На Олимпиадата през 1976 г. в Монреал по време на отборното състезание по спортна гимнастика японецът Сун Фудзимото си счупил коляното.

Без да каже нито дума, той продължил изпълнението си на кон и на халки, след което идеално се приземил и на двата си крака, но малко след това паднал, превивайки се от болка.

Благодарение на неговите оценки отборът на Япония надминал съветските гимнастици и спечелил първото място.

Употребата на хартия за обличане от наша гледна точка изглежда доста странно, но китайците се предпазват с нея от ниските температури още от II век пр.н.е.

Не се знае точно кога хората от южните провинции са започнали да правят хартия от кората на хартиената черница, но ползата от добре начуканата кора на това дърво като средство за обличане е установена отдавна.

Вероятно, разградените влакна от кората на хартиената черница се използват скоро след изобретяването на хартията, паралелно с по-обичайната растителна основа конопа.

Сигурно е, че за най-ранното си предназначение хартията е изработвана от кората на това дърво.

Дали хартиените облекла са се късали лесно?

Очевидно дрехи, направени от хартия като съвременната, получена от дървесна каша, не са здрави. Но в онези времена са използвали значително по-устойчиви влакна. Хартията е била толкова здрава, че са я използвали за обущарски калъпи.

Хартиените дрехи топлели така добре, че понякога хората се оплаквали, че им е прекалено горещо. През зимата хартиените завеси запазвали топлината на леглата, а други по-тънки се използвали против комари.

Древната хартия е използвана не само за облекло, но и за направата на бойни доспехи.. Плисираните ризници направени от такава хартия били непробиваеми за острите стрели. Дори куршумите не били в състояние да пробият подобна хартиена броня. За това черпим сведения от разказа на Мао Юени от 1629 г.

Ако земята е влажна или вали дъжд, железните брони бързо ръждясвали и ставали безполезни. Освен това металните доспехи били много тежки и не можели да се носят продължително време. Най-подходящият избор за пехотинците били хартиените доспехи, примесени разумно с коприна и платно.

Ако хартията и платното са тънки, стрелите могат да проникнат в тях, а какво остава за куршумите. За това бойното снаряжение било подплатено с памук с дебелина 2 сантиметра, плисиран до дължината на коляното.

Химнът на футболния клуб „Ливърпул“ е песента „You’ll never walk alone“ – „Никога няма да ходиш сам“.

Тези думи били татуирани върху крака на морския пехотинец Едни Грант, който бил изпратен в Афганистан.

Той попаднал на мина. Кракът му бил ампутиран под коляното и при операцията последната дума от татуировката била отрязана.

Така тя се превърнала в „You’ll never walk“ – „Никога няма да ходиш“.

Гранд се отнесъл към тази история с хумор. Той се научил да ходи с протеза.

Участвал в спортни състезания и често разказвал за случая пред другите ветерани инвалиди.

Михайл наблюдаваше отдавна Наско. Той знаеше, че това момче има здравословни проблеми. Много се радваше за всяка негова промяна, преодоляване на препятствие или проява на уникално умение. За Михайл Наско си оставаше едно голямо дете, което расте със забавен темп, но това не му пречеше да го обича искрено.

Днес времето беше топло и всеки търсеше гальовната милувка на слънцето. Михаил и Чарли бяха на двора и внимателно наблюдаваха Наско, който с интерес изследваше падналите листа, стръкчета поникнала трева, но когато стигна да едно от цветята разтворило разкошната си главица, занемя от възторг.

– Гледам, че е взел да се оправя. Има голяма промяна в него, но повтаря отново неща, от които си е изпатил.

И като потвърждение на думите му, Наско полетя напред, претърколи се и седна. Огледа ожуленото си коляно и ръка, но не се разплака.

– Ето в онази дъска се е препъвал вече, – подскочи Чарли и изтича да помогне на Наско да стане от земята.

– Човек не се спъва два пъти в един и същи камък, освен ако не е забравил това, – дълбокомислено каза Михаил.

– Не можеш да живееш два различни живота и да имаш две различни съдби, – махна с ръка Чарли. – Животът няма чернова.

