Рени би се радвала, ако можеше да се роди в друга епоха. Всичкия този водовъртеж около нея и дотягаше. Тя бе едва на 21 години, но живота я отекчаваше. Ако някой я попиташе:

– Рени, какво очакваш от живота?

Тя щеше да отговори:

– Нищо, просто да умра.

Рени е очарователно момиче и тези думи съвсем не ѝ подхождаха. Вечер съзерцаваше черното небе и се питаше, защо би искала да умре, преди да види новата зора. Не че имаше склоност към самоубийство или че самото ѝ съществуване, ѝ причиняваше непоносима мъка, заради която да сложи край на живота си.

Нещата стояха много по-просто. Светът, в който ѝ се бе паднало да живее не я очароваше. Колкото и да се стараеше, не можеше да открие нещо, което да я зарадва в този свят, забавлява или заинтругува. Отекчаваше до смърт, нямаше стимул, не изпитваше никакви вълнения.

Лошото беше, че никой от околните не споделяше нейното разочарование, а това я изкарваше от равновесие. Това вътрешно напрежение я изолираше, правеше я мрачна и съркастична. Това ѝ състояния я превръщаше в лудетина, която съсипваше празници и събирания на приятели и роднини. Тази ѝ чудатост не ѝ носеше нищо добро. Рени имаше чувство, че не може да се държи по друг начин.

Приятелката ѝ Десислава я предупреждаваше:

– С това си поведение си печелиш слава на свадливо и неприятно същество. Как ще се омъжиш? Като те видят такава неприветлива, ще те обявят за непрестъпна крепост.

Рени не можеше да приеме светът такъв, какъвто е. Тя искаше да употребява мозъка си така, както го прави всеки мъж. Не проявяваше никакъв интерес  към младежите, които ѝ досаждаха. Гледаше на брака като узаконена проституция. и как няма да мисли така, като бе издигнала книгата „Защита на правата на жените“ на Мери Уолстънкрафт по-високо от Библията. Тя бе завладяна от феминиската фолософия на Уолстънкрафт, която се смяташе за една от основателките на тези идеи.
Харесваше ѝ мисълта, че на жената трябва да ѝ се върне изгубеното достойство. Тя не бива да бъде смятана за слугиня на мъжа си. Рени вярваше, че интелигентноста не се измерва с големината на черепа. Тя често се шегуваше, като казваше:

– Вярно е, че главите на мъжете са са по-големи, но не защото имат повече сиво вещество, а за да носят по-голяма шапка.

От друга страна Рени осъзнаваше, че ако няма закрилата и покровителството на един мъж трябва сама да се издържа. но в дивата надпревара, конкуренция и мъжко надмощие в този свят, тя разбираше, че за да се наложи ще трябват много сили, енергия и усилия, но все пак тя беше жена. Щеше ли да издържи на всичко това, без подкрепа?

Можеше да понесе един брак, но искаше истински да се влюби в някой мъж. Тя бе убедена, че трудно ще намери мъж от този свят, защото неговата представа за любовта щеше да бледнее пред рамантичния трепет, който очакваше тя.

Рени копнееше за една бурна страст, която да я разтърси, една неистова треска да изпепели душата ѝ. Ала тя мечтаеше за това за това без капка надежда.

Какво ѝ оставаше в такъв случай? Можеше ли да се примири без това, което според нея, придаваше смисъл на живота ѝ? Не, в никакъв случай!

Ако това младо момиче можеше да разбере, че всяка жена би се покорила на мъж, който истински я обича и уважава, може би щеше да се отърве от феминиските идеи, които разрушават йерархия и благословенията, дадени ни от нашия Творец и Създател.

Ние сме привикнали към скоча. Използваме го за хиляди неща.
А знаете ли как се е появил?
Това се случило през 1923 г. Изобретателят Ричард Дрю започнал работа на фирма за хартия.
Била му поставена задача да проследи продажбата на хартия в магазините и работилниците. По това време той посетил цех за автомобили.
Дрю забелязал, че при боядисването на автомобила с няколко цвята, не се получават равни линии. И той си поставил задача да реши този проблем.
При следващото си посещение в цеха Дрю носел 5 сантиметрова „лента за поливане“, която била намазана с лепило и от двете страни. Но тя се смачкала и малко по-късно вече не можела да се използва.
Бояджията се заинтересувал от направеното, но не платил за изобретението. Всички останали с мисълта, че идеята не е толкова добра.
След 7 години Дрю си спомнил за своето изобретение. Но този път събитията протекли по-различно.
На 8 септември 1930 г. се появил нов образец на скоча, които веднага отишъл при клиент в Чикаго.
И какво се случило по-нататък?
Изобретението компенсирало всички вложени усилия. Скочът най-накрая бил оценен по достойство.

Сутринта беше досадна и пълна с неприятности. Преди малко Иво се бе сблъскал с Мери и тя му се бе озъбила.

Телефонът забръмча, натрапчиво. Иво протегна мързеливо ръка и каза едно безизразно:

– Да.

