Той стоеше пред Бога и обвиняваше този или онзи ден и нощ. Бе много изобретателен, не му се свидеха лъжите и изопаченията.

За да убие, открадне и унищожи потенциала даден от Бог на човека, създаваше диалог около греха, който държеше индивида в постоянно усещане за недостатъчност.

Целта му бе човек да живее в срам.

Вината се отнасяше за това, което бе сторил Борис, но срамът засягаше неговата идентичност.

– Бог ми е простил извършеното, – казваше си Борис.

Но позволяваше на обвинителя да го засипва с лъжи, относно неговата същност.

Това парализираше и пречеше на Борис да извърши Божията воля в живота си.

Още като младеж бе слушал от своя наставник:

– Призовани сме да използваме дарбите и талантите, дадени ни от Бог, за да променяме света, но ако не се отърсим от срама и чувството за недостатъчност, никога няма да можем да постигнем в пълнота това, за което Той ни е създал.

Борис бе уверен:

– Исус подмени греха ми със Своята праведност на кръста. Той ме направи ново създания. Аз съм Божие дете, напълно опростен, покрит с благодат и изпълнен със сила за да върша дела за Негова прослава.

Гласът на срама се противопостави:

– И ти вярваш на това? …. Това те успокоява? …. А това, което си извършил ….?

Това бе порой от лъжи и съмнения, които искаха да замъглят истинската идентичност на Борис.

Въпреки натиска, той успя да се отърси:

– Трябва да помня добре, какво Бог казва за мен, – изрече със силен глас Борис. – Аз съм Негово дете. Исус дойде, за да живея пълноценно. Отхвърлям срама и ще следвам Божията воля за моя живот.

Студът си е студ, но когато си край печката, можеш да се събереш с приятели и да разговаряш с тях.

Така направи и Гошо. Приятелите му Мартин, Сашо и Добри не чакаха повторна покана.

– Сърцето не изразява само чувства, – започна Сашо.

– То е място на искрени надежди и любов, – добави Добри.

– Да, но днешното общество определя най-силните ни чувства като „истинското ни Аз“ и отгоре на всичко настоява да ги ги изразяваме, – опонира Гошо.

– Но нашите желания могат да ни хванат в капан, – отбеляза Мартин. – Съвременният потребителски манталитет създава желание за трупане на материални блага, които според света ни осигурят статус и идентичност.

– Днес лошо се възпитават децата, – намекна Добри. – те желаят одобрение и любов, а им се подхвърлят технически чудеса и така се злоупотребява с тях.

– А някои от тях по примера на родителите си, стават работохолици, – вметна Сашо.

– Проблемът на работохолика например не е в това, че обичаме работата твърде много, – подчерта дебело Добри, – а че обичаме Бога твърде малко в сравнение с кариерата си. Това, което праведните желаят, е самият Бог, да видят лицето Му. Единствено ако търсим връзката си с Бога и копнеем за Него, другите ни мечти и интереси няма да ни хванат в капана.

– Само ако обичаме Бог повече от всичко, правилно ще приемаме и всичко останало, – заключи Мартин.

Нощта бе заела мястото си, а приятелите не бяха усетили това.

Разделиха се и си обещаха утре, да се съберат у Мартин.

Керана имаше много ангажименти като говорител, но на едно събитие, за което разбра по-късно, тя не бе поканена.

Започна да се вълнува и извика:

– Защо не бях поканена? Защото не съм добра в говоренето ли?

Внезапно в ума ѝ проблесна въпрос:

– Защо това има значение за теб?

Този въпрос проряза до дъно душата ѝ. Тя бе принудена да се изправи срещу това, което вярва за себе си.

Честно казано това, което вярваше, съвсем не беше красиво.

– От даден момент съм започнала да свързвам своята самоличност с поканите за лекции, които получавах, – каза си Керана. – Не бях поканена, а това ми разкри истината. Чувствах се несигурна, защото бях закрепила самоличността си на несигурната основа, дали ще говоря или не пред дадена аудитория. А коя е моята сигурна основа?

