Денят преваляше. Слънцето целуна хребета, а мракът се събуди и запълзя по гористата местност.
Наско и баща му се изкачваха по една планинска пътека. Забелязаха малък облак прах.
Избързаха напред и видяха язовец, който ровеше в стръмния насип. Явно си приготвяше леговище.
Главата и раменете на животното не се виждаха. Те бяха погълнати от дупката. Борсукът енергично копаеше с предните си лапи, а натрупаната пръст изритваше със задните.
Животното бе толкова увлечено в работата си, че не усети натрапниците.
– Гледай го колко е работлив, – засмя се бащата.
– По-добър е от булдозер, – хитро намигна Наско.
До краката на момчето лежеше тънка и дълга пръчка. То не се стърпя и перна с нея язовеца отзад. Ударът не бе силен, но животното подскочи и се обърна.
От войнствената поза и предизвикателния вид на язовеца нищо добро не се очакваше.
– Много е агресивен, – тихо каза бащата, като внимателно наблюдаваше животното.
– Да бягаме, – извика Наско.
И двамата хукнаха по нанадолнището през глава.
Ако някой бе измерил времето им с хронометър, със сигурност щеше да установи, че са счупили някой световен рекорд.
Когато стигнаха подножието на хълма, двамата не можеха да си поемат дъх.
– Защо го удари? – попита бащата.
– Пръчката бе до мен и …….. не устоях на желанието да го перна.
– Това да ни е за урок, – неодобрително поклати глава бащата, – друг път да не се бъркаме в чуждите работи. Нашите ни стигат.
Занимавайте се със своите дела и не си пъхайте носа в чуждите.
