Архив за етикет: лято

Животът не се повтаря

imagesМихаил беше на почивка при свои близки. Там прекарваше почти всяко лято. Той живееш в един от големите градове във вътрешността на страната, но там няма море, за това бе и това гостуване.

Тук Михаил се препичаше и плуваше. Хората в това населено място бяха гостоприемни и топлосърдечни.

Но дойде края на почивката и Михаил трябваше отново да се върне в сивото ежедневие на многоетажния град.

Беше си взел билет предварително от летището. Самолетът излиташе в три следобед.

– По това време нямаше пиков час или натоварен трафик, – весело си каза Михаил.

Така той реши и удължи малко престоя, дори си позволи да хапне на вилата на чичо си.

Когато Михаил се върна да си вземе багажа от дома на една от лелите си, при която го бе оставил за малко, започна силен дъжд. Надигна се буря. А улиците се превърнаха в дълбоки реки. Това не беше обичайно за района, но се случи …

Колата едва пъплеше по улиците към аерогарата, по-скоро можеше да се каже, че плуваше. Една от улиците Михаил измина за половин час, а тя бе дълга около километър.

– Не, това е повече от, колкото можеше да се очаква, – удряше Михаил по волана и се ядосваше. – Така до никъде няма да стигна и ще изпусна самолета.

До него братовчед му, който бе дошъл да го изпрати, мълчеше, но и на него му кипна.

– Сякаш всичката вода се е събрала на тази улица. Виж колите пред нас, едва пъплят. Страшен късмет извади днес, Мишо.

По някакво чудо се добраха до летището, но стълбата бе вече махната от самолета, пътниците с багажа им бяха качена. Всички бяха по местата си, освен Михаил.
Вратата на самолета се затвори, а Михаил изтича да води преговори с ръководителя на движението. Запъхтян нахлу в стаята и каза:

– Господине, моля ви спрете самолета, за да мога да се кача. Времето бе отвратително. Едва се добрах до летището.

Мъжът го изгледа строго:

– Младежо, това не е игра. Има си строги правила, които са написани, за да се осигури безопасността на пътниците. Това не е маршрутка. Вдигаш ръка и те качва, а после слизаш, където искаш.

– Но аз утре съм на работа….

– Обадете се на началника си, че ще закъснеете.

– Но ….

Мъжът насреща не търпеше никакви възражения и прекъсна Михаил:

– Когато човек тръгва на път, особено със самолет, тръгва много по-рано от предвиденото.

Но Михаил изобщо не искаше да го слуша:

– Разпоредби, правила, не ми ги разправяйте тия. Дори и за малка дреболия сте отменяли полет, а друг път сте правили компромиси на различни хора, за да им угодите, но аз не съм важна клечка нали?

Мъжът го изгледа студено:

– Самолетът не е детска играчка. В него са се качили около 300 човека. Не мога заради това, че не сте предвидили време за неочаквани случаи, да спра излитането му.

Михаил излезе разгневен и ядосан на диспечера, и на времето. Всички му бяха криви за нещо.

Така или иначе времето бе пропуснато, а тази ситуация не можеше да се поправи. Освен това, парите, които бе дал за билета, бяха пропилени.

Наложи се Михаил да гостува още два дни на роднините си, защото въпреки летния сезон, времето се влоши и летището бе затворено.

Проливните дъждове и силният вятър дадоха достатъчно време за размисъл на Михаил.

Така и ние в живота пропускаме възможности заради това, че не сме действали по-рано.

Възможностите се изплъзват, а живота не се повтаря.

Неразумното дърво

indexВ един изоставен градски парк, в центъра на детската площадка израсна топола. Никой не я бе насаждал. Семенце случайно бе попаднало в парка, покълна и въпреки трудностите, то оцеля и се превърна в стройно дърво.

Целеустремената млада красавица искаше да стане по-прекрасна от всички дървета, които растяха на известно разстояние от нея.

Всяка пролет тополата разпростираше своите клони все по на широко, сякаш се опитваше да прегърне целия свят.

Радваше се на лятото, жадно поглъщаше слънчевата светлина и благодатната дъждовна влага.

Един ден тополата забеляза тънко стъбълце пълзящо по земята.

– Помогнете ми да стигна слънцето, спасете ме, – прошепна то, когато  усети, че някой му обръща  внимание.

Тополата се зарадва, че случаят ѝ давал възможност да направи едно полезно и добро дело. Внимателно подхвана с клоните си слабото растение и го повдигна над земята. То веднага се хвана със своите зацепващи „ръце“ към надеждната опора.

Тополата с удоволствие поддържаше крехкото растение, предоставяйки му своите клони.

В края на лятото, новонастанилият се бръшлян оплете ниските клони на младата топола. В това време си мислеше:

„Трябва да оцелея на всяка цена в този изоставен край. Тук хора отдавна не са идвали, не е като в градините, където те преследват със брадви и ножове. Тук е истински рай за мен“.

И младият бръшлян започна да бърбори непрестанно, за да приспи бдителността на неразумното дърво:

– Толкова много се радвам на нашата среща.Хайде да станем приятели. Аз знам какво става в градините на хората и ще ти разкажа много интересни неща. Виждал съм как хората обрязват дърветата и не им дават да растат. На теб ти е провървяло, защото си попаднала в този изоставен парк. Ако беше в тяхната градина, щяха да те изкоренят и изгорят.

