна и каза:

– Само едно не мога да проумея за управляващите. Те имат най-добрите оръжия, най-добрите войници и най-добрите предприятия, които произвеждат всичко необходимо за победата над враговете.  Който открие нещо, чрез което по-бързо и масово да се избиват хора, получава почести, пари и награди

– Това добре ли е? – попита Светльо. – Не съм сигурен, че трябва непременно да има войни.

– От друга страна, – продължи Виктор, сякаш не беше чул какво каза Светльо, – те строят болници. Онзи, който намери лек срещу смъртта или по време на война лекува и храни вражески войници, също се уважава и получава награди.

– Как може хора, които извършват противоположни  дела, да се оценяват високо и да се награждават еднакво? – недоумяваше Светльо.

– И аз от това се изненадах. Веднъж попитах един от нашите учители – каза Виктор – и той не можа да ми отговори.

– За мен врагът си е враг, – каза Светльо. – Преследвам го, убивам го и изобщо не го щадя.

Виктор млъкна. Навън започна да притъмнява. Сянката на фигурата му приличаше на черна мършава птица. Той се надигна, прокашля се и пламенно каза:

– Цял живот съм се старал да правя добро над другите. Гледах да постъпвам справедливо и честно, а управниците не правят това, което повелява закона, а силата им нараства и те продължават да потискат масите по един или друг начин. Кой може да ми обясни как става така?

– Ние сме малко като овцете, – поглади брадата си Светльо. – Накъдето ни юрнат на там вървим. А ако някоя овца кривне, веднага ѝ теглят ножа.

– Какво искаш да кажеш, – засмя се Виктор, – че покорна глава сабя я не сече.

Двамата мъже вторачиха погледи в буйните пламъци на огъня в камината и замълчаха. Кой знае, може би мислите им ги пренасоха в бъдеще, в което има справедливост, истината бе на почит, а моралът има висока стойност.