Сервитьорката приближи до него и го погледна въпросително:
– Колко струва шоколадов сладолед с орехи? – попита момчето
– 60 стотинки, – каза жената.
Момчето бръкна в джоба си. Извади една шепа монети и внимателно ги преброи.
– А колко струва сладолед без нищо?
Сервитьорката явно с гримаса изрази недоволството си.
– Двадесет и пет стотинки, – кратко отсече тя.
Момчето отново преброи стотинките си.
– Искам само сладолад, – реши то.
Сервитьорката донесе сладоледът, хвърли го на масата и се отдалечи.
Детето дояде сладоледа, плати на касата и си тръгна.
Когато сервитьорката се върна да почисти масата, камък ѝ заседна в гърлото.
На масата до празната кофичка от сладолед лежаха подредени монети. Точно двадесет и пет, това беше нейният бакшиш.
Никога не прави извод за човек, преди да разбереш причините за неговата постъпка….

За малките апартаменти трансформиращата се мебел е просто добра находка, а също добър начин да вместите в малкото пространство не много нужни, но любими предмети
Ето и някои от тях:
Врата, която се превръща във маса за пинг понг;
Огледало превръщащо се в маса за гладене;
Набор от мебели за тераса, събиращи се в един обект;
Безкрайна свещ. Разтопен восък се влива в тесен съд и така се получава идеална, равна на първата, нова свещ. Поредната креативна свещ помага да се икономисат средства.

Нора и Симо вървяха по улиците на града и се наслаждаваха на топлината, която започна да се долавя от слънчевите лъчи. В новия квартал бяха започнали нов строеж. Някакъв архитект се опитваше да вмести нова къща в малък ъглов парцел.

Отпред на калния паваж се търкаляха торби с цимент.

Като повървяха малко те видя птици, които кръжаха над покривите

– Навярно търсят къде да свият гнезда, – каза Нора.

– А, това са онези големи шумни птици, който връхлитат върху всеки, който се осмели да доближи до гнездата им, – изгледа ги недоволно Симо.

– И ние хората, когато строим, оставаме след себе си всякакъв боклук цимент, камъни и какво ли не, но проявяваме ли същата собственическа агресивност, когато се отнася до лична територия? – засмя се Нора.

Тя гледаше разхвърляните материали пред строежа и изказа недоволството си на глас:

– Все някой трябва да се заеме и да коментира етичната страна на проблема със замърсяването на околната среда, не мислиш ли така?.

– Всъщност нямаше какво толкова да се обсъжда на тази тема, замърсяването на околната среда се е превърнало в порочна практика, – каза Симо.

– Въпросът не опираше само до  създаване на грозни гледки от разхвърляните боклуци или неприятното усещане от вида на създадения хаос, по-скоро до някакъв морален дълг.

– Представи си, че в един дом е разхвърляно, дрехите на пода, остатъците от храната съборени край масата, книги събрани на купчина, която сериозно конкурира наклонената кулата в Пиза, защото при едно малко докосване всеки момент може да се срути. Какво ще кажеш тогава? – разпалено размаха ръце Симо.

– Е, има хора, за който безредието е ежедневие, но навън такова състояние дразни мнозина „подредени“.

– И в крайна сметка стигнахме до идеята, да запазим околната среда, за да не се дразним едни други. Но дали това е всичко? Дали това разхвърляне и унищожаване на околната среда няма да се отрази като бумеранг върху нас?

Двамата гледаха неразборията, мръщеха вежди, сочеха безмълно с ръци ….

– За това не е достатъчно само да се философства и говори, трябва и действие, ръце които да се хванат на работа, – каза Симо……….

Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.

Ружа чакаше Новогодишната нощ, както никога до сега. Тя нямаше търпение да даде подаръка на мъжа си. Тодор отдавна мечтаеше за хубава, но доста скъпа писалка, така че тя до сега не можеше да се впише в бюджета им. И накрая тя успя да спести малко пари.
31 декенври винаги е изпълнен с безпокойство и нервност. Дали поради очакваните подаръци или суетенето около подготовка за предстоящия празник?!
Ружа тичаше напред назад, нервничеше и се ядосваше, че нищо не успява. На обяд още повече я раздразни спокойното поведение на мъжа ѝ.
Той лежеше на дивана и гледаше програмите по телевизиата една след друга. И …. се скараха.
Ружа крещеше:
– Нищо не правиш, да се разчекна ли? Само за себе си мислиш!
Тодор се опита да се оправдае:
– Ти сама не ми даваш да направя нещо. Все не го правя, както ти искаш.
Ружа не издържа, хвърли парцала в ъгъла остави продуктите на масата, силно хлопна вратата зад себе си и излезе навън.
Разплакана тя позвъни на приятелката си. Тя я изслуша и ѝ предложи:
– Ела у нас!
Ружа не се поколеба нито за миг.
– Добре, идвам.
Към девет вечерта започнаха да идват гостите. Сред тях имаше много симпатични мъже, които се държаха много любезно. Някои от тях даже предложиха да помогнат в кухнята и сервирането.
„Не са като моя, – помисли си Ружа, – всичко да чакат на готово“.
Всички седнаха на масата за да изпратят старата година. Ружа започна да ги оглежда. Колкото повече се стараеше да открие положителните им страни, разбираше, че ги сравнява със Тодор. Единият без вкус облечен, другият само за себе си разказва, третия прекъсва другите без да ги изслушва, а някои от останалите само се джавкаха. Всичката им любезност изчезна нанякъдя. Чашата преля, когато един от гостите, доста пиян, се опита да прегърне Ружа.
В този момент тя разбра, колко глупава бе кавгата, която сама беше предизвикала. Стана ѝ мъчно, скочи от стола и хукна към дома си.
Влетя в къщи 15 минути преди да настъпи Новата година. Огледа се, всичко почистено и масата сложена. А Тодор седи тъжен и прави салата. Ружа веднага си помисли най-лошото и се наостри:
– Какво, ти гости ли чакаш.
– Глупачето ми, за теб го направих. И подарък съм ти приготвил, за който ти отдавна мечтаеше – златен пръстен.
– Тоше, ти си най прекрасния мъж,  – очите ѝ се напълниха със сълзи. – Обичам те повече от всичко на света.
Двамата се прегърнаха. Часовникът удари 12 часа.