Люшкането бе осезаемо, но не като да стоиш на мачта. Корабът изглеждаше съвсем мъничък в сравнение с безбрежния океан. Това бе „Санта Мария“, а на стотина метра от двете му страни плаваха „Ниня“ и „Пинта“.

– Знаете ли къде се намирате? – попита един от моряците капитана.

А както сами се досещате, капитанът на този кораб не бе никой друг, а самият Христофор Колумб.

– Естествено, че знам, – засмя се Колумб. – Аз съм тук, а ти къде си?

– Наистина ли не знаете къде сме? – попита изненадано моряка.

– Има ли значение, щом знам какво съм тръгнал да постигна? – отвърна Колумб.

– Не ви разбирам, какво точно искате да кажете?

– От дете само чувах: „Знаеш ли какъв си? Ти си необразован и беден. Син си на тъкач, какво можеш да знае за морето?“ – Възмутено тръсна глава мореплавателят. – Няма значение къде съм, важното е, че знам къде отивам.

– Къде отивате?

– Отивам към Новия свят.

Преди шейсет и четири дни Колумб бе тръгнал с кораби от Испания. Христофор вярваше, че ще види богата земя, където хората ще ги посрещнат като герои. За него това място бе земя, където човешките мечти се сбъдват. Това ще бъде Новият свят открит от Колумб за крал Фердинанд и кралица Изабела. Те бяха финансирали експедицията му.

Деветнадесет години Колумб бе търсил подкрепа, а през това време бе осмиван за идеите си и въпреки това, той все пак успя.

– Ще намеря нов търговски път, като пътуваме все на запад, – засмя се на себе си Колумб. – Светът е объл, а не плосък, приятелю. Ние плаваме по повърхността на сфера и никога няма да достигнем до ръб.

– Май вие сте единствения човек, който вярва в това.

– Това няма значение, истината е само една. Дори и хиляди хора да вярват в някоя глупост, тя си остава глупост.

– А не се ли страхувате, че ще ви смятат за луд?

– Който се страхува от критика, ще умре в бездействие. Страстта се ражда в сърцето, тя ти помага да постигнеш най-големите си мечти. Подхранва убежденията ти. Мотивира околните да се присъединят към стремежите ти.

Двама моряци надникнаха иззад наблюдателницата, към тях се прибавиха още петима. Те помахаха с ръка на Колумб, да отиде при тях.

На кораба бе възникнало недоволство. Първият помощник капитан беше застанал начело на бунта. Той застана срещу Колумб и каза от името на екипажа:

– Всички сме на едно мнение, капитане. Пътешествието ни беше до тук, време е да се връщаме.

Колумб погледна насъбралите се мъже и каза:

– Ние почти стигнахме. Най-трудната част мина, утре ще видим земя.

– Стига, – извика помощник капитана, – наслушахме се на налудничавите ви брътвежи. Хората изнемогват. Аз и другият помощник капитан решихме да поемем обратно.

Колумб се усмихна сковано:

– Трябва да ви напомня, че храна и вода имаме само за десет дни.Смяната на курса ще ни доведе до сигурна смърт. В името на Бога призовавам ви да помислите трезво. Плавали сме 64 дни, ако се върнем, до кое пристанище ще стигнем? Единственият възможен курс е напред. Единствената ни надежда е да продължим.

Моряците наведоха глави, те бяха разколебани. Един от тях се обади:

– Наистина ли е възможно, капитане, да открием земя?

– Не, не е възможно, – засмя се Колумб. – Великите дела не са за тези, които вярват във възможното. А що се отнася до това дали ще открием нова земя – да, ще открием.

Помощник капитана пое въздух и каза:

– Извинете ме, капитане, че не дообмислих добре нещата …..

Колумб махна с ръка:

– Върви и води моряците! И вярвай.

Повечето хора се провалят, защото са нерешителни. Когато смелият човек се изправи пред предизвикателството, търси начин да го преодолее. Сърце изпълнено с решителност, не чака да се появят подходящи условия., защото условията никога не стават удобни.

Нерешителността на човек, пречи на Всевишния да извършва чудеса. Бог влага някаква идея в теб и ти трябва да се бориш за нея. Ако чакаш, чудиш се, съмняваш се, двоумиш се, означава, че не се покоряваш на Бога.

