Днес подрастващите и компютърът са почти неразделни. За тях това е съвсем естествено, както за родителите телевизора едно време. Мненията на майките и бащите по отношение на компютъра се разделят.
Едни забраняват на децата си да работят на компютъра, освен ако не е свързан с обучението им. Други им позволяват, като се стараят да ги отделят от време на време от екрана.
Трябва ли да не даваме на децата си лаптопи, таблети и смартфони?
Днес децата ни живеят в съвършенно други социални условия. Изследвания са доказали, че социализация на децата става чрез общението в Интернет. Ако един тийнейджър не се свързва по Интернет с приятелите си, той изпада от тийнейджърската среда. Можете да вземете от детето таблета или компютъра, но тогава не се учудвайте, че той няма приятели и взаимоотношения с връстници си, и че в училището никой не го разбира.
Разбира се, във всяко нещо трябва да се проявява мъдрост. Според психолози и лекари, броят на тийнейджърите, пристрастени към компютъра, расте ежегодно.
От една страна, социалните мрежи са чудесна възможност да се намерят хора със същите интереси, загубил се приятел или някой който е твърде зает и не можеш да се срещнеш с него в ежедневието. Това е една възможност за срамежливите да говорят откровено и да намерят събеседник.
Но виртуалното общение не може да замени реалното. Можете да чатите в мрежата със стотици приятели и да си останете самотен. Общението в мрежата може да помогне за изграждане, развитие, творчество, а може да бъде и обикновенно бъбрене. По-често се обсъждат реални проблеми или нещо интересно. Повечето от разговорите са от рода на: „Пътувах, това са снимките“ или „Купих си това, виж“ и т.н.
Как да помогнем на едно дете да не става зависимо от виртуалния свят?
Наслаждавайте се на общението с децата си. Вникнете в техния свят, работете с тях, не ги отпращайте към монитора, радвайки се, че не хулиганстват на улицата и не пиянстват. Вируалния свят е коварен. Детето прави всичко, за да завоюва авторитет в обществото и най-вече между връстниците си.

Екип от учени от университета в Женева са разкрили механизма на промяната на цвета при хамелеона.
Според учените, изменението на цвета на животното става с помощта на активната настройка на решетката от нанокристалите, присъстващи в повърхностния слой в клетките на дермата, наричани иридофори. Изследователите са установили наличието на дълбоки иридофори с по-големи и по-малко подредени кристали, които отразяват инфрачервеното излъчване. Организацията на два наложени един върху друг  слоеве на иридофорите им дава възможност да превключат между ефективното маскиране и ярък външен вид, като същевременно се осигурява пасивна топлинна защита на организма.
Генетикът Michel Milinkovitch обяснява, че червения, жълтия и кафявия цвят се създават без пигменти и физическото явление оптична интерференция. Те са резултат от взаимодействието между определени дължини на вълните и наносистемни структури, като например малки кристали, намиращи се в кожата на влечугите.
Физикът Jérémie Teyssier и биологът Suzanne Saenko, работещи по изучаването на хамелиона, казват, че животното променя цвета си при използване на активни настройки на решетъчните нанокристали. Когато хамелеонът е спокоен, те образуват гъста мрежа и отразява сините вълни. За разлика от състоянието, когато животното се възбужда,  то отслабва своята решетка от нанокристали, което му дава възможност да отрази други цветове, жълти или червени. Това е един уникален пример за автоматично организация на вътреклетъчен оптична система, управлявана от хамелеона.
Учените също така са показали наличието на втори, по-дълбоки слоеве на иридофорите. Milinkovitch твърди, че тези клетки, които съдържат голями и по-малко подредени кристали представляват значителна част от инфрачервените вълни. Това дава на хамелеон отлична защита срещу топлинно въздействие.
В бъдещите изследвания, учените планират да проучат механизмите, които обясняват развитието на нанокристални решетки в иридофорите, както и молекулярните и клетъчни механизми, които позволяват на хамелеона да контролира геометрията на тази решетката.

Тази изложба бе неочаквано събитие в града. Хората прекрачили прага ѝ излизаха зашеметени, но това не пречеше на множество любопитни да се тълпят на касата за билети.

Днес нямаха никакви ангажименти и Ангел покани Катя да отидат на тази нова чудесия за града им, за която се разказваха невероятни неща. Той просто ѝ каза:

– Не вярвам на всичките тези приказки, какво ли не съчиняват и измислят хората.

– Особено ако не разбират нещо, всичко им се струва чудато и невъзможно, – засмя се Катя.

Решиха и отидоха. Купиха си билети и влязоха.

Катя се загледа в един от експонатите и замръзна от ужас. Тя се смая от чудовищната трансформация, която бяха претърпели автоматите.

– Когато бях малка, баща ми ме заведе да ви Писарят, – каза Катя като се посъвзе малко.

– А оня, – почеса се по главата Ангел, – създаден от прочутия  швейцарски часовникар Жаке Дро.

