Камен и неговият екип се готвеха да извършат благотворителна дейност в район, където хората бяха враждебно настроени към вярващите в Господа. Той се притесняваше много и един ден преди започване на мероприятието, сподели с приятеля си Драган:

– Страхувам се от предстоящото ни начинание. Вълнувам се много. Постоянно се питам: Как ще премине всичко? Знам, че хората тук не искат да чуят за Исус и какво Той е направил за тях. Как ли ще възприемат това, че искаме да им помогнем, просто защото ги обичаме?

Драган сложи ръка върху рамото на Камен и го окуражи:

– Това е Божие дело и Господ няма да ни остави сами. Какво казва Словото? „Ще се облегнеш ли на Него, защото силата му е голяма? Ще повериш ли на Него работата си?“ Спомняш ли си какво каза на Йоан, когато той падна като мъртъв пред нозете Му?

– Да, – усмихна се колебливо Камен. – „Не се страхувайте. Аз съм първият и последният“.

– „Възложи на Господа това, което ти е възложил и Той ще те подпре. Никога не ще допусне да се поклати праведният“, продължи наставлението си Драган.

Това докосване бе повратна точка за Камен. То му напомни простата истина, че Бог беше с него.

Господ ни вади от нашата зона на комфорт, за да ни покаже нови неща. Това Той прави с една единствена цел, да ни помогне духовно да растем.

Бог ни дава сила и мъдрост, за да преминем през всяка ситуация. Той няма да ни остави сами в нашите изпитания. Държи всичко под контрол.

Нека да признаем присъствието Му в живота си. А докосването Му да ни помогне пред нещата, които ни плашат.

Владислав бе първи министър при царя. Често го чуваха да казва:

– Службата пред царя, трябва да бъде пред тази на Бога.

Един ден Владислав легна тежко болен. Всички очакваха да напусне този свят. Царят го посети, застана до леглото му и когато забеляза че очите му са пълни със сълзи, го попита:

– Приятелю, защо плачеш?

– Ваше Височество, заповядай на заболяването ми да ме напусне.

Царя поклати озадачено глава и безпомощно повдигна рамене:

– Ех, де да можех да направя това.

– Заповядай, поне да не бера душа в тези адски болки, – молеше се отчаяно Владислав, като едва мърдаше пресъхналите си устни.

– И това не е в моя власт, – тъжно отбеляза царят.

– О, царю, – изтръгна се болезнен вик от Владислав, – разпореди се Бог да се смили над душата ми и да ме приеме на небето.

– Молиш ме за неща, които надхвърлят моите възможности, – смутено отговори царят.

Тогава болният се обърна към останалите в стаята:

– През целия си живот служех само на един човек, който не може да ми помогне в положението, което съм. Колко жалко, че не се интересувах от Онзи, Който има истинската власт да спасява и погубва …..

Колкото и верен да си спрямо земните неща, не пропускай да се стремиш към Божията мъдрост. Едното трябва да се прави, а другото да не се оставя.

Едното е: „Но първо търсете Божието царство и Неговата правда“, а другото е верност към земната работа. Отдавайте подобаващо място на „земното“ и на „вечното“.

Професор Миленков бе доста популярен в университета. Студентите с удоволствие посещаваха лекциите му. Устните си изложения по дисциплината, която преподаваше, бяха изпъстрени с много хумор и мъдрост.

Ценяха го и го уважаваха, не толкова заради възрастта му, а поради значимостта на мислите, които излагаше в аудиториите. Младите хора имаха какво ново да научат от него.

На една от лекциите си той написа на дъската голяма единица и обясни на студентите:

– Това е вашата човечност, т.е. вашата проява на проявява отзивчивост, състрадателност, човеколюбие, хуманност, милосърдие …… Много необходимо качество за всеки един от вас.

След това Миленков изписа една нула и добави:

– А това са вашите постижение. Така човечността ви се увеличава 10 пъти.

Отново изписа нула и погледна хитро към студентите като прибави:

– Това е опита ви. Така всичко до тук се закръглява на сто.

Дописа още нули като за всяка поотделно обясняваше:

– Това е за съсредоточеността ви, любезността ви, любовта, ….. Всяка нула 10 пъти духовно извисява човека и го облагородява.

Изведнъж Миленков изтри единицата, стояща пред реда от множеството нули. На дъската останаха нищо не значещите цифри.

Професорът постоя за малко сочейки знаците, които обозначаваха отсъствие на каква да е величина и каза мъдро:

– Ако у вас няма човечност, всичко останало нищо не струва.

Този урок студентите запомниха за цял живот.

Слънцето препичаше необичайно за сезона. Съвсем лек полъх на вятъра разведряваше положението, но на Спас това съвсем не му помагаше. Не, че му беше горещо, просто нещо по-дълбоко го измъчваше.

Видя го Ганьо и му махна с ръка, но Спас не го забеляза.

– Изглежда нещо го измъчва сериозно, – каза си Ганьо и приближи съученика си.

– Здравей, Спасе! Как я караш?

Спас, махна с ръка, но нищо не каза.

– Неприятности ли имаш? – попита Ганьо.

– Не ми стигат главоболията, ами и една депресия ме е подгонила, – въздъхна тежко Спас.

– Стресът е борба, реална за повечето от нас.

