Пръстът ѝ винаги сочеше нанякъде, а след това следваше въпрос:

– Какво е това? За какво трябва? Кой го е правил?….

Защо, как , кога, къде, … се сипеха в изобилие от малка Мики. Тя бе само на четири години, но бързаше да опознае света около себе си.

Родители, баби и дядовци, заедно с лели, чичовци и вуйчовци, бързаха да задоволят любопитството на малката.

Веднъж Мики улови една интересна дума от разговора на родителите си и тъй като не знаеше значението ѝ, веднага попита:

– Какво е това „сетива“?

Бащата се почувства като хванат на мястото на престъплението. Той се почеса по главата и се чудеше, как да обясни „непозната“ дума на дъщеря си.

Тогава майката се усмихна на Мики и започна да обяснява:

– Всеки човек има пет сетива.

Мики бе ококорила широко очи и внимателно слушаше майка си.

– Когато гледаш с очите си, това сетиво наричаме зрение, – продължи обясненията си майката. – Когато чуваш с ушите си, това също е сетиво и се нарича слух. Когато с носа си усещаш миризми, се нарича обоняние….

Мики бе загубила интерес към дългото обяснени и започна да чопли носа си.

Майката усети, че малката вече не я слушаше. За това реши да разбери, какво е разбрала дъщеря до тук от обясненията ѝ:

– Мики, какво усещаш с носа си?

Момиченцето се поколеба, погледна нерешително майка си и бързо изстреля:

– Сополи.

Е, понякога обучението дотяга, въпреки любознателността.

Слънцето едва бе показало съненото си лице зад облака, когато Мария побутна спящата си дъщеря:

– Хайде, Анке, днес ще вървим да копаем на Надка царевицата.

Девойката разтърка очи, скочи на пода и сбърчи нос:

– При Надка? Оная черната от долния край? Сложи тогава питка и сиренце в торбата, от нея нищо няма да взема да ям.

– Какво говориш, – изненада се Мария. – Ходила ли си някога у тях? Да, тя е черничка, но ….. сама ще видиш.

Анка вдигна рамене и последва майка си.

През цялото време копаха царевицата и изхвърляха бурените. Когато дойде време за ядене, Надка покани работниците на импровизираната маса под големия дъб.

А там се мъдреше голяма погача, със зачервена коричка и приятен аромат, печено пиле, баница, мляко в изобилие и какво ли още не. Всичко бе поставено на бяла покривка и бе подредено със вкус.

Мария погледна дъщеря си и ѝ намигна. Сякаш ѝ каза: „Видя ли? Какво ти казах? Да, Надка е мургава, но е сръчна и много чиста жена“.

Анка трябваше да признае пред себе си, че всичко бе много вкусно.

„Майка беше права, – помисли си девойката. – Понякога прибързано оценявам хората само по външни им вид. Каква голяма грешка съм допускала. Ето Надка, заради тъмната ѝ кожа е възприемах едва ли не за циганка, не че имам нещо против ромите изобщо, но когато майка ми каза, че днес ще работим на нейната нива си представих мръсни съдове, в които плава нещо подобно на храна“.

Когато свършиха работата Надка даде на всеки по една торбичка с яйца, хубави ябълки и бурканче мед, не забрави да плати на всеки за труда му.

Когато си тръгнаха Мария каза на дъщеря си:

– Такава е тя чиста, любвеобилна и добра готвачка.

– Щедра – допълни Анка – и с голямо сърце. Права беше за нея, майко. Не трябва да съдя за хората по външния им вид, за в бъдеще ще внимавам.

–

Какъв ден! Соня ликуваше. Днес тя имаше рожден ден, а поздравленията по телефона и електронната ѝ поща не секваха.

Приятели, познати, роднини изсипваха пожелания и напътствия непрекъснато, това бе истински рог на изобилието.

Но най-много я изненада приятелката ѝ Веси. Когато Соня отвори вратата, Веси не каза нищо, само я прегърна, а след това ѝ подаде букет цветя.

Соня бързо постави букета във ваза с вода, а след това покани приятелката си и я почерпи. Веси беше няма по рождение, но очите ѝ искряха радостно. Те бяха изпълнени с много нежност и любов. Говореха искрено, с неподправена чистота. За това за Соня тези цветя бяха нещо много ценно и скъпо.

След като Веси си замина Соня се улови, че когато минеше край букета се наслаждаваше на цветовете му. Те бяха в различни нюанси на оранжево. Зеленият фон още повече подчертаваше тази слънчева красота.

В букета имаше три пъпки на лилии. Соня нямаше търпение да види как те се разтварят.

– Сигурно ефектът ще е невероятен, когато разцъфтят, – каза си тя.

Времето беше студено и чакането ѝ да се отворят пъпките на лилиите, стана непоносимо дълго за нея.

Едва на петия ден един от цветовете разтвори листенца, Соня сама се убеди, че чакането си е заслужавало.

– А бях вече изгубила надежда, – каза си тя, – но сега букетът стана още по-красив.

Соня се наслаждаваше на тази красота и се замисли:

„Колко често губим търпение, когато искаме Бог да отговори веднага  на нашите очаквания. Ако лилиите бяха разцъфнали още, когато Веси ми подари букета, нямаше да оценя по същия начин тяхната красота“.

Тези разтворили листенца цветя бяха особено ценни за Соня, защото тя очакваше да види невероятната им красота.

Така и Бог чака подходящ момент, когато Неговите благословения ще бъдат приети с благодарни сърца.

Борислава живееше със семейството си в един планински район. Времето там бе вечна пролет, защото сезоните не са рязко разграничени.

Температурите се задържат в един постоянен интервал почти през цялата година. Единствената по-съществена промяна на времето бяха валежите.

Не всички растения оцеляваха, но повечето се възстановяваха през дъждовния период. Но имаше и такива растения, които имаха здрави корени които не се влияеха от промените на времето.

Това много прилича на нашия духовен живот.

Идва време на суша, когато не усещаме Божията любов и близост, но ако здраво сме вкоренени в Словото и молитвата, не губим надежда, че след всяка суша идва изобилие.

Бамбукът цъфти много рядко. В зависимост от вида периодичноста му на цъвтеж е от 40 до 120 години.

Цъфтенето става едновременно на големи територии, след което растението умира. Обширните гори до появата на нови издънки изчезват.

В североизточните индийски щати Мизорам и Манипур и прилежащите райони на Мианмар цъвтенето на бамбука става веднъж на 48 години и то е съпроводено с масов глад.

Изобилието от семена значително увеличава популацията на плъхове в гората, които отиват на засетите поля и изяждат цялата реколта.

Последния път маутам, както местните жители наричат този феномен се е случил през периода 2006-2007 г.

Този път властите предприели редица мерки, за да намалят последствията от нашествието. Една от тях е награда по една рупия за всеки убит плъх.