– Е как се забавляваш, там? – гласът ѝ звучеше бодро, нея не можеше да я сбърка с никоя друга.

Ели, Ели и пак Ели, …..

Кой е измислил мобилните телефони? Такъв заслужава повече от похвала. Колко ли щяха да бъдат разрушените съдби, съсипаните семейства, нещастни хора,  ….ако го нямаше това гениално изобретение.

Всъщност Ели нямаше основание да се съмнява в чувствата на Иво, но често му се обаждаше. Не, че го контролираше и проверяваше, просто ѝ се искаше да го чуе, но той не мислеше така.

Е, понякога съблазните на света продължаваха да демонстрират надмощие над Иво и го поваляха. Но всички тези кратки любовни приключения на различни места, за него оставаха без последствия. Той не беше търсач на силни усещания, но не отказваше на радостите, които му поднасяше живота.

Какво ли щеше да се случи ако Ели знаеше за тази трайна страна на живота му. Тя все пак е твърде умна и интелектуално, и житейски. И като всяка жена е уязвима в тези неща. Независимо, че бяха много близки с Иво, понякога върху лицето ѝ падаше сянка на съмнение. Тя никога не изразяваше с думи терзанията си, но Иво усещаше това, като непреодолима стъклена преграда.

– Може би днес ще обядваме заедно, какво ще кажеш? – малко неочаквано дори и за самия себе си предложи Иво.

– Сериозно? – Ели се засмя. – Мислиш ли, че е добра идея?

Иво добре  я познаваше. Един въпрос и облачето на съмнението изчезваше.

– Хайде, поне да вечеряме! – каза Иво.

За Ели бе важно, че Иво искаше да я види. Той пробутваше този номер не за първи път. Какво щеше да прави, ако тя изведнъж реши да зареже всичко и дойдеше при него да го види ……

Седяха под дъба, като стари приятели, въпреки че никога до сега не се бяха срещали. Светослав беше очарован от говорещите птици на Нахор. Защото те не само говореха, някакви фрази, заучени предварително, а разсъждаваха като човек, дори даваха доста мъдри съвети.
– Щом можеш да направиш това …. тези птици … те мислят и говорят по своя воля …. би трябвало да си най-прочутият човек на света?

– Какво е славата? Съхранено в хорската памет име. Това би било приятна утеха за старините ми, но не би могло да ме зарадва.

– А защо не?

– Силата обикновено се свързва с друга, по-голяма сила. Това е като магия особена … смущаваща. Никакви огнени кълба, изчадия или гибелни заклинания. Никакво преминаване през стени и летене като невидим. Само изкуствени птици с …. гласове. Дреболия, но как бих могъл да защитя себе си или тях, ако се разчуе, че съм ги направил?

– Но защо трябва да ги защитаваш?

– Мнозина биха възприели, че някакъв магьосник е вложил душа в изкуствено направените птици? Дали ще ме убият или ще ме пребият, няма значение.
– А други дали биха се възползвали от идеята тези птици да подслушват техните врагове? – заинтересува се Светослав.
– Днес разполагаме с най-сложната подслушвателна мрежа в историята на държавата ни, за какво им са изкуствени птици? Помисли си, какъв шанс бих имал тук да живея в мир и да оцелея, ако се разнесе слухът за тези птици? — Нахор поклати глава. — Години наред съм мислил върху това. Някои постижения или знания, изглежда, са обречени да се появят и да изчезнат без да стигнат до хората.

Светослав го погледна замислено.

— Трудно ли е?

— Кое? Създаването на птиците? Да, трудно беше.

— За това съм сигурен. Но имах предвид друго… светът да не може да научи за това, което си направил?!

— Разбира се, че е трудно — каза Нахор. После сви рамене. — Но това е нещо като магия за повечето хора, знаех го още когато започнах да ги изработвам. И се примирих с това. Ще ликувам за успехите си, но тайно.

Хората се раждат и умират, искат нещо, да остане да живее след тях. Почитано име, деца, …… Властниците се стремят към слава. Един художник може да мечтае да създаде картина, която да се помни. А за какво може да мечтае един изобретател?

В Норвегия решили да преоборудват стар рибарски кораб в плаваща електростанция. Първият такъв кораб стои на котва на един от кейовете в западната част на страната и вече генерира електричество.
Над разработката на електростанцията специалисти са се трудили в продължение на две години.
Идеята е много проста. Станцията работи като помпа за велосипед.
Преоборудваният кораб има четири камери. Когато има силно вълнение, нивото в камерите се повишава, което води до увеличаване на налягането вътре в камерите. Въздухът под налягане, върти турбини, произвеждащи ток. Налягането в камерите се увеличава повече при по-големи вълни.
Корабът е снабден със специална система благодарение, на която той винаги е обърнат към вълните. Мощността на електростанцията е 200 кВт. За тази година тя ще може да произведе 320 хиляди киловатчаса електроенергия.