Всичко това започна преди три години поради неразбиране и грешка.

Беше обикновен ден. Слънцето грееше ослепително и бе доста горещо.

Тодор вървеше по улицата и си свиркаше. Изведнъж се чу силен птичи писък и пърхане на криле.

Младежът забеляза малко черно птиче, което се бе заклещило в металната ограда, опасваща един двор с неголям дом.

Тодор винаги бе съчувствал на болката не само на хората, но и на животните. Като разбра каква е работата, веднага се спусна да пусне птичето, но то буквално умря в ръцете му.

От тогава щом враните видеха Тодор, го нападаха злобно и го кълвяха с клюновете си. Явно го смятаха за убиец и за това го ненавиждаха от все сърце. Те го нападаха поотделно и на цели групи.

Тодор тежко въздишаше и си казваше:

– Исках да направя добро, а птичето се спомина. Сега никога няма да мога да обясня на враните, че не аз съм причинил смъртта на малкото.

Един орнитолог чу за случая. Той съчувстваше на Тодор но не можеше да му помогне. Когато младежът му разказа историята си, орнитологът само вдигна рамене и каза:

– Известно е, че враните имат добра памет. Няма начин, чрез който да ги накараш да те оставят на мира в най-близко бъдеще.

Марта бе възрастна жена. Тя обичаше да се разхожда по морския бряг и да е наслаждава на морския бриз.

При разходките си хранеше чайките. Птиците се научиха и я очакваха в определено време на ежедневните ѝ места за разходка.

Един ден Марта падна от висока скала. Когато се опита да стане разбра, че е счупила крак и ръка и изобщо няма да може да се изправи.

Много скоро до нея застана една чайка. Тя нещо каза на непознатия си език и отлетя.

Птицата се насочи към къщата на Марта, кацна на перваза на прозореца и започна да го блъска с крилете си и да чука по него с клюна си.

Това необичайно поведение на чайката привлече вниманието на сестрата на Марта – Евгения.

Жената се досети, че птицата иска да я отведе някъде и покорно, макар и с малко съмнение, тръгна след нея.

Когато стигна до скалата, Евгения видя сестра си и извика:

– Марта! Добре ли си?

– Как ме намери?

– Тази чайка така силно биеше с крилете и клюна си по прозореца, че щеше да го счупи. След като излязох, тя полетя напред и спря, докато не тръгнах след нея не ме остави намира.

– Милата, – усмихна се Марта и погледна нежно към чайката.

Така благодарната чайка спаси благодетелката си.

Дойде време, жеравите се събраха и се приготвиха да отпътуват. Тяхната природа ги мамеше далече на юг. Те не можеха да стоят на едно място, така бяха устроени.

Видя ги враната и реши веднага:

– И аз ще отлетя със тях. Искам да видя свят и чужди места.

Жеравите я изгледаха със съжаление, а някои от тях дори възроптаха:

– Как ще лети с нас?

– Силите няма да ѝ стигнат!

Водачът на ятото си каза тежката дума:

– Щом иска нека лети. Няма да е за дълго. Нека се разделим със тази земя в мир, без караници и препирни.

Цял ден летяха, а през нощта се спряха до устието на една голяма река. С тях все още бе враната.

Най-мъдрата и стара птица от ятото ѝ каза:

– Пътят на юг не е много лесен и краят му стигат най-силните.

Тъмно перестият обитател на градовете задъхано , но гордо отговори:

– Аз съм силна! Приятни сънища…..

И веднага потъна в дълбок сън.

На разсъмване ятото се издигна в небето. След тях потегли и упоритата врана. Лети, здраво стиснала клюн, тайно си мечтаеше да си е в къщи.

Настъпи нощ, но жеравите продължаваха да летят. Под тях в океана се отразява луната. А на враната така силно ѝ се спеше, под крилете си усещаше само волния вятър.

На третия ден ятото стигна до желаната земя, но враната не беше с тях. На хоризонта се виждаше само обширно пространство от вода. А вятърът издувайки бузи към скалите, издаваше тихи вопли.

Залезът се окървави. Жеравите бяха много уморени. По пътя се бяха сприятелили с враната и сега им бе тежко за нея:

– Жалко , че я няма и изчезна на края …..

Изведнъж като в приказка, въздухът се разтвори и в пясъка падна черната врана.

