Здравето и живота не се купуват с пари. Стоян Малинов печелеше много, но не това бе най- важното в живота му.

– За да те запомнят хората, трябва им се отдадеш безвъзвратно, – каза той на бай Горан.

Двамата бяха станали приятели при един спешен случай, когато спасяваха пострадали хора.

– Не се ли изразходваш прекалено много? – попита бай Горан.

– Но умираш щастлив, – каза възторжено Стоян .

– Доста си известен дори и в Интернет. Не се ли затваряш много в Мрежата?

– Интернетът не е затвор, а прозорец към света. Имаш възможност да общуваш с много хора на различни теми. Чрез него можеш да се самообразоваш, дори да получиш квалификация от няколко университета.

– Да, – съгласи се Горан, – разширяваш мирогледа си. Но информацията е стока, а в Интернет я получаваш напълно безплатно, а има търговци в мрежата, които продават доста умело.

– В Нета се продава и купува всичко. Ако прочетеш какво е написано за теб там, ще се видиш съвсем различен, а това „огледало“ често лъже.

– И ти е хубаво да пребиваваш във виртуалния свят?

– Понякога Интернетът е отвратително реален. Създаден от Пентагона за нуждите на ЦРУ, днес мрежата се е превърнала в колосален изповедник. В него можеш да намериш всичко, дори това, което не ти трябва. Свобода и насилие, любов и измама, производство и пазар, политика и реклама, порнография и изкуство.

– А ти какво всъщност търсиш в Интернет?

– Забавлявам се. Често ме занимава не експлоатацията на човек от човека, а наглостта на човешката личност. Лишаваме се от чувства и свободата да мислим. Харесва ни да сме роботи. Превръщаме удоволствията си в спорт и бизнес. Не може от всичко да се печели, понякога човек губи. Представи си любов без мъка.

– Не е ли Мрежата, Стояне, един „отвъден“ свят? В който няма съприкосновение, истинско разбиране. В него можеш ли да усетиш мощна мишца, която те подкрепя? Като, че ли всичко е толкова далече там, на хиляди километри от теб.

Стоян се засмя, той не можеше да разбере бай Горан, защото ги деляха две поколения, но и Горан трудно го разбираше.

Във варненския затвор лежаха петима нелегални, които очакваха изпълнението на присъдите им. Полицаят Никола Гешев отсече:

– Аз ги осъждам!

Съдията се „разболя“ и Коста Михайлов бе изпратен да „ревизира “ делото. Той отменя присъдите на петимата и им дава само пет години затвор.

Гешев беснееше. Тогава цар Борис трети му каза:

– Не вярваш ли в правосъдието на българския върховен съдия?

– Познавам на такива и кътните зъби. Освен това Коста Михайлов ме заплаши с вас. Знаете ли какво ми каза?

Царят вдигна рамене.

– Искаш ли да се обадя на царя, – натърти Гешев на думата  „царя’.

– Да, но вие сте му казали: „Сега е война, аз осъждам“, – засмя се царят. – Не става така в една правова държава. Полицията не бива да осъжда! Армията и полицията не трябва да бъдат оръдия на вътрешната политика, а да коват националната гордост и образа на България пред света.

– А знаете ли какво е споделил „разболелият“ се варненски съдия на четири очи?

– Интересно, какво?

– „Войната за Хитлер свършва с разгрома на Паулус при Сталинград, трябва да внимаваме с комунистите.

– И все пак ги осъждат на смърт, господин Гешев. Вие от какво се страхувате?

– А Вие Ваше Величество?

– Много си позволявате, господин Гешев, много добре познавам миналото ви, – тънко се усмихна Борис Трети. – Аз съм политик, а вие сте полицай …

– Не обичам хитлеристите, но ще ги заместят комунистите.

– Тогава защо не се радвате?

– Всеки се спасява поединично, Ваше Величество. Тогава щастливи ще бъдат мъртвите!

Течеше 10-я квалификационния мач за Националната купа.

След подаване от фланга полузащитникът Петър Златков удари главата си в земята след сблъсък с Людмил Пиперков.

Неочаквано Петър получи епилептичен припадък. Съотборниците му започнаха да спорят с рефера по повод станалия инцидент.