– Но можеш да промениш посоката и да оправи черновата, – засмя се Михаил.

– Миналото не се поправя, – смръщи вежди Чарли. – Може да подобриш това, което е пред теб, но миналото е необратимо.

– Искаш да кажеш, че не могат да се заличат допуснатите грешки? – раздразнен каза Михаил. – И че няма никаква надежда?!

– Надежда има, – със спокоен глас каза Чарли, – но отминалите години никога няма да се върнат.

– Това е ужасно, – Михаил беше изтръпнал целия. – Всяка наша стъпка, мисли, желания и действия остават отпечатък в миналото ни.

– Баща ми казваше, че всичко, което правим се връща върху нас, – каза тихо Чарли. – Рано или късно плащаме за злото и извличаме полза от доброто.

– Този човек е знаел много и добре е разбирал как стоят нещата, – с възторг каза Михаил.

– Беше силен човек и аз добре се чувствах край него, – каза с гордост Чарли.

Никофор и Драгой почти всека вечер се срещаха пред шахматната дъска. Това се беше превърнало като своеобразен навик и за двамата. Играеха много добре и бяха почти равностойни. Поделяха си победите и загубите.

Тази вечер бяха изиграли само две партии, но бързо загубиха интерес към играта. Проблемите, които ги бяха притиснали през деня и мислите свързани с тях, ги разсейваха и двамата бъркаха постоянно.

Никифор бутна фигурите и се засмя:

– Стига, и двамата не мислим! Ще донеса нещо да се почерпим.

След малко се върна с бутилка червено вино и две чаши. Двамата дълго стояха и мълчаха пред пълните чаши

Накрая Драгой отпи от чашата си и каза:

– Може би си чувал за Турчина?

– Да, – потупа с длан коляното си Никифор. – Бил е конструиран от Волфганг фон Кемпел през 1769 г., но това по-скоро е било прикритие на истински шахматист, който е играел с желаещите.

– А знаеш ли, че през 70 години на 19 век се появил във Великобритания автомат „Мефисто“, – продължи съвсем сериозно Драгой,- конструитан от Чарлс Гъмпел. За разлика от Турчина, той нямал скрит оператор и бил управляван от разстояние с електромеханични средства.

– А чу ли за доктор Фикс? – попита Никифор.

– Да , но доктор Фикс е механична кукла, – засмя се Драгой, – и познава тайните на шахмата така, все едно тази игра е измислена от нея.

– Навлекли му бяха оранжев костюм, зелена папионка и син цилиндър, – допълни Никифоров. – Пак беше на панаира и приканваше желаещите да изиграят една партия шах с него само срещу четири лева.

– Ха-ха-ха-ха, – смехът на Драгой изпълни стаята.-  Видях го как малниеностно се разправяше с противниците от мъжки пол, но с дамите беше истински кавалер и оставяше те да го победят.

– Е, това го превърна в знаменитост – леко се усмихна Никифоров.

– Чух, разправят, че това панаирно представление няма да продължи дълго, – каза Драгой.- Разказваха, че Михо, побеснял. Нахалната кукла го победила само с пет хода. Михо извадил пистолет, този дето му бяха дали, нали е пъдарин и преди някой да успее да го спре, стрелял право в гърдите на куклата. Гърмежите уплашили присъстващите, а Михо изчезнал.

– Аз бях там, – каза Никифор, – След като успяхме да изтеглим куклата отзад в стаята видяхме, че от дупката, където бе минал куршумът се появи струйка кръв. Някой дръпна едно лостче отстрани и доктор Фикс се отвори като съркофаг.

– Навярно вътре е бил трупът на истинският шахматист, който е играел? – попита Радой загадъчно.

– Да, това беше Симо, – каза Никифор, – който за да издържа семейството си, приел да участва в тази шмекерия.

– Намерили ли са му добър заместник? – попита Радой.

– Не! Рачо го замести, но той не е толкова добър – каза Никифор.

– Е, доктор Фикс ще залезе като атракция на панаирите, – махна с ръка Радой.