Към края на живота си Аристотел се разболял от остър гастрит или рак на стомаха.

За да облекчи болките си, лежал по корем върху кожен мях, пълен със затоплено масло, нещо като древна грейка.

Ако случайно заспял, рискувал да се изгори.

За това философът държал в ръка бронзово топче, а под ръката си поставял бронзова купа, така че ако се унесе в сън, да го събуди звукът на падащото топче.

Мартин разглеждаше това, което бяха успели да заснемат. След това разрови в Интернет за информация, но това, което отчасти разбра го ужаси.

 – Боже мой, – извика Мартин.

Атанас надникна през рамото на най-добрия си приятел. Мартин продължаваше да чете още известно време, докато Атанас не се изкашля, за да го накара да вдигне очи.

 – О, извинявай, – смотолеви виновно Мартин. – Това, което намерихме, е задвижван от вълните генератор, но с такива размери, че направо не е за вярване. Доколкото знам, тази технология едва прохожда. Има само няколко устройства по крайбрежията на Португалия и Шотландия, които още се изпитват.

Атанас го гледаше недоумяващо.

 – Те използват силата на вълните, – започна да обяснява Мартин, – която извива техните шарнирни връзки, за да задвижват хидравлични тарани.

 – Какво е това таран? – попита Атанас.

– Изобретение на Жозеф Монголфие, един от двамата братя, прославили се със своя балон. Таранът имал за цел да повдига вода, като използва енергията на собственото ѝ движение. Бликащата вода се вкарва в затворена отвсякъде камера, в която се получава огромно налягане на въздуха. Това се използва, за да се изкачи водата на височина много над нейното равнище.

– И за какво им е всичко това? – продължаваше с въпросите си Атанас.

– Тараните изтласкват насила масло през двигател, който използва хидравличен акумулатор, за да успокоява струята. Двигателят завърта генератор и се получава ток.

 – Много хитро – възкликна Атанас. – Колко може да произвежда това нещо?

 – Всяка от тях може да захранва градче с население от две хиляди души, а са общо четиридесет на брой. Става дума за сериозно количество енергия.

 – За какво им е? – попита Атанас. – Къде отива цялото това електричество?

 – Всеки генератор е закрепен към дъното на морето с кабели, които могат да го прибират под водата, – мислеше гласно Мартин. – Когато океанът е спокоен или радарите уловят наближаващ плавателен съд, те се прибират на десетина метра дълбочина. Друг кабел захранва с ток нагреватели, разположени по дължината на генераторите.

– Нагреватели ли каза? – попита Атанас. – За какво им трябват?

-.Някой е решил, че водата в този район е твърде хладка и я затопля.

Мартин отпи още една глътка кафе и си взе от кекса, преди Атанас да е изпразнил чинията.

– Откога работят тези конструкции? – попита Атанас.

– Започнали са в началото на 2002 г.

– Но защо са ги направили? – неспокойно се въртеше Атанас на стола. – Какъв е резултатът?

– Тези данни ги няма в компютъра – отговори ядосано Мартин. – Аз не съм океанограф или климатолог. Но как толкова малко топлина може да повлияе на целия океан? Зная, че излишната топлина от ядрен реактор може да затопли река с няколко градуса, но това е съвсем различно нещо.

Мартин се настани по-удобно на стола и забарабани с пръсти по масата. Очите му се загледаха далеч напред в нищото. Атанас продължаваше да се върти безцелно подхвърляйки различни идеи и предположения, но Мартин не чуваше нищо.

В съзнанието си виждаше огромните генераторни станции, които се извиват под въздействието на вълните, докато под водата нагревателите стават огненочервени и затоплят водата, която тече покрай крайбрежието.

Някой беше приложил невероятна техника, но за какво му бе нужна тя? Предстоеше много работа……

 

Минаха през втората врата, която не пропускаше вода и влязоха в помещение, където някога са били резервоарите с въздух на подводницата.

Самите резервоари бяха извадени. На тяхно място беше поставено ново оборудване, две табла с шайби и ключове, и бюро с компютър.

По-нататък се намираше помещение с уред за телепортиране, поне така предполагаха тримата приятели, които бяха нахлули в тази тайна „обител“.