Отговорът не се забави:

– Можеш да живееш смело, изпълнявайки своя призив, без да се сравняваш с някой друг.

– Добре, – съгласи се Керана, – бе ми открит корена на моята несигурност, сега ще изградя своята идентичност върху сигурната основа, в която Бог казва коя съм.

Младена бе навела глава и разсъждаваше на глас:

– Мислех си, че като съм спасена, ще прекарам живота си, разхождайки се покрай тихи води и лежейки на зелени пасища. Нямах представа, че да приема с отворени обятия Исус като капитан на живота си, означава, да се запиша като войник в Божията армия.

От тогава мина доста време и тя бе разбрала нещата по-добре, за това изповяда:

– Исус не е дошъл да донесе мир, а меч, а аз съм повече от победител в Христос.

Не веднъж бе чувала:

– Врагът идва, за да убива, краде и унищожава.

– Да, – каза си тя, – демоните имат една и съща мисия, но използват различни тактики.

Младена стана от стола, направи няколко крачки и отбеляза:

– Например, духът на страх атакува вярата ни, а духът на отхвърляне атакува нашата идентичност.

Тя въздъхна:

– Армията на сатана е добре организирана. Той изпраща специфични духове срещу вярващите, за да ги извади от релсите и отклони от целта им в царството.

Младена не изпитва страх, за това смело заяви:

– Духовното робство може да се проявява по много начини, но добрата новина е, че победата може да бъде наша.

Тя плесна с ръце и се завъртя:

– Ходейки в дадената ни от Бога власт, ние можем ефективно да водим битки и да печелим във войната.

Крум бе отчаян. Съмнения го гнетяха.

– Какъв вярващ съм, щом се пораждат в мен подозрение, опасение, страх, мнителност, недоверие, недоверчивост …..?

Страхил го потупа по рамото:

– Може би това е момент, в който вярата ни има най-добрата възможност?

– За каква възможност говориш? – тръсна глава Крум.

– Нима не трябва да бъдем предизвикани, така че нашите мнения и вярвания да бъдат прегледани и подновени?

Крум само изпухтя.

– Натиска, който усещаме като последователи на Исус, – продължи спокойно Страхил, – довежда до благодат за тези, на които им е трудно да вярват. Така се създава пространство за израстването на една по-ангажирана вяра.

Крум сбърчи нос, но нищо не каза.

Затова пък Страхил имаше още много неща да му разкрие:

– Божият народ откри своя глас когато беше в изгнание. Така бе написана по-голяма част от Библията. По този начин започват революциите. Идентичността се ражда в агонията на изгнанието. И когато тя бъде открита, ще бъде уникална и различна в своите противоречия, връщайки един невярващ свят обратно към Бога.

– Ако това е вярно …, – смънка Крум.

– Това означава, – продължи мисълта му Страхил, – че трябва да изпадаме в паника, когато светът ни подхвърли съмнение. Няма причина за страх.

– Лесно е да се каже, – махна с ръка Крум.

– Независимо дали е културен натиск, трагични житейски събития, емоционални колебания, нарастващите тревоги в духовното изграждане или някакъв скрит вътрешен гняв, – продължи настървено Страхил, – трябва да си благодарен за потенциала, който получаваш, за да се придвижиш напред по начин, който не си имал преди.

Крум крачеше напред назад, но все още не бе убеден в думите на приятеля си.

Страхил се усмихна окуражаващо:

– Съмнението не е краят на историята, то е интригата в нея и се явява като неразрешен и постоянстващ въпрос. Съмнението те кара да преоцениш историята на живота си. Какви са твоите ценности? В какво наистина вярваш? В каква посока искаш да поемеш?

В погледа на Крум загоря пламъче:

– Аха – плесна с ръце той.

А Страхил това и чакаше:

– Съмнението може да даде различни резултати. Изборът е твой. Съмнението, в основата си, е неутрално, от значение е само това, което правиш с него.