– А нима е нужно да бъде така? – повдигна глава Спас.

– Трябва да си наясно, че вълшебна формула за отмахване на стреса завинаги няма, – поклати глава Ганьо. – Той е емоционален, а понякога и панически отговор за ситуация, която мозъкът ни е определил за заплаха.

– А това добро ли е? – с негодувание попита Спас.

– Може да се приеме и за такова, – уклончиво отговори Ганьо.

– Как така? – подскочи Спас.

– Стресът те предпазва от опасност, мотивира те да вземеш по-добро решение, а може да ти помогне да направиш и опит за промяна.

– Добре, може и да си прав, – съгласи се Спас, – но защо не чувствам така нещата?

– Ако стресът е започнал да контролира живота ти, тогава имаш сериозен проблем.

– Тогава как да спря да се тревожа? – попита Спас.

– По-скоро се запитай, как да променя начина, по-който възприемам стреса или как да се справя с него?

– И как да карам по-нататък? – недоумяващо повдигна рамене Спас.

– Първо не позволявай на стреса да взема решение вместо теб, като замъглява преценката ти за ситуацията. Помоли Бог да ти покажи, дали чрез това максимално нервно напрежение, не пропускаш възможност, която Той ти дава.

Спас внимателно слушаше съученика си и размишляваше над думите му, като съобразяваше как точно да ги приложи към своята ситуация.

– Второ, – сви още един пръст на ръката си Ганьо, – не подхранвай стреса, така че да те контролира. Ето Исус ни предлага свобода от тежкото бреме, но ние трябва да отидем при Него и положим затрудненото си душевно състояние пред Господа. Наградата ще е голяма – свобода, мир и спокойствие.

– За третото и сам се досещам, – каза Спас. – Трябва да поискам мъдрост от Бога, но точно за какво?

– В последно време не се ли нагърбваш с неща, които искаш сам да управляваш? – попита Ганьо и без да дочака отговора на съученика си, продължи. – Нека Бог те насочи към основата на твоя стрес и когато осъзнаеш причината за това си състояние, помоли Господа да замени стреса ти с Неговата сила.

В очите на Спас се забелязаха весели пламъчета.

– Благодаря ти, – каза Спас.

– Благодари на Бога, Той дава на всеки изходен път, – засмя се добродушно Ганьо.

Матю и Ели чакаха първото си дете. Това бе незабравимо време за двамата, изпълнено с радост и копнеж да бъдат добри родители на новороденото, независимо от това, какво щеше да се роди – момче или момиче.

Един ден Ели сподели с Матю:

– Притеснявам се, дали правилно ще го възпитаме.

– И аз се опасявам от възможните грешките, – въздъхна Матю, – които можем да допуснем при общуването си с рожбата ни. Не бих искал да съжаляваме по-късно за това, което сме направили или пропуснали. Говоря за времето, когато детето ни ще е вече пораснало.

– Хайде на вечеря да поискаме мъдрост от баща ми, – предложи Ели. – Него го уважаваме не само ние децата му, но и другите, на които е преподавал в училище.

– Добре, – съгласи се Матю, – това е добра идея.

Вечерта, когато бяха привършили вече яденето, Ели се обърна към баща си:

– Татко, нуждаем се от твоя съвет. Скоро ще се роди първото ни дете. Какво би ни посъветвал за възпитанието му? Все пак ти имаш дългогодишен опит не само със свои, но и чужди деца.

Старият Захари помисли малко преди да отговори.

– Родителството е като везна. В едното ѝ блюдо е поставена любовта, а в другата дисциплината. Не позволявайте на нито една от тях да натежи повече, защото това ще бъде вредно за детето ви.

– О, това съвсем не е леко, – възкликна Ели.

– Трудно е, но е необходимо, – подчерта възрастният мъж.

– Лошо ли е да показваме повече любов към детето си? – попита Ели.

– Прекалено много обич без дисциплина, може да разглези детето, – обясни Захари.

– Строгост и ако се наложи, ще има и пръчка, – строго каза Матю.

– Прекаленото дисциплиниране без любов може да съсипе емоционално детето и да го отблъсна от теб, – каза Захари.

– Тогава какво да правим? – безпомощно вдигна ръце Ели.

– Колкото повече любов показваш към детето си, толкова повече то ще приема мерките ти на дисциплина. А когато  му налагаш наказание или каквото и да е от този род, трябва да му обясниш, че го обичаш.

– Не е забавно да налагаш наказание за някое провинение, – отбеляза Матю. – Но как да му обясня, че като постъпвам така, го обичам?

– Писано е, – пое си дълбоко дъх Захари – „Никое наказание не се вижда на времето да е за радост, а е тежко, но после принася правда като мирен плод за тия, които са се обучавали чрез него. Ония, които любя, – казва Бог, – Аз ги изобличавам и наказвам, затова бъди ревностен да се покаеш. Ако търпим наказание, Бог се обхожда с нас като със синове, защото кой е тоя син, когото баща му не наказва? Но ако сте без наказание, на което всички са били определени да участвуват, тогава сте незаконно родени, а не синове“.

Матю и Ели се спогледаха, но и у двамата бе настъпило спокойствие. Те вече се досещаха чрез Кого ще успеят да уравновесят „везната“ на възпитанието.