Живяло някога едно малко птиченце. То било много слабо и се гушело между братата и сестрите си. Родителите строго го надзиравали и не му позволявали да отива близко до края на гнездото. Те се страхували, че то ще падне.
Така минало детството на това птиче. Когато братята и сестрите му започнали да излитат от гнездото, то тъжно ги гледало и си мислело, че на него не му е дадено да лети.
Веднъж му станало много тъжно и то решило въпреки забраната на родителите си да се добере до края на гнездото и поне с едно око да види света.
Но птичето било съвсем неумело и първия силен порив на вятъра го съборил долу. То паднало върху мъха. Не успяло още да се изплаши, когато видяло към него да приближава голямо и страшно животно, с озъбена паст, мощни крака и опашка.
Птиченцето никога не било виждало куче, но веднага разбрало, че трябва да се спасява. Кучето се спуснало след него. Птичето побягнало на своите неприспособени крака за бягане, то тичало, тичало, докато не се блъснало в лошо миришещи кожени ботуши.
Това бил ловецът. Той вдигнал птичето и с интерес започнал да го разглежда, недоумявайки, как може такава голяма и здрава птица да не отлети директно от кучето му.
Птичето притихнало в ръцете му и ловецът решил да го отнесе в дома си, на своите деца.
Докато било лято децата си играели с птичето, но после отишли на училище в града. Птичето останало на двора в открита волиера, защото всички смятали, че то не може да лети. Там то седяло, забравено от всички, гледайки с копнеж към летящите птици.
Веднъж през един отвор на мрежата до него успяла да се промъкне котката. Добре, че стопанинът бил наблизо, та птичето отървало кожата.
Дупката в мрежата била закърпена, но птичето разбрало, че от сега насетне го грози опасност и то започнало да тренира своите слаби крила, за да може да се защитава с тях. Всеки ден ги натоварвало с камъни и се опитвало да ги задържи. Крилете му забележимо укрепнали.
Независимо, че птичето заякнало, то не си помислило изобщо, че може да лети, като другите птици.
Но веднъж котката отново го нападнала във волиерата. Било нощ и нападението на котката, изненадало птичето. То се събудило и започнало силно да маха с криле, отбранявайки се от котката.
Котката няколко пъти го ударила, птиченцето вече си мислело, че не ще може да отбие атаките на нощния хищник, когато земята под него се изместила. Котката останало долу, а птиченцето разбрало, че лети.
От възторг то се стрелнало нагоре към небето, понесло се по посока на вятъра, направило няколко прощални кръга над дома, който го бе приютил и полятя към своето семейство, където бе неговия истински дом.

Кулите гълъбарници са един от акцентите на персийската архитектура. През 16-17 век в Иран масово се развъждали гълъби, а птичия тор използвали за наторяване на земеделските участъци.
За да бъдат задържани пернатите, били построени около 3 хиляди цилиндрични кули, във всяка от които можели да гнездят до 25 хиляди птици.
Гълъбовия тор използвали за отглеждане на дини и краставици. Кулите са били най-добрите гълъбарници в света. Построени са от тухли и покрити с мазилка. Те защитавали птиците от студените ветрове през зимата и осигурявали прохлада през лятото.
Днес в Иран са останали само около 300 кули, тъй като в селското стопанство вече се използват химически торове. Само в някой райони се е запазило наторяването с птичи тор.
Кулите гълъбарници имат внушителни размери. Диаметърът на конструкцията е от порядъка на 10-12 м, а височината около 18 м. Във всяка кула на специални кацалки се събират хиляди гълъби. Конструкцията така е замислена, че големите хищни птици, като ястреби, соколи и врани, не могли да влязат вътре.
Вътре в кулата в шахматен ред са разположени гнездата по цялата височина на стената. В тези малки клетки могат да се установет гълъбите.
Стените на кулите са построени под наклон, така че екскрементите да падат в центъра на кладенец, където специално се сушели. Веднъж годишно кулата се отваряла и се събирал натрупалия се тор.
Интересното е, че строителите са отчели ефекта на резонанса. Ако гълъбите решат едновремено да излетят от кацалките си нагоре, кулата остава цяла.

Това беше един обикновен разговор. Миглена го наблюдаваше с малко присмехулните си тъмни очи и следеше за реакциите му.

– Когато баща ми изчезна, годините станаха много трудни, – започна тя с малко напевен глас. – Сестра ми по-бързо свикна с мисълта, че е мъртав и бързо се приспособи. За нея беше важно да се утвърди. Учеше упорито, спортуваше, ръководеше разни групи, участваше в различни мероптиятия. Не е лесно да си популярен, когато си беден.

– Парите за сестра ти постоянен проблем ли бяха? – попита Страхилов.