Елена и Радко живееха високо в планината. Те бяха двама възрастни хора, които се наслаждаваха на мира и спокойствието, които им предлагаха горите наоколо с пълни шепи.

На това място много рядко идваха посетители. Понякога се отбиваха близки и познати, но това не се случваше много често.

Един ден някой почука на вратата им.

– Ще ида да видя кой е, – каза Радко на жена си, която чистеше зеленчуци в кухнята.

Той излезе на вън и се забави доста, но когато се върна радостно връхлетя в кухнята.

– Ели, ела! Това непременно трябва да видиш.

Тя избърса ръцете и в престилката и последва мъжа си.

Пред къщата двама мъже разтоварваха някакви сандъци. Радко приближи до един от сандъците и махна капака му.

– Ела и виж, – обърна се той към жена си, – Те се върнаха отново при теб.

Тя пристъпи напред и надникна. Земята под краката ѝ се залюля, имаше чувството, че ще припадне. Протегна ръка и извади книга с твърда подвързия.

– Върнали са ми книгите, – едва не извика Елена.

– Да, това са твоите книги, – възторжено протегна ръце Радко към тях.

– Какво се е случило? – недоумяваше Елена.

Преди години ѝ бяха забранили да пише, защото се бе противопоставила срещу унищожаването на природата и животните. В книгите си разкриваше корупцията и алчността на определени хора, които бяха готови за пари да унищожат хиляди декари гори, да отровят всичко  край морето, само и само за да задоволят собствените си интереси.

На тези хора не им харесваше критиката ѝ и те забраниха книгите ѝ, отнеха ѝ ръкописите, а сега ѝ връщаха всичко. Каква бе станало?

Мислите на Елена я върнаха назад. Тя си спомни един окървавен младеж, който преследваха банда мошеници, готови да го обвинят в неща, които не беше извършил. Тогава го бяха скрили с Радко и му бяха помогнали да избяга.

Когато разтовариха и последния сандък един от мъжете се приближи и попита:

– Вие ли сте Елена Христозова?

Елена кимна притеснено с глава.

– Това е за вас – и ѝ подаде плик. – Желаем ви приятен ден.

Елена с разтреперани ръце отвори плика. Там имаше малка бележка. В нея пишеше:

„Елена, едно запомни, писателят, който живее в теб не бива да умира. Енчо“.

Очите ѝ се изпълниха със сълзи. Тя ги избърса с престилката си и прошепна:

– Бъди сигурен, Енчо, …. няма да умре.

 

Създателят на еднакво темпериране в музиката е Джу Дзайю. Той е публикувал изобретението си през 1584 г.

Джу Дзайю е принц от династията Мин. Той загърбва своя аристократичен произход и насочва вниманието си към изучаване на музика, математика и науката за календара.

Системата му за равно темпериране се появява в неговата книга: „Нови открития за науката на камертонните свирки“. Китайците не обръщат особено внимание на тази система, ала европейците бързо схващат предимствата ѝ.

Не са се съхранили данни за точния начин, по който системата е преминала в Европа.

Първата хипотеза за математическата основа, от която се тръгва при равното темпериране, е публикувана от Мерсен в една от многобройните му книги по музикална теория, озаглавена „Универсална хармония“ – 1936 г.

Впоследствие равното темпериране е популяризирано от Веркмайстер, а след него щафетата поема Йохан Себастиан Бах, който композира серия от пиеси под общото наименование: „Добре темперирано пиано“.

Опусът се състои от „прелюдии и фуги с всички тонове и полутонове – за използване и усъвършенстване на младите музиканти, които желаят да се научат да свирят добре, както и за забавление на онези, които вече са се сдобили с умения в това изкуство“.

Тази епохална за историята на музиката творба е публикувана през 1722 г. Но вероятно малцина от слушателите или изпълнителите на тези пиеси са се досетили за истинските намерения на немския композитор.

„Добре темперирано пиано“ е преди всичко пропагандна творба. Бах възприема равното темпериране с жар и ентусиазъм, които могат да се сравнят с последвалата я люта опозиция на идеята, защитавана от композитора Джузепе Тартини.

Равното темпериране позволява безпрепятствено преминава от една октава в друга по време, както на композирането, така и на изпълнението на музиката.

