Това е победа на правдата. Ако се окажеха прави Пилат, свещениците и тъмните сили, то животът би бил безсмислен, защото тогава би победило злото и щеше да се сломи най-прекрасният, най-чистия и безгрешен Богочовек.

Но смъртта не можа да Го одържи. Ние сме безсилни да спрем процесите на разлагане и гниене, но чистият обожествен дух е способен да удържи победи над разпадащите се сили на материята.

И ето стана чудо. Довчерашните изплашени последователи на Христос излязоха на площада и високо казаха :“Христос възкръсна!“

Никой не е видял какво е станало в гроба, но пред нас е налице фактът, че от малкото зърно е настъпил взрив.

Посятото веднъж зърно експлодира и Христос дава началото на Църквата. И ето повече от 2000 години Църквата се разраства по цялата земя, а това означава, че Той е останал с нас….

Henninger Turm или кулата на Henninger е един от многото известни архитектурни обекти в немския град Франкфурт.

Съоръжението е построено по проект на архитектът Карл Лизер през 1961 г.

Главната цел на това здание е съхраняване на зърното за пивоварните на Henninger. Височината на силозите е 119 метра, което е еквивалентно на 33 етажна сграда.

Съоръжението е побирало 16 хиляди тона ечемик. Всички тези цифри правят кулата на Henninger най-високото хранилище за насипни продукти.

До 1974 г. Henninger Turm е била най-високата сграда в Франкфурт. Освен това, кулата е била единственото в света хранилище на зърно с въртящ се ресторант на върха.

Обяснението за съществуването на такова ненормално съоръжение е просто. Собствениците нямали достатъчно земя, за да изградят традиционен хамбар.

През 2013 г. кулата е разрушена. На нейно място се планира да се изгради 140-метрова сграда с ресторанта на горния етаж.

През Първата световна война мобилизираха Михо. Той бе причислен към кавалерията. Целият му живот беше свързан с конете. През втората световна война още в първите дни той бе на фронта. И отново с конете.

През 43 година Михо получи съобщение, че са загинали четирима от синовете му, петият още воюваше. Две години по-късно бе убит и последния му син.

Накрая Михо се върна, но сам. Донесе грамофон. Радваше се, че не бе попаднал в Далечния изток. Неговата жена го дочака, въпреки голямата си скръб по децата си.

След войната Михо отново започна да се занимава с коне. Дори и като се пенсионира продължи да работи в конюшната. Не можеше да живее без коне.

Имаше си Михо кобила. В стопанството беше напълно безполезна. Своенравна, дива и неконтролируема. Но Михо не даваше и дума да се изговори за клане, нито я продаваше. Неговият авторитет в конюшната бе безспорен и никой не закачаше кобилата.

А ето какво се случи веднъж.

Кобилата си имаше конче. Жребчето щеше да стане добър кон.

Една вечер Михо поведе кобилата и жребчето към реката, за да ги окъпе.

Завърза жребчето на брега и изкъпа кобилата, а след това изкъпа и жребчето.

Михо живееше край река, но так и не се научи да плува.

Той се хвана за кобилата и реши да прекоси реката, а жребчето ги последва. Изведнъж  Михо попадна в яма и започна да потъва. Течението на реката бе доста силно и той се намери сам във водата.

Успя с последни сили да се хване за жребчето, а то пръхтеше и издуваше безпомощно ноздри. Течението ги отнесе по средата на реката. Михо усещаше, че ще се удави, но след себе си повлече и малкото конче.

Наоколо нямаше никой. Михо се опита да извика, но се нагълта с вода.

Кобилата се хвърли в реката и започна бавно и мъчително да ги дърпа към брега. Течението ги блъскаше неумолимо. Така кобилата се бори цели два километра надолу по реката.

Михо беше в безсъзнание, но здраво бе стиснал жребчето за врата. Какво стана той не видя…….

По-късно в кръчмата Михо разказваше за случилото се:

– Когато дойдох в съзнание, не смеех да отворя очи, да не би да видя архангел Гавраил. Накрая се престраших и погледнах. Над мен бе склонила глава моята кобилка.

Докато се влачеха във водата и кобилата се бореше в реката, някой ги бе видял и се бе развикал:

– Помощ! Михо се дави!

Жена му, на която бързо ѝ бяха съобщили лошата вест, тичаше по брега и високо ридаеше.

