Спас заедно със семейството си се премести в една малка ферма. Той отдавна мечтаеше да има много място за животните.

– С какво да започнем? – попита Рени, съпругата на Спас, която изцяло желаеща да се посвети на спасяването на животни.

– Да започнем с конете, – предложи малкият Живко.

Четиримата седнаха пред компютъра, за да търсят сайтове, чрез които да си закупят бъдещите „домашни любимци“.

– Вижте, – извика Весето, жизнерадостно малко момиче, две години по-голямо от Живко, – тук продават нежелани коне на доста ниски цени.

– А ако никой не ги купи? – попита Живко.

– Изпращат ги в кланицата, – тъжно въздъхна Весето.

– Нима може да има такива сайтове, – възкликна шокиран Спас. – Колко жестоки са хората към тези, които до скоро са им помагали.

Семейството разгледа предложените коне.

– Вижте това малко пони, – каза Весето, – изглежда толкова тържно….

– Като го гледа сърцето ми се свива, – каза Рени.

– Тук пише, – започна да чете Живко обявата, – че ако до края на деня, някой не го вземе, ще го изпратят за клане.

Всички бяха единодушни:

– Това малко пони, трябва да дойде в новата ни ферма.

Освен понито Спас купи още няколко нежелани коня. Когато ги доведоха във фермата, животните се държаха много притеснено. Явно към тях са се отнасяли с пренебрежение. Особено тъжен бе Тони, малкото пони. То постоянно гледаше в земята….

– Вижте по гърба му има незараснали белези, – мрачно констатира Живко.

Те започнаха да хранят животните и да ги поят, но ги оставиха на свобода, за да свикват с обстановката.

След няколко дни Тони позволи на Спас да го приближи. Мъжът започна да гали понито по гривата. Искаше да му покаже , че го харесва.

Този жест изведнъж промени Тони. Понито се приближи и сложи главата си на рамото на Спас. Прегръдката продължи няколко минути.

След това понито се отпусна. То вече се чувстваше в безопасност.

Баба Петрана овдовя на 68 години. Със дядо Кольо много се разбираха, лоша дума не си бяха казали и всичко вършеха заедно. Но сега вече него го нямаше.

Възрастната жена дълго се въртеше около къщата, като шашардисана.  Не можеше да понесе самотата и искаше да умре.

Нищо вече не я интересуваше. Телевизорът си бръмчеше по цял ден , без да го погледне. Бе загубила всякакъв вкус към живота.

Спомените често я караха да плаче. Липсваше ѝ мъжът, който цял живот бе до нея.

– За какво да живея, по-добре да си сложа край на  живота.

Тя страдаше от диабет вече 15 години. И изведнъж реши да се тъпче с големи количества сладкиши, бонбони, сладоледи, … и всичко онова, което не си бе позволявала в предишните години.

Баба Петрана очакваше да изпадне в кома, но въпреки стреса и сладките неща, захарта ѝ бе в норма.

– Бог не ме иска, – каза си тя, – явно трябва да продължа да живея.

Синът ѝ със семейството си живееше в Португалия. Те много рядко си идваха. Когато умря дядо Кольо, синът ѝ предложи:

– Мамо, ела да живееш при нас.

– О, сине, – поклати глава Баба Петрана, – далечна земя, чужд език, непознати хора, изглежда по-зле и от смъртта.

– Омъжи се, – съветваха я приятели и познати, – не можеш оцеля сама, трудно ще изкараш на една пенсия.

Тя опита и се запозна с различни възрастни мъже, но те предизвикваха в нея отвращение. Въпреки всичко самотата я гнетеше.

Един ден ѝ хрумна спасителна идея.

Седна пред компютъра и написа в една от социалните мрежи:

“ Каня за съвместно живеене възрастна самотна дама“.

И чудото стана. Вече осем години в дома на баба Петра е празник.

Три възрастни, добре поддържащи се красиви възрастни дами всеки ден се веселяха и благодаряха на Бога, че са се събрали да живеят заедно. Те бяха обединили живота си, пенсиите и интересите си.

Имаха на разположение кола, вила, а другите апартаменти, които притежаваха, дадоха под наем и си докарваха не малък допълнителен доход.

Разхождаха се в парка, ходеха на басейн, театър, изложби, концерти, дори посрещаха гости.
Два пъти в годината бяха на почивка в някой курорт. И най-важното те изобщо не се караха.

Докато заместник-министърът на радио индустрията на СССР отказва да вярва в съществуването на персонален компютър, казвайки:

„Момчета, престанете да се занимавате с глупости. Личен компютър не може да съществува. Може да има лична кола, лична пенсия и лична вила. Знаете ли какво е компютърът? Това са 100 квадратни метра площ, 25 души персонал и 30 литра алкохол месечно! „, Сергей Николаевич Попов участва в разработването на „Микро-80“.

Ето защо, когато някой много убедително ви доказва, че „това не може да бъде, защото това не може да стане никога“ (A. П. Чехов), просто си припомнете това.

Не всеки умее да готви добре. Но ако към това качество се прибави и лоша памет, се получава смес, която едва ли бихте яли.

Слагате необходимите съставки и включвате печката.

– Ммм, как вкусно мирише.

Тайната на рецептата е много проста и вие решавате изведнъж да обърнете вниманието си от печката към компютъра.

Казвате си:

– Само за пет минути ще надникна, да видя какво са ми написали в чата….

Но минава 30….., а резултата на печката е плачевен.

Трябва да бъдете тихи, за да чуете, когато Бог говори. Ако искате да чуете Божия глас, трябва да изключите телевизора или компютъра. Вие не можете да слушате Бога и телевизора или компютъра едновременно!

Възможно е Бог никога да не ви е говорел, защото постоянно сте неспокоен. Нещо непрекъснато се върти в ума ви. Бог се опитва да се включи към линията ви, но тя дава заето. Вие трябва да си запази време, когато да бъдете насаме с Бога.

В Библията се казва: „Застани та размисли върху чудесните Божии дела „.

Бог иска да прекарват време с вас. Той казва: „Спри се, успокой се, остани за малко поне сам, за да мога да говоря с теб“.

Струва си поне един ден от живота си да посветим на Бога. Били ли сте някога цял ден насаме с Бога?

Говорете с Бога в молитва. Нека Бог ви говори чрез Библията. Отпуснете се.
Прекарайте деня като казвате: „Господи, къде искаш да отидеш? Какво искаш да направя? “

Бог говори на хората, които отделят време да слушат, не само за един ден, а редовно. Това се нарича тихо време и това е, когато ние можем да имаме интимен разговор с Бога.