Нощта бе плакала. Утрото я завари мрачна, обвита в мъгла. Сълзите ѝ с стичаха по клоните на дърветата.

Слънцето се показа. То се засмя и освети голите върхари. Мъглата хукна и се скри в долчината. Следите от нощната мъка започнаха да се стопяват.

Крум и Валери бяха подранили. Двамата седяха на пейката в градинката пред блока.

Валери се протегна и попита:

– Защо се тревожим толкова днес?

– Грехът е нанесъл поражения във всяка област от живота ни на земята, – уточни Крум. – Всичко е объркано. Божият ред и хармония са напълно разрушени.

– Затова изкушението да се поддадеш на тревогата непрестанно се опитва да се прокрадне в ума ти, – отбеляза Валери. – Къде е нашата защита тогава?

– Тя се крие в постоянната връзка с Бога, – добродушно се засмя Крум, – За нея можем само да благодарим.

– Да съгласен съм, че Божието присъствие ни изпълва с мир и пропъжда всеки мрак, – потвърди Валери.

– Само с Господа можем да се издигнеш над обстоятелствата и да гледаме на проблемите от Неговата гледна точка, – наблегна Крум.

– Ако се държим за Бога, – плесна с ръце Валери, – тревогите ще стоят на разстояние от нас.

Денят настъпваше, но в сърцата на двамата имаше мир и спокойствие. Те знаеха, че каквото и да се случи Бог няма да ги остави.

Дамата пенсионери Димо и Петър се бяха събрали въпреки забраните поради вирусните инфекции.

Масата пред тях не бе празна. Заедно с чашите бе и джезвето с греяна ракия. Салата от кисели краставички бе в допълнение на всичко това.

– В трудни времена живеем, – изпъшка Петър.

– Поради това блокиране, времето в бездействие ни уморява, – допълни Димо.

– Тъмнината в света засяга психическото ни здраве и благосъстояние.

– Все по-трудно ставам сутрин, – призна си Димо. – Нямам никаква мотивация. Дните се точат сиви и безнадеждни.

– Замислял ли се понякога, – засмя се Петър, – че тъмнината всъщност е отсъствие на светлина. Там, където има светлина, тъмнината не съществува.

– И къде да намерим тази светлина днес? – попита Димо.

– Знам, че тъмнината доста се е сгъстила, но ако сме упорити и настойчиви, в мрака ще видим проблясък на светлина, който не угасва. И ако се фокусираме върху него, ще ни стане по-добре.

– Проблясък?! Ти сериозно ли говориш? – песимистично отсече Димо.

– Може да се види светлината, въпреки тъмнината, – натърти Петър. – Ще я откриеш в усмивката на малко дете, в радостта от показване на кокичетата след дългата зима, в песента на птиците…

– И какво като ги открием?

– Хубаво е да благодарим за тях. И когато си спомняме за тези тези проблясъци, обединявайки ги ще получим пламтящ огън.

– Убеден ли си в това? – сбърчи нос Димо.

– Дори и в мрачните дни има нещо положително, колкото и малко да е то, – отбеляза Петър. – Светлината прогонва тъмнината. Пролетта измества зимата. Времето на забраните ще приключи и ще настъпи някаква нова нормалност.

– А до тогава?

– Нека не се взираме в мрака, а да търсим проблясъци на светлината и да им помагаме по-ярко да светят в сърцата ни.

Засияй ярко, въпреки тъмнината и безизходицата!

Никола вървеше по студени пясък на плажа. Наоколо бе тъмно. Никъде не се забелязваше светлина от лампа или прожектор.

Трябваше му известно време за да се приспособят очите му към тъмнината.

Внезапно Никола вдигна поглед към небето и се спря изумен. Той бе зашеметен.

– Каква красота! – възкликна Никола.

Бе поразен от светлината на множеството звезди.

– Тъй като между тях няма изкуствена светлина, която да отклонява погледа ми от тях, – отбеляза Никола, – аз ги виждам много по-ярки и сияйни. Как не съм забелязал това досега?!

Понякога е нужно да се озовем в пълен мрак, за да видим светлината, която е била около нас през цялото време. Това, което е било далечно, сега се разкрива поразително ясно.

Когато се опитваме да приспособим очите си към непрогледната тъмнина, забравяме да вдигнем глава и да погледнем небето изпъстрено със звезди. А то е единственият ни източник на светлина особено през нощта.

Не грешим ли по същия начин във живота си на тази земя?