Водачът на ятото възторжено я приветства:

– Колко си дребна, а ….! Прекланям се пред упоритостта ти! Въпреки, че имаш малка сила, все пак пристигна с нас на юг. Виж колко хубаво е тук!

Враната не извика: „Ура!“ Само клюмна глава и прошепна уморено:

– Май съм си загубила ума. Що ли ми трябваше? Макар и „силна“, но май все още глупава.

Дъждът спираше за малко своя ход, а след това с нова сила се изливаше безмилостно върху минувачите по улицата.

В такова време е много трудно да останеш сух, дори и чадър да носиш. Обувките ти обилно напоени с влага жвакаха като жабешки хор.

Мария се прибра и бързо се преоблече. От хола се чуваше равномерния глас на майка ѝ, която вероятно пак разказваше нещо на малките. Изглежда бе много интересно, защото не се чуваше никакъв шум.

Мария открехна леко вратата и чу спокойния глас на баба Стойна:

– Първоначално птиците били без крила. След това Бог им направил такива и ги сложил пред тях с думите: „Елате, вземете това бреме и го носете на гърба си“.

Птиците били с прекрасна окраска и имали мелодични гласове. Когато пеели, перата им преливали в разноцветни багри на слънчевата светлина. Но тогава те не можели да се издигат високо в небето.

„Нима трябва да носим това бреме на гърбовете си?“ – смутили се птиците.

След като преодолели нерешителността си, взели в клюновете си товара и го сложили на раменете си, за да го носят.

Известно време бремето им изглеждало много тежко и им било трудно да го носят. Но с течение на времето, тъй като продължавало да бъде на раменете им, то се сраснало с малките им тела, научили се как да го ползват и скоро тежестта се превърнала в истински криле.

Мария пристъпи внимателно към децата, които със зяпнали уста слушаха баба си и тихо каза:

– Ние сме като тези безкрилите птици, а нашите задължения и ежедневна работа, възложени ни от Бога, се превръщат в криле, който ни издигат нагоре.

– Когато разглеждаме и пресмятане нашите бремена и теготи, това ни навява само страх. Но когато ги поемем на раменете си и ги приемем в сърцата си, те се превръщат в криле, – отбеляза баба Стойна.

– Всяка тежест, която приемаме в добро разположение и с любов, се преобразува за нас в благословение, – допълни Мария. – Бог желае предназначения за нас труд да ни бъде в помощ.

Децата обръщаха очи и жадно слушаха ти майка си, ту баба си.

– Ако не желаем да наведем гръб, за да поемем нова тежест, то ние се отказваме от възможността да растем в благодатта, – засмя се Мария.

– Благословено е бремето, което колкото и тежко да ни изглежда, е възложено на раменете ни от Божията ръка, – заключи възрастната жена.

Приказката и поучението бяха свършили, сега беше време за вечеря и всички се отправиха към кухнята.

Машината взе да трещи още по-силно. Този звук не предвещаваше нищо добро. Стойчо пипна мотора и заключи:

– Загрял е – и натисна копчето. – Трябва малко да почине и тя душа носи.

Настана тишина, която бе като благодат в сравнение с предишната трескотевица. Сега вече се чуваше и чирикането на врабчетата и тракането на клюнове на щъркелите в гнездото им.

Стойчо се наведе и посочи на Жоро един малък отвор в мрежата, с която бе обиколен мотора на машината и попита:

– През тая дупка може ли да се провре дебел плъх?

– Ти луд ли си, – засмя се Жоро. – През нея би минало само малко мишле.

– Да, ама се е проврял. Вчера пускам машината и усещам, че перката за охлаждане опира в нещо и не иска да се върти. Махнах мрежата и гледам перката е разкъсала ей такъв голям плъх – и Стойчо разпери нашироко длани.

– Как се е проврял там?

– Поотслабнал е, – засмя се Стойчо. – Някои животни, щом усетят нещо вкусно и през иглени уши ще минат. Пък нали знаеш колко смляно брашно се натрупва между машината и мрежата. Това го е съблазнило и нашият юнак е направил невъзможното.

– Абе то и при хората става така, – захили се предизвикателно Жоро. – Гледаш го дебеланко, пък щом му се отдаде случай, може и да поотслабне само и само да се навре в чуждото и да отмъкне нещо по-така.

– Така можем да приказваме и до утре, – каза Стойчо. – Работа трябва да се върши.

И той включи отново машината. Тя забумтя значително по-безшумно и разчупи властващата до скоро тишина.