Редът в този свят е нестабилен и несигурен. Всеки ден край нас звучат отчаяни думи, неувереност крещи от страниците на вестниците и телевизионните екрани. Около нас цари пълна бъркотия и хаос.

Ако вие сте вярващ в Бога човек, трябва да се опрете на нещо стабилно, а това е неизменното Божие Слово.

При Бога няма двойни стандарти. Той не казва едно днес, а друго утре. Той вчера, днес и завинаги е един и същ.

Ако вие предоставите на Божието Слово безвъзвратно властта върху своя живот, То ще ви даде стабилност във време, когато всичко край вас се разпада и руши.

Ако оставите Бог да реши всичките ви жизнени въпроси, вие ще бъдете уверени, когато другите са объркани. Ще имате мир, а другите ще бъдат под натиск. Ще побеждавате, когато другите търпят поражения.

Какво означава да повериш цялата власт на живота си на Божието Слово? Това е да вярваш, какво казва То, а не това, което говорят хората или обстоятелствата.

Вземи решение днес и живей с вяра, а не с това, което очите ти виждат.

Смело дай властта на живота си на Божието Слово и този нестабилен свят, няма да може да открадне мир ти.

Добромир стигна до колата си. Извади ключовете, за да отвори вратата, но тогава нещо привлече вниманието му. Един младеж се прехвърли от колата си в инвалидна количка и се насочи по улицата, която беше доста стръмна.

Добромир се приближи до младежа и каза:

– Навярно си решил да тръгнеш по тази стръмна улица, по която аз току що слязох?

Младежът само му кимна с глава в знак на съгласие.

– Имаш ли нещо против да ти помогна?- попита Добромир.

И още преди младежът да каже нещо. Добромир хвана дръжките на количката и започна да я бута нагоре.

– Казвам се Добромир, – представи се той на младежа.

– Аз съм Станчо. Обикновено се изкачвам сам по тази стръмна улица, но като ми предложи, реших да не възразявам. Знаеш ли, понякога си представям как тичам нагоре по тази улица, както  едно време, когато имах крака.

– Какво е станало с краката ти? – попита Добромир.

– Катастрофа, неприятна работа, – смръщи вежди Станчо.- Връщахме се от състезание. Бяхме спечелили всички възможни първи места. Правехме планове да копунясваме край морето …. Тогава ни блъсна някакъв пиян …. Най-добрият ми приятел загина на място. На другите им се размина само с натъртвания и драскотини, а аз ……. останах парализиран от кръста надолу …… За миг животът ми коренно се промени.

– Съжалявам, – каза Добромир, той не знаеше какво да каже в случая, за да утеши Станчо.

– Все пак се радвам, че останах жив, – засмя се Станчо. – Всеки път, когато си спомня за приятеля си, как загина, все си обещавам да живея пълноценно и заради него.

– Какво правиш тук? – попита Добромир, за да разсее мрачните спомени на Станчо.

– След катастрофата трябваше да се откажа от мечтата си. – тъжно каза Станчо. – Може странно да ти звучи, но исках да спечеля златен медал на Олимпиада. Кандидатствах и ме приеха тук да уча. Разбрах, че мога да допринеса нещо в живота и по друг начин.

– Майка ми често казваше, че някои мечти умират, за да се родят други, – насърчително каза Добромир. – Ти ще успееш. А какъв искаш да станеш сега, след всичко, което ти се е случило?

– Предприемач или може би да имам собствен бизнес, – замислено отговори Станчо. – Но най-много от всичко….. усещам в себе си сили …… да бъда водач.

– О, личи си, не се предаваш лесно, – усмихна се Добромир.

– Благодаря. Повечето хора трудно биха си представили водач в инвалидна количка, нали? Но Рузвелт един от великите водачи в американската история, също е бил в инвалидна количка. Може краката ми да са слаби, но важното е характерът и волята ми да бъдат силни.

– Няма нищо невъзможно за човек, който вярва, – каза въодушевено Добромир.

Станчо погледна часовника  си и извика:

– Съжалявам, че трябва да тръгвам, но имам лекция след пет минути. Довиждане и много ти благодаря.

Двамата си стиснаха ръцете и Станчо се отдалечи.

– Надеждата умира последна, – каза си Добромир, когато се върна при колата си.- Важно е човек да има мечта и да я следва.

Качи се в колата и потегли.

Християните не трябва да ходят, кършещи ръце, и да се питат един друг какво да правят пред лицето на съвременния свят.

В Писанието се казва, че сред преследвания, гонения и войни ние трябва да се утешаваме едни други, знаейки, че Исус Христос ще дойде с триумф, в слава и величие.

Когато си лягам вечер, често си мисля, че Христос ще се върне, още преди да съм се събудила.

Понякога се събуждам в ранни зори и си казвам: „Може би това е денят, в който Той ще дойде“.

Но докато този ден още не е дошъл, Бог продължава своето дело и ни призовава и ние да правим това.

Светът е пълен с болка и отчаяние. Ние сме длъжни да се молим и да правим всичко по силите си, за да облекчим страданието на хората и да им известим Христовата любов.

