Борис бе пианиаст. Той обучаваше млади таланти на своето виртуозно изкуство. Бе печелил не веднъж награди на наши и международни конкурси със своите изпълнения.

На всяко богослужение в църквата, Борис сядаше зад пианото и свиреше. Изливането на християнска музика изпод ръцете му, вдъхновяваше дошлите в църквата по-искрено и чисто да се покланят на Бога.

Но тази година се случи изключително трудна за Борис. Без особено предупреждение, здравето му се влоши и той сериозно се разболя. Първоначално си казваше:

– Това е само една безобидна настинка, която скоро ще премине.

В крайна сметка Борис вече не можеше да ходи и започна да се придвижва с инвалидна количка. Той продължи да свири в църквата и да преподава уроци, докато ръцете му спряха да сътрудничат с мозъка му.

Молитвите за него не спряха. Хората просто се молеха за чудо.

Пастирът на църквата бе срещнал сина на пианиста и му бе казал:

– Не губете надежда! Не спираме да се молим за баща ти, всички се надяваме на чудо.

Борис бе станал неадекватен. Започна да не познава хората.

Една сутрин телефонът на пастира на църквата звънеше настойчиво. Когато вдигна слушалката, се чу бодър глас:

– Пастире, обажда се пианистът на църквата.

Това бе доста впечатляващо. Борис бе намерил номера на телефонана свещенослужителя и говореше като с познат човек.

Въпреки, че имаше малък напредък, молитвите за пианиста продължиха.

Един ден приятели от църквата посетиха Борис. Той вече ставаше от количката. Обсъждаше съвсем адекватно положението си. Дори седна пред пианото и им направи малък концерт от добре познати песни.

Това бяха най-сладките звуци. Най-мелодичните тонове на невероятната Божия благодат.

Данаил с трепет очакваше какво ще каже учителят му. Той много часове бе прекарал над тази картина, а сега беше дошъл момента, в който щеше да разбере как изглежда това, което бе нарисувал, в чуждите очи.

Учителят му бе много опитен в това. Той бе професионалист. Беше му показвал как да смесва боите, как да подчертае един образ спрямо друг, как да засили акцента върху дадена композиция, …. Наглед дребни неща, но необходими, особено за начинаещ художник.

За всичко това Данаил му беше благодарен, защото през годините на обучението, неговата ръка бе станала по-уверена и беше започнал да вижда нещата в света по друг начин.

Учителят мълчаливо застана пред картината му. Подпря с ръка брадичката си и дълго обхождаше с поглед цялото платно.

„Сега ще каже, че е ужасно“, – помисли си Данаил.

Но той не го направи.

Само тихо каза:

– Харесва ми цветовата гама и усещането за откритост. Дърветата в далечината могат да бъдат по-осветени. Групичките от плевели се нуждаят от по-меки ръбове.

Данаил очакваше критика относно цветовете и правилата на перспективата, но оценката на учителят му бе вярна и благоразположена.

Младият художник си отдъхна. Картината му не бе съвършена, но в нея имаше нещо. Той трябваше да продължи да търси и открива нови не достигнати висоти в това изкуство. Анализът на учителя му го подтикна да работи усърдно с ентусиазъм и да не се предава .

По същият начин Исус можеше да осъжда хората за допуснатите грешки, но когато го правеше Той го извършваше с много любов. Резултатът бе, че хората осъзнаваха какво са направили и благодарение на това, те поемаха правилната посока.

Исус се яви като източник на вечно удовлетворение.

В такива ситуации Учителят съчетава благодатта и истината. Неговата милост ни пречи да бъдем разбити и повалени от греховете си, а истината Му не позволява да мислим, че това е нещо несериозно, което може да се отхвърли с лека ръка.

Като осъзнаваме всичко това, защо не поканим Исус да ни покаже тези сфери от нашия живот, в които трябва да растем, за да се  уподобим на Него?

Шлосерът Давид Трайков създаде нещо чудно. Той бе направил необичаен служител за храма, който приличаше на човек и робот, който беше висок около 180 сантиметра и тежеше 60 килограма.