Хари се засмя, когато видя варел със синкава течност, която много приличаше на маслото, което се появяваше тайнствено в чантата,  на определени интервали от време.

Варелът беше свързан с часовник и тръби, които завършваха в кръгъл съд на пода.

– Е сега вече знаем от къде идва загадъчното маслото, което пълни кожената чанта, която намерихме в изоставената сграда, – каза Станислав.

– Как ли работи това нещо? – попита Светослава, като внимателно разглеждаше всички прибори, тръби и инструменти.

– Не съм достатъчно умен, за да мога да ти обясня това, – засмя се Хари.

– Учудващо е, че такова нещо изобщо работи, – продължаваше да оглежда целият механизъм Светослав.

– Това е научно постижение, което ще промени бъдещето на транспорта като цяло, – подхвърли Станислав.

Хари пристъпи към часовника и го пренастрои, така че загадъчното масло да се появява два часа по-рано.

– Ей, какво правиш? – развика се Станислав.

– Изпращам съобщение на Венци, Мира и Наско, че сме открили източника на тайнственото масло, – засмя се Светослав.

Венци, Мира и Наско бяха другите трима ентусиасти, който се бяха заели да разгадаят тайната на появяващото се масло в чантата.

Тримата приятели Хари, Станислав и Светослав бяха открили тайнствения източник, но не знаеха още как работи. Техническите умения и знания, които притежаваха, не бяха достатъчни, за да разгадаят, как работи това чудо.

Няма я вече баба Димка. Тя бе известна със своята доброта и човеколюбие. Това бе компенсация за злата ѝ участ.

Бай Димитър се бе върнал назад в спомените си и разказваше за нея:

– Падна и навехна крака си като младо момиче. Уж нищо и никакво падане, но окуця за цял живот.

– Тогава не са ли я водили на лекар, да ѝ оправи крака? – попита младия Благой.

– Нямаше кой да я заведе, – с тъга каза бай Димитър. – Младо, хубаво момиче, работливо и пъргаво, но на остана стара мома, без свой дом и семейство, но имаше широко сърце и душа.

– Този дефект на десния ѝ крак се бе превърнал в ужас, – спомни си и леля Дафинка. – Сковаваше се цялата и дясна половина. Болките ѝ от ден на ден се увеличаваха и трудно се движеше. Дори бастуна не помагаше. Правеше няколко стъпки и спираше.

– Като готвачка бе ненадмината, – продължи бай Димитър. – Нейните гозби бяха ненадминати. Който ги е опитал, все пита за тях.

– Връстничките ѝ по-младите невести все я търсеха за съвет и помощ в готварството, – каза баба Гана. – И аз съм ходила при нея, да ми помага. Никого не връщаше, споделяше всичко, което знаеше и бе научила.

– Почти отгледа Гена, – каза жената на Манол. – Аз по цял ден бях на къра, а тя се грижеше за дъщеря ми, като майка. Не зачиташе предразсъдъците и назадничавите разбирания. Първа проявяваше внимание и нежност към обърканите невести след женитбата. Винаги намираше с какво да ни окуражи и подпомогне.

– Момчетата възприемаше като синове и внуци, – засмя се Горан. – Това, което живота ѝ бе отнел, тя си го допълваше като дружеше с децата. Когато и да идехме при нея все ни даваше по нещо – прясно сирене, масло, яйца, кисело мляко. Никога не пропускаше рождените ни дни. Куцук куцук, ще потропа на портата ще прегърне рожденика, а в шепата му ще мушне понякога банкнота, която може би е преполовила и без това малката ѝ пенсийка.

– Златна беше нашата баба Димка, – каза Златан и едва не се разплака. – При нея всичко имаше и добра дума, и съвет, и да ни почерпи…..

На погребението ѝ дойде цялото село – млади и стари, мъже и жени, най-много бяха деца. Беше голяма жега, но всичко живо изкачи голия рид, за да изпрати баба Димка до вечното ѝ жилище.

