Бе тъмна нощ. Колелата на влака потракваха, сякаш напяваха отдавна забравена песен.

Кирил Петров четеше на слабата лампа във вагона.

Изведнъж в купето нахлуха четирима мъже, грабнаха го за ръцете и краката, а после го изхвърлиха през вратата като ненужна вещ.

Преследваха го още от столицата, но как се добраха до него, Кирил така и не разбра. Целта им бе да го убият, защото бе станал неволен свидетел на нещо, което искаха да прикрият.

Навън снегът бе натрупал големи преспи. Всичко бе побеляло.
Когато го изхвърлиха от влака, Кирил попадна в една доста голяма преспа. Хубавото е, че по него нямаше нищо счупено.

Много трудно се измъкна от снега. След това се огледа и изтръпна:

– Гора, сняг и никакви признаци на селище наблизо….

Кирил се изправи и тръгна през снега. Знаеше, че ако стои на едно място, ще замръзне  и бързо щеше да свърши.

Но след няколко километра се измори и седна на един пън. Усещаше, че замръзва, но нямаше вече сили да продължи.

– Тука ще е краят ми! – отчаяно махна с ръка.

Изведнъж забеляза, че към него се приближава нещо огромно и тъмно.

– Какво ли е това? – смути се Петров.

Когато наближи, Кирил уплашено прошепна:

– Боже, това е мечка! Сега ще ме изяде……

Изглежда животното имаше други намерения. Мечката го приближи, подуши го и легна в краката му.

– Изглежда е доброжелателно настроена, – каза си Кирил.

Мечката обърна корема си, към премръзналия човек и заспа.

Кирил дълго се колебаеше какво точно да направи, като същевременно поглеждаше недоверчиво към спящото животно. Накрая не издържа на сковаващия студ, легна близо до мечката и внимателно се приближи към козината ѝ.

Когато се съмна Кирил чу далечно пеене на петли.

– Селото е наблизо, – успокоено си каза той.

Кирил внимателно се изправи, за да не събуди мечката, но тя стана, отърси се и се отдалечи към гората.

– Благодаря ти, мечко, – провикна се Кирил след отдалечаващото животно.

След това тръгна по посока на кукуригащите петли и скоро пристигна в едно малко село.

Почука на първата врата. Обясни какво му се е случило и помоли за подслон. Хората го приеха радушно.

В това село Кирил остана половин година.

Маслобойната вече работеше. Братята Георги и Драгой печелеха добре и спечеленото го внасяха в банката. По съвета на Хари те бяха изкупили акции от банката. Така освен индустриалци , станаха и финансисти.

А банката участваше в търговията на зърно, тютюн и други селскостопански култури. Тя чрез министър Николов се бе обвързала с военното интендантство, за това се намесваше в закупуването и на оръжие.

След вършитба Георги натовари пшеницата на каруцата си и я закара на месната кооперация, която беше започнала да изкупува излишъци от селяните, но на цена по-добра, отколкото даваха търговците в града.

След като получи парите си, Георги мина край Търговската гимназия. По това време учениците бяха в междучасие и се гонеха из двора на училището.

Георги се спря и се загледа в гимназистите.

– Радват ли окото ти, – сепна го мъжки глас зад него.

Георги се обърна. Зад него стоеше възрастен мъж с бастун, поизносена шапка, шаячно сетре и панталони със странна кройка. Непознатият  го гледаше с любопитство.

Докато Георги се чудеше какво да отговори, възрастният мъж повдигна бастунчето си , посочи гимназията и попита:

– Дете ли имаш тук?

– Бих искал да имам, – отговори Георги и въздъхна дълбоко.

– Тук се учат млади овчари, как да пасат парите, – намигна странния старец, – как да ги доят и стрижат. Парата е като овцата. Ако се грижиш добре за нея, добре ти се отплаща.

Георги си тръгна. Той пресметна колко капитал имаше вече в банката и със самочувствие на забогатял човек се размисли върху казаното му от възрастния човек с бастуна.

– Да, в тая кошара още тази есен ще вкарам сина си, – каза си Георги. – Парите на семейството ни искат грижлив „овчар“.

Докато Георги пътуваше към селото си, все му се струваше, че колелетата на каруцата и случайно прелетялата птица сякаш му нашепваха един и същи рефрен: „Парица, царица“.

Първия патент за чанта с колела бил издаден през 1972 г.

Идеята за тази комбинация дошла в главата на Бернард Седоу, вицепрезидент на фирма за производство на чанти в Масачузет.

В неговият вариант продуктът е бил снабден с четири колела и можел да се дърпа чрез кожена лента.

Едва през 1987 г. пилотът Робърт Плат изобретил и патентовал обичайната чанта, която знаем, с прибираща се дръжка.

„Американска мечта“ е бялата лимузина, която се вижда на заден план на снимката. Стойността ѝ е 4 милиона долара.

Тя е плод на въображението на автодизайнера Джей Орберга.

Смята се за най-дългата лимузина. Дължината ѝ е повече от 30 метра и се придвижва върху 26 колела.

Лимузината е оборудвана с вана-джакузи, платформа за слънчеви бани, басейн, огромни легла, даже и хеликоптерна площадка.

В разработката на робота са взели участие Диего Фелипе Гранадос, работещ в Япония, а също и неговите колеги от Университет Тохоку.

Роботът е висок 1,8 м и се премества с помощта на колела.

Горната част на машината имитира човешко тяло. Андроидът може да се движи, като обикновен партньор.

Роботът за да анализира движенията на своя партньор използва видеосистеми, датчици за налягане и лазерен далекомер.

Машината  може да променя изражението на „лицето“ си в зависимост от успеха на партньора си.