Денят бе хубав, предразполагащ за екскурзия в планината. И Захари не се поколеба. Нарами раницата и тръгна.

Беше изминал почти половината от маршрута, който си бе набелязал, когато забеляза черно петно на дъното на едно дере.

– Какво ли е това? – учуди се Захари и се насочи натам.

Когато приближи по-наблизо бе потресен. Там умираше нещо наподобяващо на куче…

Захари приближи животното.

– Навярно го е изоставил бившия му стопанин, – недоволно констатира Захари.

Кучето имаше счупен крак, беше изтощено, а живота му висеше на косъм.

– Ще го взема със себе си, – реши веднага Захари.

Без много да му мисли, внимателно взе кучето и тръгна обратно към града. Той разбираше кучето, защото знаеше какво е да си сам, отритнат и отхвърлен.

Когато беше малък в училище издевателстваха над него, родителите му го зарязаха и Захари се чувстваше напълно ненужен, както кучето, което бе намерил. Той почувства невидима връзка с това немощно създание.

Няколко часа по-късно двамата бяха при ветеринара.

– Силно изтощение, – каза лекарят, – нужни са много грижи.

– Ще се погрижа за него, – каза твърдо Захари.

Кучето бе кръстено Боб. Въпреки, че физически взе да се оправя, Боб не желаеше да контактува с никого.

– Приятел, – казваше му Захари, – сигурно си имал много тежки дни. За това и ти като мен не искаш да се довериш на никого, но аз много те харесвам…

Любовта на Захари към кучето, помогна на животното отново да се доверява на хората. Дори позволяваше да го прегърнат.

Един ден Захари разказваше на част от съседите си.

– Той седеше там, като едно черно петно. Беше се приготвил да умира. Навярно се е чувствал излишен и ненужен, но сега е толкова любвеобилен.

– Намерил си си добър другар, – усмихна му се леля Недка.

– Знаете ли благодарение на всичко, което преживяхме с Бобчо, нещо се прекърши в мен. Простих на всички от миналото, които са ме нагрубявали, обиждали и изолирали.

– Да, наистина си се променил много, – забеляза баба Рада, – когато те срещна така усмихнат, колкото и тъжно да ми е и аз започвам да се усмихвам и ми олеква.

– От Бобчо прелива толкова нежност и любов, – каза Захари, – че съм готов да обичам всички хора и животни.

Как ли би се развил животът на този млад мъж, ако тогава не бе намерил това умиращо куче и не му бе помогнал да оцелее?!

Бъдете добри! Добротата и любовта променят и хората и животните!

Колко често се прегръщате? Харесва ли ви да седите един до друг и да държите ръцете?

Скорошно проучване е показало, че това е добро за вашето здраве.

Невроекономистът Пол Зак, известен също като „доктор Любов“, препоръчва да се прегръща поне осем пъти на ден, за да се чувстваме щастливи и да се наслаждаваме на отношенията си.

Терапевтът Вирджиния Сатир има отлична фраза за прегръдката:

„Да се прегръщаме четири пъти на ден ни е необходимо за да оцелеем, осем – за да се поддържаме в добра форма и 12 – за растеж“.

Напълно възможно е тези прагови значения на прегръдките, да дават възможност на мозъка да произвежда достатъчно количество окситоцин,  който се освобождава в хипоталамуса в отговор на физическия контакт.

Окситоцинът има мощни лечебни свойства, така че това простото действие, като прегръдката, не само ни свързва с други хора, но засяга нашето физическо и емоционално здраве.

Джим Арингтън от Калифорния е роден през 1932 г., така че за своите 84 години той е не само дядо, но и прадядо.

Мъжът винаги е мечтаел да стане най-добрият в някаква сфера и увличайки се в културизма, осъзнал, че това занимание е истинската му любов във живота.

Сега той е записан в книгата на рекордите на Гинес като най-старият културист в света и цялото семейство е доволно от успехите му. Джим каза, че роднините се наредили на опашката, за да се снимани с него и сертификата му.

Културистът в кариерата си е участвал в 62 състезания, спечелвайки 16 от тях. Той все още не желае да спира и да се задоволява с постигнатото. За това активно се готви за следващите съревнования в Пенсилвания.

Джим призна, че бодибилдингът е трудна работа, защото трябва да се поддържа високо протеинова диета, да намали употребата  на въглехидрати и мазнини, а също и постоянно да тренира.

На кастинга имаше много млади хора, готови да изявят своите таланти. Те се вълнуваха и притесняваха. Всеки желаеше да е победител. Това състезание не бе за професионалисти, а за хора, дошли „да изпробват силите си“ с други, такива като тях.

Между тях бе и Николай, тридесет и две годишен мъж. Животът му не бе протекъл леко.

Преди години се бе сбил с други младежи. В този бой му бяха пробили главата и половин месец той бе в кома.

Прогнозите на лекарите бяха категорични:

– Дори и да дойде в съзнание, той няма да води нормален живот.

А Николай беше женен. Жена му Елена, бе млада и красива девойка.

Медиците я посъветваха:

– Зарежете го, – казаха ѝ право в очите, – не погубвайте целия си останал живот.

Но Елена реши друго. Тя остана с Николай.  Обучаваше го за всичко отново, като малко дете.

Малко по-късно им се роди дъщеря. Усилията на Елена не отидоха напразно. Нейната грижа и любов изправи Николай на крака.

Николай и съпругата сега не се предават лесно и не се отчайват.

Николай бе дошъл на кастинга, за да се „пребори“ с другите и да спечели наградата.

Когато дойде реда му, той изпя композицията на Сосо Павлиашвили — „Небо на ладони“.

Изпълнената с чувство песен не остави равнодушна публиката. Зрителите го аплодираха прави, а нечии очи се изпълниха със сълзи от умиление и възторг.

Съдиите също били трогнати от неговото пеене….

Жана обичаше много своя Бобчо. Той бе двегодишен шнауцер. Тя го водеше го на разходка, а той ѝ се отплащаще с безкрайна любов и покорност.

Бобчо много обичаше да донася палката, която Жана му хвърляше. Тя знаеше, че това е едно от неговите любими занимания, но веднъж то се оказа пагубно за него.

Един ден тя хвърли около 20 пъти пръчката в езерото и Бобче радостно размахвайки опашка я донасяше обратно.

Кучето неволно бе погълнало много вода, когато обратно плуваше към своята стопанка. В резултат на това се повиши нивото на натрия в организма на животното, а това доведе до фатални последствия в мозъка.

Двадесет минути след приключване на играта Бобчо стана вял, изглеждаше сякаш се е напил.

Жана го погледна, погали го и му каза:

– Бобчо, какво ти става?

Но полюшващата походка на кучето я разтревожи. Тя грабна кучето и веднага отиде при ветеринара.

– Водна интоксикация, – каза ветеринара след като чу разказа на Жана.

Лекарят се опита да го реанимира, но вече бе късно за каквото и да е.

Жана се разплака:

– Бобчо толкова обичаше тази игра. Изобщо не знаех, че тя може да бъде опасана за него. И друг път сме му хвърляли палки и топки и той радостно ги е връщал.

– Да, но този път е било фатално за него, – печално гледаше и ветеринара, към безжизнената топка от козина, която лежеше безмълвно на масата.

– Защо никой не ни е предупредил за това? – извика Жана обляна в сълзи.

Ветеринарът вдигана безпомощно ръце.

– Всичко стана буквално за час, – Жана гледаше мъртвото телце на довчерашния си любимец и още не можеше да се примири със станалото.