Нека в нашия живот се осъществяват думите на Христос: „Нека свети вашата виделина пред човеците, за да виждат добрите ви дела и да прославят вашия Отец, Който е на небесата“.

Горан вървеше по пътя и задълбочено разсъждаваше, когато видя жена да обикаля  около един малък самолет. Тя беше на средна възраст, но за годините си бе доста запазена. Наоколо нямаше никой.

– Ей, младежо, искаш ли да полетиш за последно, преди да се е стъмнило? – попита жената.

– Не, благодаря, – каза смутено Горан, – трябва да се прибирам.

– Не се отказвай толкова лесно, – настоя жената. – Ако се издигнеш високо може и да прозреш това, което търсиш и те вълнува.

– От къде знаете, че търся нещо? – стъписа се Горан. – „Нима бе прочела мислите му?“ …

– Всеки търси нещо, – засмя се жената. – Любов, пари, успех, щастие, ….. Когато излетиш нагоре в небето, нещата се проясняват и изглеждат по съвсем друг начин.

Дали от думите или някакво забравено старо желание, накара Горан да се качи в самолета.

Когато жената включи двигателят и започна да ускорява по пистата, тя се обърна към Горан:

– Явно се нуждаеш от нова перспектива.

Горан затвори очи и когато самолетът излетя, сърцето му се разтуптя. Двигателят пронизително бръмчеше, а хладния въздух галеше лицето му. Вибрациите на машината се придаваха на тялото му. Горан имаше усещане, че ще се разбие на хиляди парченца.

– Нищо няма да видиш, ако стоиш със затворени очи, – укори го жената. – Колко смешно е понякога, като си помисли човек, колко много хора минават живота си със затворени очи. Те позволяват на страха да ги заслепи и пропускат чудесата, красотата и възможностите си.

Горан бе съгласен, тази жена говореше истината. Той бе позволил на страха да го надвие.

С голямо усилие отвори очи и видя ….. залезът. До сега не бе виждал слънцето толкова голямо, червено и красиво. Дали ако протегне ръка ще го докосне? То бе толкова близо.

– Колко е красиво, – възкликна Горан.- от тук наистина всичко изглежда малко по-различно.

– Много обичам работата си, – каза жената. – Всеки път, когато летя, разбирам как Бог ни вижда. Така Господ вижда началото, средата и края за всеки човек. Ти можеш да мислиш, че си се изгубил, но Бог знае от къде си тръгнал, къде си сега и къде трябва да стигнеш. Голямата картина е по-ясна, когато я видиш от по-високо.

– Ех, да можех и аз да виждам така в живота си, – въздъхна Горан.

– Достатъчно е да имаш вяра – каза жената – и да знаеш, че пътя, по който вървиш, ще те отведе към целта.

– Странно, летя, издигам се нагоре, но все още не всичко ми е ясно, – каза неуверено Горан.

Жената се засмя. Тя бе летяла дълги години и бе съпоставяла различни гледни точки и перспективи, така се бе научила да вижда неща, които убягваха на другите хора.

– Твоето минало води към бъдещето, а бъдещето е свързано с миналото, – каза жената. – Не можеш да имаш едното без другото. Ако си загубил отправната си точка, трябва да се върнеш малко назад, а след това да продължиш напред.

– Как може миналото да ми помогне за бъдещето? –  със съмнение попита Горан.

– Може би човек трябва да се върне в детството си и да си припомни какво е обичал да прави, преди да започне да се съобразява и слуша мнението на другите. Желанията на близките ни, често ни отклонява от нещата, които правим с радост и ни доставят удоволствие. За това по-късно сме недоволни от работата си и от живота си изобщо.

Горан усети, че в думите на тази жена имаше нещо „здраво и силно“, за което трябва да се хване.

Хора летящи с дирижабъл, казват, че първото правило, на което се учат е да обърнат „въздушния си кораб“ към вятъра и да летят срещу него. Така вятърът ги вдига на по-голяма височина.

От къде са научили тази мъдрост? Когато птиците летят за удоволствие, те се отпускат по вятъра, но ако ги заплашва някаква опасност, бързо се обръщат на другата страна., против вятъра и излитат нагоре към слънцето.

Страданията са Божиите ветрове, но те издигат човек на по-високо ниво, по-близо до Бога.

Може би сте забелязали, че в някои летни дни въздухът толкова много се нагрява, че не може да се диша. Но изведнъж се появяват облаци, които носят благословение на земята.

Когато се надигне буря, святка мълния, трещят гръмотевици, но въздухът се изчиства и струя от нов живот напълва атмосферата, светът се освежава.

Живота на човека се подлага на подобни закони. Когато дойде буря, атмосферата се променя, става по-ясно и частица от небето „слиза“ на земята.

Пречките в живота ни, трябва да предизвикат песен в нашето сърце.

Вятърът свободно се носи над моретата, но не и когато го спират клоните на боровете или нежните струни на еоловата арфа. Тогава ние слушаме мощната му песен, изпълнена с красота и сила.

Нека душата ти се носи през препятствията на живота, през мрачните гори на тъгата и даже през нищожните раздразнение в ежедневието, и тогава тя ще придобие свой певчески глас.