Първата световна война бе в разгара си.Тя поглъщаше милиони хора като ненаситна паст. Между загиналите не бяха само тези носещи униформа и въоръжени с оръжие. Войната не пощади и цивилните – старци, деца и беззащитни жени.

В навечерието на Рождество на линията на фронта беше необичайно тихо.

Валеше пухкав сняг и застилаше земята с бяла пелена. Мислите на повечето войници бяха далече от тук, на празничната трапеза, сред роднини и познати.

Едно голобрадо момче започна тихо да си пее:

– Тиха нощ, свята нощ, цяла земя е в тишина. Виж Витлеемската светла звезда, мъдреци води от чужда земя. Дето Христос се роди…

Към неговия глас се прибавиха и други нестройни мъжки гласове. Изведнъж целия окоп запя.

Когато свършиха песента се заслушаха изненадано….. Същата песен звучеше и от другата страна на фронта. Противниците им също пееха „Тиха нощ“ само, че на своя си език.

– И те мислят като нас за Княза на Мира, – обади се възрастен брадясал войник, – за това, че Божия Син се е появил на Рождество.

– Колко много би се променил света, ако заедно всички възпявахме „чудния Младенец в яслите“, – въздъхна дълбоко командирът на ротата. – Тогава земята щеше да заприлича на небето.

– Когато Христос е наблизо, всички конфликти се прекратяват, – отбеляза капеланът на войската. – Настава мир. Мракът се разпада пред сиянието на Този, Който дойде да обитава в нас.

– Сега на Рождество можем да се наслаждаваме, както и на Неговия мир, – каза русоляв младеж. – Дай, Боже, да се сложи край на тази касапница и самоунищожение….

Ден като ден. С малко слънце и много облаци. Вятър нямаше, а това обещаваше поне малко по-топло време.

Хората навели глави крачеха натоварени с проблемите на своето ежедневие.

Мартина се нуждаеше от определена сума пари, за това е насочи към най-близкия банкомат. Но там стана свидетел, на нещо доста интересно.

Възрастна жена насилваше банкомата. Той се съпротивляваше и изхвърляше негодната ѝ карта, но бабата привикнала насила да храни внуците си, натискаше с лявата си ръка картата в банкомата.

И накрая тя победи. Банкоматът погълна нежеланият пластмасов боклук и умря. Бабата се разяри и започна да удря с юмруци по металния корпус на машината, но картата не се показа, нито някакви пари.

Мартина не можеше да понесе подобна вандалщина, за това се опита да помогне на жената.

– Навярно сте вкарали някоя друга карта.

– Вчера беше тази и всичко беше наред, – отговори бабата троснато,  напълно убедена в своята правота.

Това звучеше като: „Вас не ви засяга конфликта ми с електронното чудовище, по-добре чакайте реда си и не се месете“.

Възрастната жена не бе в състояние да се вслушва в съветите на който и да е, особено пък на млад човек.

– Проверете в чантата си, може да сте се объркали и да сте вмъкнали някоя друга пластмасова подобна на нея карта, – Мартина се опита да бъде малко по-мила.

– Объркала, – възмути се бабата, – много добре знам с какво да тегля пари. Не ме учи какво да правя.

И възрастната жена продължи да налага с юмруци банкомата. Младо момиче работещо в банката, побърза да се намеси и да успокои развилнялата се жена.

– Не ми пречете, това чудовище не иска да ми даде пенсията, – крещеше разярена бабата, – дори картата ми погълна. Ако не ми дадете парите, на парчета ще направя този банкомат.

Мартина не се съмняваше, че бабата може да го направи, но тя не дочака края на войната между машината и човека, а се насочи към друг банкомата.

И без това бе загубила достатъчно много време за да наблюдава една безсмислена схватка, породена от несъобразителност и липса на благоразумие.

– Понякога дотолкова много се чувстваме прави, – каза си Мартина, – че на всяка цена искаме да победим, без да размислим и да включим главата си.

Конан О’Брайън е известен водещ на  „Конан без граници“. Той посетил няколко места в Израел.

Едното от посещенията му било в Медицинския център в Галилея в град Сафед, където хиляди сирийци се лекували от ранявания в кървавата гражданска война.

– Аз съм изумен и развълнуван от това, което се прави тук в Зив в името на народа на съседната страна и врага, – каза Конан. – Ако зависеше от мен израелските лекари, участващи в тази безкористна, животоспасяваща работа, заслужават „Нобелова награда за мир“.

Няколко хиляди сирийци, от двете страни на конфликта, през последните години се насочвали към границата с Израел, отчаяно търсещи медицинска помощ.

И Израел е бил там, за да отговори на призива.

Тя бяха дружно семейство и рядко възникваха конфликти в този дом.

Силвия, вечно загрижената  и търпелива майка отглеждаше редки растения. Ваня, вече поотрасналата ѝ дъщеря се грижеше за аквариум. Татко Тони си имаше чудесна кола около, която постоянно се въртеше. Или бе под нея или я чистеше отгоре.

Но всички си имаха Шаро. Куче, което не трябваше да се оставя само с бонбони, защото ….

Един ден от съседната стая Силвия и Ваня дочуха нещо от рода на :

– Бух, цоп, тряс….

Двете влетяха в стаята едновременно. И какво да видят.

– Моят двуметров тропичен фикус, – извика отчаяно Силвия.

– Е, поне не е счупен, – опита се да я успокои дъщеря ѝ. – И това съвсем не е малко. Шаро навярно се е уплашил от падането му.

– Но той самият го е бутнал, – негодуваше Силвия. – и пръста от саксията е разсипал на килима.

– Оле, виж Шаро е изпил водата от аквариума, – на свой ред нададе вой Ваня. – Горките ми костенурки и охлюви, погледни къде са отишли.

Животните се бяха скрили под дивана търсейки спасение от тази страшна бъркотия, която успя да „натвори“ Шаро.

А сред всичкото това безобразие седеше песът. С невинен вид, махайки опашка сякаш казваше:

„О, стопанке, то само падна. Честна дума, не съм го докосвал“.

На Силвия всичко стана съвсем ясно. Тя знаеше какво се бе случило  в стаята.

– Виж му лапите и съда с водата, – отбеляза Силвия. – Явно се е опитал да се качи в шкафа, където бях оставила бонбоните, подпрял се е на фикуса и ……сега имаме тази зашеметяваща бъркотия.

„Ако този едър фикус бе по стабилен, – мислеше си Шаро, – нямаше да забележат, че съм взел бонбони от шкафа“.

Когато фикусът бе отново изправен, земята бе събрана от килима, аквариума отново бе напълнен с вода и обитателите му прибрани в него, остана един основен въпрос , който измъчваше Шаро:

„Къде ли са скрили сега бонбоните?“

Желаейки на сина си добро и страхувайки се, че ще израсне слабохарактерен и плачлив, някои родители от ранно детство започват да внушават на момчето:

– Не реви! Плачат само момичетата!

– Ти трябва да търпиш болка! Бъди мъж!

През следващите години с него се случва това, от което родителите са се бояли. Техният син става емоционално неустойчив. В стресови ситуации губи самообладание и изпада в паника.

Нещо повече, на момче, което в детството са му забранявали да плаче, не може да осигури емоционална подкрепа на жената и децата си. До него постоянно трябва да има човек.

Това често води до неврози, депресия, семейни конфликти, а понякога даже и до развод.