Човекоподобната фигура можеше да движи тялото, ръцете и главата си. Лицето ѝ бе човешко, покрито със силикон, който имитираше кожата на човек. В дясното ѝ око бе поставена камера.

По-голямата част от робота-човек се състоеше от метал и демонстрираше техногенна естетика от проводници и детайли.

Много от хората посрещнаха това техночудо  възмутени. Електронният проповедник не се хареса на всички:

– Как може да се получи благословение или нравоучение от бездушна машина? – роптаеха те.

Но се намериха и много привърженици и то между свещениците:

– Много разбират те, – засмяха се някои от тях. – Нима не разбират, че това изобретение е ориентирано към новото поколение.

– Не е тайна, че младите хора постепенно се отделят от църквата, но може би „новият проповедник“ ще ги заинтересува, – съгласи се друг.

Според замисълът на Давид Трайков, роботът щеше да общува с младежите на разбираем за тях език и по такъв начин се очакваше да ги доведе до вечните истини.

– Какво роптаете, колеги? – обади се един възрастен свещеник. – Още по времето на Мартин Лютер във Витемберг бил представен железен проповедник. Неговият изобретател го нарекъл Bless-U2. Е, той не е бил толкова съвършен като този, но е предизвикал фурор сред посетителите на местната църква.

– Това решение е неудобно от гледна точка на духовността …., – малко нерешително се възпротиви мъж на средна възраст.

– Хора, – скокна един запален привърженик на робота, – трябва да по разсъждаваме върху темата: „Не е важно чрез какво човек е дошъл до Бог“.

– Нашето общество не роптае против електронни продавачи, медицински сестри или келнери, – зави млад господин заслушан в споровете, – тогава защо се противи на един електронен проповедник?

– Когато машината проникне в сферата на духовността или изкуството, това предизвиква противоречиви чувства, – констатира мъж облечен в черно, с очила на носа и бомбе на главата.

Споровете ще продължават, но това което е основно поръчение за повярвалите в Христос, трябва ли да се преотстъпва дори на машина?

Симон бе майстор каменоделец. Той усъвършенстваше уменията си като възстановяваше катедралите от тринадесети век в Англия.

Когато Симон удряше по длетото, той го правеше внимателно. След това навеждаше глава и се вслушваше в песента на камъка.

След това удари малко по-силно, заслуша се и радостно каза:

– Всичко е наред! Ако бях ударил малко по-силно щеше да се отрони парче камък от скалата.

Симон постоянно регулираше ъгъла и силата на ударите с чука. Често спираше и с ръка опипваше прясно издълбаната повърхност и тихо мълвеше:

– Добре е, слава Богу!

Беше необходимо голямо търпение и чувствителност, защото един несъобразен удар можеше да причини непоправима вреда на произведението на изкуството, върху което каменоделецът работеше.

Успехът му зависеше от способността му да улавя и най-слабото предупреждение на пеещите камъни.

По същия начин, родителите трябва да слушат „благозвучието на мелодията“ струяща от децата им, особено по време на конфронтация и корекция.

Ако следите внимателно, вашите момчета и момичета, те ще ви кажат какво мислят и чувстват.

Вслушвайки и усъвършенствувайки се, всеки родител може да стане майстор, като този каменоделец и да създаде красиви произведения на изкуството – неговите деца.

Какво можем да направим в случая?

Нищо друго освен да се помолили на нашият Създател да ни даде уши, с които да долавяме всеки отенък и нюанс на промяна в живота на нашите деца и най-вече мъдрост, за да се приспособим съдействайки за оформянето на тези скъпоценни същества в хора, които искаме да бъдат.

През есента в Япония започват да събират ориза, от който остава голямо количество слама, която се използва за производство на различни предмети и особено рогозки. Но днес сламата все повече се заменя с дърво и пластмаса.

Младите художници и скулптори през 2008 г. решили да коригират тази несправедливост и да намерят ново приложение за сламата от ориза.

Те организирали годишен фестивал на изкуството, в който показали на хората какви красиви скулптори могат да се направи от този материал.

Полето, на което се провежда фестивалът, се изпълва всяка година с гигантски скулптури на животни, които радват окото на всички присъстващи, макар и не за дълго.