Тополата отговори:

– Да, аз съм много радостна тук, но ми е скучно сама. Нека бъдем приятели.

Бръшлянът се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре, продължавайки да разказва страшните си истории:

– Децата чупят клоните на младите дървета. Възрастните режат  старите дървета, когато опират до електропроводите или закриват светлината в техните прозорци.

Тополата слушаше и се радваше:

– Колко съм щастлива, че съм израснала на това безлюдно място, а сега си имам и такъв знаещ другар.

Минаха няколко години. Бръшляна нацяло оплете тополата. Накрая тя разбра, че бе попаднала в алчни ръце и се примоли:

– Не ме задушавай, приятелю, не ми стига въздух да дишам.
Бръшлянът се усмихна и отговори:

– Нали искаше да бъдем приятели? Ти така самоотвержено се съгласи да ми помогнеш ….  Нима не видя какво става с дърветата, които растат далеч от крайградските зони?

Тополата със страх погледна на там и се ужаси. Дърветата или по скоро техните скелети се чернееха сред огромната маса победоносно зеленеещи листа на бръшляна.

Младата топола потрепери предчувствайки неизбежната си смърт. Тя искаше да каже нещо на бръшляна, но се отказа ….. дори не се опита да раздвижи още здравите си клони и да събори лъжеприятеля, а само смирено каза:

– Сама съм си виновна.

Минаха няколко години и тополата се превърна в жалко изсъхнало дърво.

Бях изгубил надежда, някога да ги видя отново

imagesБеше лято. Камен Григоров седеше на масата и пишеше големия си труд за явленията в атмосферата. Прозорецът на стаята с изглед към булеварда бе широко отворен.

Днес Камен пишеше поредната глава, в която разказваше за вятъра. Той бе доволен от себе си, защото намери много добри примери, с които да илюстрира твърденията си.

Изведнъж небето се изпълни с облаци. Задуха силен вятър, който подхвана всички листове от масата и ги отнесе през прозореца.

Григоров наблюдаваше с болка как листовете, които току що бе изписал, летяха свободно понесени от вятъра над дърветата. Малко след това заваля проливен дъжд.

Камен разбра, че няма да може да събере разхвърчалите се листове и  с мъка изстена:
– Край, трудът ми отиде на вятъра. Безсмислено е да търся някой от листовете … Ето заваля, дори и да намеря някой той ще бъде унищожен от водата.

Григоров затвори прозореца и отпусна безпомощно ръце.

След няколко дни един млад мъж, потърси Камен в дома му. Когато ученият му отвори, мъжът му подаде няколко листа хартия.

– Изглежда това е ваше, – каза младият мъж.

Григоров разгледа листовете и остана изумен. Това бе главата, която бе писал, малко преди вятърът да му я „отнеме“.

– Невероятно! – възкликна Григоров. – От къде имате това?

– Аз съм Виктор Манчев, – каза младият мъж. – Работя  в печатница. Живея съвсем наблизо до вас .

– Млади човече, вие ме спасихте. – каза Камен вече по-спокойно. – Моля ви, разкажете ми как ги намерихте? Вятърът ги носеше толкова високо, че бях изгубил надежда някога да ги видя отново….

– Бях ходил до в къщи да обядвам, – започна разказа си Виктор.- На връщане видях на земята смачкани и мокри листове. Помислех си, че съм ги изтървал от чантата си. Затова ги взех внимателно и ги занесох в печатницата …..

– Чудо, – извика зарадван Григоров, – сам вятърът се е погрижил трудът ми да отиде направо в печатницата.
Двамата мъже се разсмяха…..

Как Бог изгражда Своите най-добри войни

imagesВ живота си понякога срещаме и жестокост.

Това лято ми подариха красиви розови цветя. Попитах:

– Какви са тези цветя?

Отговориха ми следното:
– Това са планински цветя. Те растат на скалите и около тях никъде не се вижда земя.

Тогава си спомних за Божиите цветя, растящи на камениста почва.

Помислих си, че Бог проявява изключително голяма нежност към такива цветята, които растат на скалиста почва, на трудно място.

Изпитанията в нашия живот са предназначени за изграждане, а не да ни унищожат. Несполуката може да навреди на работата на човека, но ще допринесе за промяна на характера му.

Удар нанесен външно на човек, може да се окаже благословение за неговата същност.

Ако Бог ни изпраща и допуска незгоди в живота ни, бъдете уверени, че истинската опасност, истинското нещастие е, когато можем да загубим, ако се отклоним или се възмутим.

Бог изгражда Своите най-добри войни високо в планината, където има голяма скръб и утеснения.

Рожден ден

d607e4a835a93c1c1fcebf189dafc824Джон е роден на 28 януари.

До двадесетата си година, той е празнувал рождения си ден през зимата,а след това винаги през лятото.

Какво се е случило в живота на Джон, че така е повлияло на рождения му ден?

Готови ли сте да се преборите с тази загадка? Не е много трудна, само трябва да съобразите нещо. Да става въпрос наистина за преместване, но къде?

За нетърпеливите и нежелаещите да мислят ето ви …..

Отговор: облъкулоп отонжю в еевиж ад литсемерп е ес ножд.