– Да, същият, – потвърди Катя. – Той е конструирал механизирани кукли, за да подпомогне продажбата си на часовници.

– Знаеш ли, че някои разглеждат тези устройатва, като най-стари образци на компютри? – каза Ангел. – Писарът е най-сложният автомат, завършен през 1772 и се е състоял от 6 хиляди части.

– Още си спомням онова елегантно облечено дете, – почти притвори очи Катя, – което имаше големи бузи и печално лице. Седеше на един чин. Топеше перото си в мастилница и го плъзгаше по лист хартия,

– И аз съм го виждал, – каза Ангел,- Момчето изписваше всяка буква спокойно. Спираше да пише и се вглеждаше в пространството, сякаш очакваше нов прилив на вдъхновение.

– Знаеш ли, – започна малко плахо Катя, – унесеният му поглед силно ме изплаши?! Тогава си помислих: „Какви ли чудовищни мисли би могло да има това странно същество?“

– Но това е била само една кукла, – възрази Ангел.

– Не можех да се отърся от тревожното усещане, – потрепера Катя, – дори когато баща ми, ме заведе зад механизма и ми показа мрежата от мотовилки и колелца. Там имаше и ръчки, които при въртенето си предизвикваха тази пародия на живот.

– Е, сега поне можеш да видиш, как в хода на времето онова безобидно дете се е превърнало в изполинска фигура, – засмя се Ангел.

Катя разглеждаше внимателно фигирата, като се мъчеше да се пребори със страха си.

– Виж, – каза Ангел, – за разлика от Пиер Жаке Дро, този изобретател явно не е имал за цел да възпроизведе формите на човешко същество, задоволил се е само с наподобяване на двунога фигура.

Експонатът беше съставен от свързани железни пластинки. За глава му служеше тежък цилиндеичен къс, подобен на камбана. В него бяха пробити два квадратни отвора за очи и един по-тънък, приличащ на отвор за пощенска кутия, навярно сложен за уста.

Фигурите се задвижваха от обслужващият персонал, ако някой поискаше това. За Катя това бяха гора от чудовища, напуснали света на приказките. Тя дръпна Ангел за ръка и двамата излязоха на чист въздух.

Слънцето грееше приветливо и се мъчеше да разсее тягостното впечатление, което автоматите бяха оставили у Катя и Ангел.

– Технология без красота, – каза мрачно Катя.

– Е, все пак те не са художници и скулптури, – опита се да я успокои Ангел. – Те са изобретатели. Но и в изкуството имата такива чудати и неприемливи форми, нали?

Катя се засмя накак вяло, тя бе романтично момиче и почитател на красотата.

Хванатия екземпляр мъжът е предал в музея в Сидни. Рибарят я е хванал край бреговете на Новия Южен Уелс в Австралия. Хищникът случайно е попаднал в мрежа пусната на 600 метра дълбочина.
Този вид акула, която се нарича „динозавърът на морето“, има необикновенни челюсти. Когато челюстите ѝ се затварят, двете връзки на челюста се задвижват и устата ѝ идва напред.
Според учените, израсналия носа съдържа голям брой електрочувствителни клетки, което помага на хищник в мрака на големи дълбочини да усещат излъчването на потенциалните си жертви.
Хванатият екземпляр е даден в Австралийския музей в Сидни, но не са могли да го запазят жив, за съжаление. Това е било не възможно. Въпреки това, служителите на музея са установили, че акулата е от мъжки пол и има относително малка дължина 1,26 м, докато тези риби растат до 3,7 метра.
Месният рибар Майк Кели твърди, че в мрежата му и друг път са попадали такива екземпляри, макар и не много често.
„Такива съм хващал около 12 пъти в живота си“.

Архитектурата се е превърнала в една от най-важните области на съвремения свят. Проектирането в пространството, където живеят и работят хора е престанало да има само функционален характер.
Сега архитектурата може да се разглежда като своеобразна сплав от изкуство и наука.
Хората изтъкват интересни причини за различните оформления на сградите. Те не само започват да осмислят значението на пространството, но се стараят да го използват по-добре.
Най-добре бихме се възползвали от разработките на архитектите учени. Реализацията на много проекти е станала възможна едва в последното столетие, където се прилагат нови материали и идеи.
Днес ще ви представя проектът „Биосфера 2“.
Милиардерът Едуард Басс планирал да покаже на човечеството, колко е важна нашата планета. За целта той наел учени, които разработили проекта „Биосфера 2“, който имитирал затворена екологична система.
Главната задача била да се проследи способността на човек да работи в напълно затворена среда. Според замисълът на Басс, ако експериментът успеел, това щяло да помогне на човечеството да инсталира подобни системи на други планети.
Била построена огромна мрежа от запечатани сгради. Всяка от тях подържала своя екосистема.
В течение на две години на територията на комплекса живели група учени, но трудностите, с които се сблъскали по време на експеримента, не позволили той повече да се развива.
През 1994 г. проектът бил прекратен.