Системата се възприема с огромен ентусиазъм от онези, които успяват да прозрат практическите ѝ предимства. Тя е подложена на критики от други, които смятат, че чистотата на тона не може да се пожертва заради опорочаване с цел лесно използване. Тези жестоки дебати постепенно отмират.

Какво ни кара да мислим, че можем да доведем стотици хиляди в църквите? Отговорът е, че ние имаме един голям Бог.

Хората казват: „Кой мислиш, че си ти?“ Точният въпрос е: „Кой си мислим, че е Бог?“ Моят Бог може да направи всичко.

Бог иска да ни използват и да ни благослови. Той иска да направи невероятни неща в живота ни. Бог ще направи от нас чудесни благовестители, но Той чака да му се доверим.

Трябва да спрем да казваме: „Аз не мога.“ „Не съм в състояние да извърша тази работа.“ „Не мога да се справя с това, което Бог иска от мен“. Това е лъжа! Всичко е възможно за Бога.

Ние имате огромен потенциал много по-голям от този, който някога сме си представяли. Бог иска да го използваме и според вярата ни, той ще се задейства.

Знаете ли каква е опозицията на вярата ни? Това не са други хора, нито критика. Това не е дори и дяволът. Това е нашето собствено неверие. Ние сме най-големият проблем в собствения си живот.

Защо не вярвам в Бога повече? Всеки сам избира.

Има много неща, които не можем да контролираме, но можем да изберем да вярваме в Бога.

Искате ли Бог да направи големи неща в живота ви? Започнете да вярвате в Него и да Му се доверявате..

Слънцето се размиваше в кървавочервения залез. Въздухът нагорещен от знойния ден тегнеше заплашително. Хората едва дишаха. Всеки търсеше прохлада край дървета и градини, а където имаше вода обилно наплискваше лицето си.

Марин крачеше отчаян и подтиснат към дома си. До него вървеше Димо потънал в мисли засягащи проблемите му, възникнали днес в работата му. Двамата се движеха един до друг, но в мислите отстояха на хиляди километри.

– По-рано като пристигнех в село, всички ме обграждаха с голяма внимание, – каза с болка Марин, – търсеха услугите ми за какво ли не. Знаеш ли на колко много сватби и кръщенета съм кумувал!? Обръщаха се с най-топли и мили думи към мен. А днес само да се покажа, крият се от мен и ме избягват.

– Такава е човешката психология, – започна разсъжденията си Димо, – отговорният пост , власта придават черти и добродетели, които не притежаваме. Те излъчват измамно обаяние, което е само въображаемо. Хората подминават видимите слабости и умишлено не ги виждат. И това правят с една единствена цел, да не загубят благоволението на силния на деня.

– И ако човек изгуби високия си пост и няма вече власт ……, – въздъхна Марин.

– Виждат съвсем друг образ, смален, сив, даже жалък и нищожен, – допълни Димо.

– Тази участ няма да сполети ония, който са устояли на съблазните на властта и са останали непроменени по характер, – Мартин вдигна очи и зарея поглед в далечината. – Добротата и човещината доминират в поведението и постъпките им.

– Това са идеални случаи, – усмихна се Димо, – в които поста и власта са се оказали една мъничка добавака, непроменяща същността на човека. Това засилва хубавите черти и обаянието на тези хора.

– Сега, когато отношението към мен рязко се е променило, – каза с тъга Марин, – ставам мнителен и се чувствам непълноценен и ненужен.

– И какво правиш в такова положение? – попита Димо. – Затваряш се в черупката си, бягаш от живота и се самоопределяш като бита карата. Това е пресилено и вредно поведение.

За малко настъпи тягосна тишина.

– Недоволен трябва да бъдеш от себе си, – продължи Димо, – а не от хората. Ако по времето, когато си имал власт, си гребал с черпака от държавния казан, това се знае и помни. …..то може да бъде забравено единствено с безкористен труд.

Думите на Димо болезнено отекваха в душата на Мартин, но той мълчеше.

– Не трябва да бягаш и да търсиш заслони, когато напират насрещни ветрове, – разгорещи се Димо, – а трябва да покажеш смелост, с която да ги посрещнеш и укротиш. Друг път да запазиш позициите си и уважението на хората няма.

Това бе сериозна критика, но двамата бяха приятели. А Димо беше единствения човек, който можеше да каже истината в очите на Марин и да го накара да се осъзнае и опомни.