Ние живеем във свят пленен от господаря на тъмнината. Превили рамене под робството на този, които иска да ни унищожи, забравяме за истинската светлина.

Не се отчайвайте. Не губете сили си напразно.

Просто погледнете към Създателят си и Той ще ви осияе със истинската светлина, която извира от Него.

Вечерта бе притихнала и се гушеше в настъпващия мрак. На двора още не бе застудяло много и бай Манол шеташе.

Той забеляза съседа си Нестор, че и той не се бе прибрал и се усмихна. Поглади мустака си и каза:

– Като гледам как се развиват животът и любовта на мнозина днес, виждам страх.

– Какъв страх бе, Маноле? – попита неговия съсед Нестор.

– Хората се страхуват да не направят грешка, да не изпуснат нещо или да пропуснат възможност, – разкърши рамене Манол. – У други пък виждам гордост. Те настояват да живеят живота си по свои собствени правила, така че никой да не може да застраши свободата им.

– Че само това ли е? – подхвърли Нестор, като махна с ръка.

– Виждам също и похот. Защо да се посвещаваш да обичаш някого, когато можеш просто да се възползваш от него физически? Страхът, гордостта и похотта са коренът на много от проблемите, които се появяват във взаимоотношенията ни, – отсъди строго Манол.

– В днешно време никой не се стреми към любов, – додаде Нестор.

– Страхът кара човек да се затвори в себе си и да се отдръпне, – продължи да разсъждава на глас Манол, – докато любовта е открита и дава щедро. Гордостта не би поела риска да открие истинското си „аз“ пред другия, но любовта е уязвима заради нея. Похотта заявява на другия, че иска само част, която можеш да използва, докато любовта обхваща цялата личност, в най-добрите и в най-лошите ѝ моменти.

– Докато страхът, похотта и гордостта управляват взаимоотношенията ни, за каква любов може да се говори!? – отбеляза Нестор. – Такава е ситуацията днес.

– Виждам поколение, изгубено в бурното море на любовта, което не е наясно как да плава в него и как да избягва капаните на страха, похотта и гордостта, тъжно поклати глава Манол. – То се носи по течението, блъскано от ветровете и вълните.

– Какво да се прави? Такива са времената, – примирено добави Нестор.

– Нужен ни е навигатор, – твърдо заяви Манол.

– Какъв навигатор? Този уред поема и контрола плавателния съд, като го насочва безопасно през скалите и плитчините до пристанището. А в живота?

– Сред несигурността на днешния ден ти също можеш да се придвижиш напред. Бог е Този, Който те е създал и е единственият, Който може безопасно да те води. Достатъчно е да Му кажеш, че се нуждаеш от някой, който да те приведе през бурите в живота и Той ще поеме руля и ще те направлява, като добър навигатор.

Мракът настъпваше на талази в малкия град. Мирон бе обронил глава, а мислите му се блъскаха като побеснели и не даваха мир на разума му.

– Не съм остарял още, – каза си той. – И никога няма да бъда такъв, защото не желая да живея само с миналото си.

Мислите му го върнаха назад, когато бе в средна Стара планина. Там той имаше една запомняща се среща с един овчар.

– На колко си години? – го бе запитал Мирон.

– Може да са повече от сто, – бе отговорил овчарят.

– Как си доживял до тези години? Пушил ли си? А с алкохола как беше? Жените интересуваха ли те? – Порой от въпроси се изля тогава от устата на Мирон.

Овчарят се бе засмял и го бе погледнал хитро:

– От всичко съм опитвал, но не, както ти го разбираш. От дядо си знам, че човек трябва да живее с необременено сърце. Каквото било, било. Изобщо не умувай много над това, което си препатил. Каквото и да става, то няма да пита теб, освен ако по някакъв начин не зависи от твоя избор. Та туй е всичкото ….

– Какво излиза? – Мирон се тръшна на фотьойла. – До дълбока старост достигат онези, които не са стари по мисли. Може пък любопитството към света да ги крепи?! Да, но такава любознателност към другите или онова, което става около теб, не е ли бягство от собствените проблеми?

Мирон стана и нервно закрачи из стаята.

– Тогава какъв е изводът? Клюкарите са най-здравите хора, защото не се занимават със себе си. Ще се побъркам, – Мирон се хвана за главата. – Така става като подлагам всичко на своята мисловна дисекция.

Мирон отвори вратата и излезе навън.