Когато кобилата измъкна Михо и жребчето си, хората дотичаха, обезпокоени. Зарадваха се, щом разбраха, че Михо е жив.

След този случай само някой да обидеше кобилата на Михо, трябваше да ѝ даде от най-хубавото зърно или захарче направо от ръката си.

Агата Кристи е израснала в богато семейство. Майка ѝ забранила на детегледачката да учи малката Кристи да чете, защото не искала дъщеря ѝ да чете книги, които не са за възрастта ѝ.

Когато Агата Кристи станала на шест години, детегледачката ѝ отишла при майка ѝ и казала:
– Госпожо, извинете ме, но ще ви разочаровам. Агата се е научила да чете.

Кристи е разказвала в мемоарите си, как в детството е играела с въображаемо коте. Тя измисляла сюжети и истории за него, придавала фантастични характеристики на героя си, а детегледачката стояла до нея и плетяла чорапи.

Такива фантазии, които имат децата, при възрастните вече ги няма. Рационалният ум убива творческите сили, уменията и способности.

Логиката и рационалното зърно в детето са специални.

Понякога като погледнем децата си, имаме чувство, че са се „отнесли“ нанякъде. Но именно в този момент те преработват получената информация интензивно.

За това е необходимо да дадем на децата си поне 2-3 свободни часа на ден, когато те могат да фантазират, измислят, ….

Огънят бавно се разгаряше в печката. Клоните пращяха и съвсем слаб дим се издигаше над тях.

Явор и Цено бяха седнали край масата и сгряваха замръзналите си тела с виното, което от време на време доливаха в чашите си.

Вчера бе топло и слънцето радостно се усмихваше, а днес студен и силен вятър смразяваше всичко. Хората, колкото и да се загръщаха с дрехите си,  бяха пронизани от  тази вихрушка чак до сърцата си.

– Твърде дълго държах прошката заключена в сърцето си, – намръщи се Цено. – Смятах, че повечето хора са недостойни да получат прошка от мен. Така скрита в мен, тя покълна в сърцето ми, но разваленото зърно даде горчив плод.

– Време е да сложиш край на това, – каза Явор. – Не разбираш ли, че прошката има стойност, когато е подарена? Като простиш се освобождаваш от демоните на миналото. Те и без това не са ти необходими. Постави ново начало.

– Ще посрещна деня с опрощение, – заяви твърдо Цено. – Ще простя и на тези, които не са ме молили.

– Знаеш ли колко пъти съм кипвал от думи или действия на някого, който дори не се сеща какво ми причинява? – засмя се Явор.

– О, аз съм губил безценни часове, – сбърчи нос Цено, – като съм си представял как му отмъщавам и споря с него.

– Яростта, с която си подхранвал душата си, е засягала само теб, – каза Явор. – Този, който те е обидил, не разбира какво е направил.

– От сега нататък, – зарече се Цено, – ще прощавам тихомълком и на онези, които не осъзнават, че се нуждаят от това. Давайки прошка, аз ще се отърва от болезнените мисли. Отказвам се от горчивината, която следва всичко това. Ще простя на тези, които ме критикуват и обиждат несправедливо. Всеки, който подчинява мнението си на другите, особено, когато вижда, че то не е правилно, става роб.

– Критиците на стремежите и мечтите ти, не разбират каква висока цел си си поставил, – подкрепи го Явор. – Не допускай тяхното презрение да се отрази на поведението ти. Прости им, че нямат достатъчно прозорливост и продължи напред.

– Вече знам, – засмя се Цено, – че чуждите критики са цената , която трябва да платя, за да надскоча посредствеността. Ще простя и на себе си.

Тук Цено наведе глава, очите му се премрежиха от сълзи, а след това продължи:

– Премислял съм отново и отново всяка грешка, всеки провал, всяко неспазено обещание, всеки пропилян ден, всяка недостигната цел и всичко това водеше до неудовлетворението ми от живота. Тревогата ме сковаваше и парализираше.. Изпитвах разочарование от себе си и вместо да поправя нещата бездействах.

– Трябва да изтриеш съмненията и страховете, – каза  Явор, – които възкресяват миналото ти. То не трябва да предопределя живота ти.

– Прощавам си, – заяви твърдо Цено, – прощавам на всички, дори и на тези, които не са ме молили за това. Животът ми започва наново.