Тогава се Тодор се притече на помощ на Петър, който бе започнал да поглъща езика си. Футболистът оказа първа помощ на съперника си. Скоро при пострадалия дойдоха и лекари.

Те доведоха Петър до съзнание, след което той напусна терена на носилка.

На следващия ден Тодор отиде в хотела, където бе отседнал гостуващият отбор и попита съотборниците на Петър:

– Какво стана с онова момче? Добре ли е вече?

– А, оправи се. Вече е на крака.

– Благодарим ти за намесата там на полето.

– Лекарите казаха, че ако не си се притекъл тогава на помощ, днес щяхме да бъдем на погребението му.

Тодор се зарадва искрено от чутото:

– Радвам се, че се е оправил. Предайте му много поздрави.

– Знаеш ли, той постоянно пита за теб, иска да те види. Можеш да отскочиш до болницата при него. Ще се зарадва.

– Добре ще отида, – каза Тодор, – махна на момчетата с ръка и си тръгна.

Тодор бе известен със скандалните си лудории. През миналия сезон бе отстранен от отбора за оскърбление на треньора си, а също и за нелюбезна забележка по отношение на друг играч.

Беше влязъл в словесен спор с полицаи и едва не го осъдиха на два месеца затвор за обида към длъжностно лице.

Но сега нещата стояха съвсем по друг начин. Той не бе груб и арогантен, а бе спасил живота на съперника си, човек от противниковия отбор.

Когато човек минава край бездомни хора, като правило, към тях изпитва отвращение. Сякаш тези индивиди, лишени по един или друг начин от подслон, не са хора.

Навярно си мислите:

„Ако са хора, те са ни чужди и някак неправилно скроени. Та те нямат нищо общо с „нормалните“ хора. И защо са избрали такъв подозрителен начин на живот?“

Разбира се, вярвам, че всеки човек е отговорен за живота си и е в състояние да го промени. Всеки от нас има право на избор. Ние често се заблуждаваме в оценките и изводите, които си вадим от това, което виждаме и без да знаем при какви обстоятелствата се е стигнало до тук, съдим.

Той беше силен и здрав мъж. Ако го срещнеш на улицата никога няма да предположиш, че е крадец. Викаха му Михо, а как бе истинското му име, никой не знаеше, то се бе заличило, като целия му пропилян живот.

По-голямата част от своите 55 години, беше прекарал в затвора. Когато го пуснаха, той отново се насочи към големия град.

Симеон човекът, който се бе грижил за превъзпитанието му в затвора, му предложи храна за из път, но Михо махна ръка и отказа.

– Пак ли ще крадеш? – попита Симеон.

– Какво друго да правя, – леко се усмихна Михо.

Той бе крадец, но силно се бе привързал към Симеон. За Михо той беше честен, почтен и благороден човек. Като знаеше колко болка му причинява с този отговор, Михо добави:

– Какво ще ме посъветваш?

– Смени „професията“? – потупа го приятелски по рамото Симеон.

Михо само поклати глава. Симеон отново опита да му даде по-добра насока:

– Не ти ли е жал за тези, от които крадеш?

– Аз не им взимам последното, – измърмори под носа си Михо.

Съвестта му беше чиста, той не оставяше хората съвсем без нищо.

Който имаше от него той вземаше, а след това го раздаваше на улицата на братята си по съдба.

Понякога оставаше съвсем без храна, защото последния си залък бе дал на някой припаднал от глад….

Виктор бе сътрудник на транспортната полиция. Днес бе дежурен и получи тревожно съобщение по телефона си:

– Неадекватен пътник на релсите. Погрижете се за него и го махнете от там. Скоро ще мине влакът.

Симеон Владов бе отчаян. Той се тресеше целия. Скочи на релсите и започна да крещи:

– Няма да отида в затвора, няма да отида в затвора!

Виктор веднага се отправи към него.

Когато мъжът видя отправящия се към него полицай, застана на релсите на колене и започна да повтаря:

– Просто искам да умра, просто искам да умра, ….

Тогава Виктор надяна белезници на дясната ръка на самоубиеца и се опита да го махне от релсите. Мъжът оказа силна съпротива.

Полицаят в последния момент успя да го изхвърли от релсите, малко преди влакът да  премине край тях.