– Не само за нея. Преди да изчезне баща ми, аз не осъзнавах колко сме бедни. Когато навлязах в пубертета,започнаха да ми правят впечатление дрехите, обувките, каква кола кара или каква къща има всеки, който ме заинтригуваше. Майка ми блъсна колата, добре, че поне остана жива, а след това нямахме възможност да си купим друга. Парите не стигаха, можеха да ни спрат тока, а това бе потискащо и кошмарно.

– Сестра ти е искала да бъде популярна, известна, а ти какво точно искаш от живота? – попита Страхилов.

– Свой собствен живот. През първата ми година в гимназията си купих уокмен, с част от парите, които бях искарала на полето през лятото. Живеех със звуците, които постоянно се блъскаха в ушите ми.

– А сестра ти?

– Тя танцуваше с приятели, а аз слушах записи.

– Прилича на идилично детство, – каза Страхилов с разбираща усмивка. – Така ли наистина беше?

– Не точно. Докато другите момичета на моята възраст излизаха с коли извън града и се натискаха на задните седалки, аз правех нещо по-различно.

– И какво беше то?

– Наблюдавах хората, птиците, растенията, прогнилата ограда, голямата локва в задния двор и след това сядах и рисувах. Най-напред не се получаваше, във фигурите нямаше живот, бяха много стегнати и статични. След това ръката ми започна да оформя нещата някак плавно…..

– Да и аз забелязах това, – каза Страхилов. – На една от картините ти имах чувството, че птицата ще излети и ще се удари в мен. Имаш невероятен талант. Непременно трябва да представиш свои картини в предстоящата изложба.

– Изложба, – тихо се засмя Миглена. – Много пъти в живота си съм претърпявала присмехи и разочарования, но болката след това не бих могла да преодолея. Когато рисувам, че чувствам жива, преиспълнена с радост. Не искам огорчения и мъка. Това би ме пречупило и тогава едва ли бих хванала четката отново.

– И все пак опитай, – насърчи я Срахилов. – Вярвам, че и други освен мен ще харесат картините ти. Ще успееш.

– Ще видим, – засмя се хитро Миглена, – до тогава има още две седмици.

Страхилов стана подаде и ръка и каза:

– Имаш талант, не го заравяй, позволи и на другите да му се порадват.

Миглена стана да го изпрати до вратата, а после дълго гледа след отдалечаващия се с отмерена широка крачка мъж.

Преди 10-12 години Таня обичаше да ходи на училище и искаше да стане изобретател. Тогава тя беше едно малко момиченце с много амбиции и фантазии, готова да ги осъществи на практика.
Тя съвсем не беше глупава и наивна. По-скоро Таня беше една малка принцеса, чиито очите винаги сияеха от щастие, а на лицето ѝ искреше истинска усмивка.
Тя мечтаеше за много неща. Искаше да стане изобретател, за да направи машина на времето, лекарство, което да да лекува всички болести и много други неща.
Майка ѝ не можеше да се справи още с идеята на дъщеря си, да стане изобретател, когато изведнъж Таня пожела да бъде готвачка. За това усърдно се трудеше в кухнята, за да приготвя вечеря и едва не запали къщата.
Освен веселите детски фантазии Таня имаше и трудни дни, през които неохотно трябваше да се измъкне от топлото легло и да отиде на училище.
На път за училище всичко ѝ изглеждаше мрачно, особено през зимата. Тогава училищните прозорци ѝ се струваха мрачни и за това смяташе, че вятърът ги удря с клоните, заради тъгата, която навяваха.
Но училище имаше и много хубави и интересни неща. Там тя усещаше топлината и любовта, която извираха от учителката ѝ.
През лятото Таня ходеше на разходка с класа си, посещаваше баба си, дишаше свежи прохладен въздух. А докато се стъмни, играеше с децата от тяхната улица.
Всеки миг от детството за Таня беше безценен подарък. Тя израстна щастливо момиче, защото имаше такова прекрасно детство през, което можеше да мечтае и фантазира.

Съветът за безопасност на Кюрдистан твърди, че има доказателства за използването, от привържаниците на Ислямската държава в Ирак и Ливан,  на газообразен хлор по време на атаките срещи кюрдите.
Хлорът е бил използван за първи път през Първата световна война, а през 1997 г. е забранена употребата му съгласно Международната конвенция за химическо оръжие.
Съветът за сигурност на кюрдите казва, че не за първи път екстремистите използват химическо оръжие, когато са завземали една трета от иракската и сирийската територия миналото лято.
Но за първи път се е появила възможност да се разследва използването на токсични вещества.
„Анализът в сертифицирана лаборатория показат, че получените проби съдържат вид хлор, който се използва за оръжие“ – твърдят представители на Кюрдистан.
Според кюрдите екстремистите са използвали химическо оръжие по време на опитите на иракски войски да си върнат град Тикрит. Димът в тези точки на бойните действия бил оранжав, а това е белег, че е използван газообразен хлор.
„Екстремистите са използвали отровния хлор след като са загубили контрол над града. Използваната група на хлора причинява сериозни щети „- заявяват кюрдите.