Това бе един почтен и достоен човешки живот……

Лили и Георги бяха притеснени. Бяха подочули, че престои побой между големия им син Станислав и известният хукиган в квартала Канарата, чието истинско име бе Димитър, който се славеше се като джебчия и пияница, а няколко пъти е бил клиент и на полицията.

Родителите на Станислав решиха да бъдат внимателни. За това и Георги не атакува направо сина си:

– Раздаването на юмруци не доказва правото ни, нито е израз на силата ни. По-добре  превъзхождай противника си духовно и морално.

– Това ми е напълно ясно, – ухили се Станислав.

След това сви ръце в юмруци и започна да подскача все едно беше на боксов ринг.

Това ядоса Георги:

– Не ме карай да ти трясно едно кроше, – и Георги подгони сина си.

Станислав прескачаше по две стъпала надолу и се заливаше от смях.

Георги се разтрепера и извика, малко преди синът му да затръшне външната врата:

– Никакви побоища! Ясно ли е?

– Остави го, нищо лошо няма да му се случи, – Лили се опита да успокои Георги.

Станислав се върна след два часа. Под едното му око имаше голяма синина.

– Добре те е подредил, – избухна Георги.

– Не прави трагедии за толкова малко нещо, татко. Юнак без рана не може, – опита се, да се пошегува Станислав.

Лили забеляза драскотините по едното рамо и гърба, прехапа устни и попита с тревога:

– На земята ли те събори?

– Да, събори ме, но после и аз го притиснах до земята, – с гордост каза Станислав.

Това ядоса Георги още повече и той повиши тон:

– Следващия път може и без око да останеш.

– Дължа го на теб, татко, – предизвикателно се обърна Станислав към баща си.

– От мен синини още не си носил, – натърти Георги.

Станислав се усмихна:

– Следвах съвета ти. За такива като Митето добрата дума е като масло в огъня, разпалва го още повече. Опитах се да обуздая животинското у него, но той ме удари много силно.

Георги наостри уши и вече по-спокойно каза;

– Разкажи ми всичко. Как стигна до това положение?

Станислав погледна баща си в очите и започна да разказва:

– Миналата вечер Митето заедно с двама от неговите бабаити приближиха до Маргарита и ѝ предложиха разходка накрая на махалата, в оня пущинак …..нали го знаеш. Един от тях беше леко попийнал и вдигна полата на момичето. Тогава не се стърпях и се намесих. Казах им: “ Не ставайте досадни, момичето с нищо не е заслужило такова отношение“.

– Предполагам, не са били много любезни след това, – каза Георги.

– Митето ме погледна кръвнишки и ревна: „Какво, ти да не си пазач на тази ….. развратница? С какво ви плаща?….. Не се намесвай, за да не ти размажа физиономията“. Бях побеснял и го предизвиках: „Ако можеш. Чакай ме утре по това време на същото място“. Митето се разсмя: „Какво дуел ли ми предлага’? Това е доста остаряло ….“. Не се стърпях и им извиках: „Стахливци!….. Фукльовци! Знаете само да заплашвате. Ако ви стиска елате!“ Митето ме изгледа презрително: „Ще дойда! Ти гледай да не забравиш да дойдеш“.

– Имаше ли и други там? – попита с тревога Лили. – Нямаше ли кой да ти помогне?

– Саирджии колкото искаш, – засмя се самодоволно Станислав. – Нямах нужда от тяхната помощ. Справих се абсолютно сам.

Това, което се бе случило бе доста опасно. Георги се чудеше какво да каже на сина си, за да го отклони от подобни инциденти за в бъдеще. Той разбираше, че синът му бе постъпил правилно, беше защитил едно безпомощно момиче, но побоя, нараняванията …..

В този момент Станислав изненада родителите си с контра аргументи:

– Нима когато пребиват някого пред очите ми, трябва да отклоня поглед в страни, както правят мнозина, все едно нищо не съм видял? Татко, ти не си ме учел да стоя безучастно в такива положения. Много пъти съм те виждал да помагаш на хората дори, когато това е било в твой ущърб.

Георги замълча, погледа му се замрежи от сълзи.

– Гордея се с теб сине, …….въпреки че не съм привърженик на побоищата, – каза Георги и прегърна сина си.