Бракът между Ирена и Евгени започна като приказка. Всичко се нареждаше като по ноти. Евгени беше от мъжете, които лесно „се водеха“.

Ирена обичаше да се шегува пред приятели:

– Моето дете не е Елена, а Евгени.

Елена бе 16 годишната им дъщеря. Като повечето властни жени, Ирена се опитваше да бъде съпруга и майка на Евгени. Той беше добър  човек, нямаше големи амбиции и в живота не се състезаваше за престиж или власт.

Евгени приемаше хората такива, каквито са . Гледаше на всичко от към добрата му страна нещо, което Ирена не умееше.

Понякога тя се гневеше на съпруга си:

– В работата ти само едно и също. Нямаш ли желание за промяна, някакви амбиции за издигане?

Ирена често си мислеше: „Животът ми изигра лоша шега, свързвайки ме  този мъж“.

Тя искаше в къщи Евгени да бъде, какъвто е, а на вън да прилича на нея.

Идеята да се преместят в големия град не дойде внезапно. Ирена от по-рано бе обмислила всичко.

Един ден тя каза на съпруга си:

– Евгени, получих сериозно предложение за работа, – уж търсеше съвет от него, но в действителност отдавна беше взела решение.

Бяха привършили вечерята и Евгени допиваше виното от чашата си. Ирена цял ден бе мислила как да каже на мъжа си за тази работа.

– Това не е длъжност, която можеш да достигнеш, ако нямаш здрав гръб зад себе си. Подобна работа, не съм дръзвала и да си мечтая даже. Какво мислиш по въпроса, Евгени? Честно казано искам да заема това място.

Евгени не бе глупав. Той много добре разбираше, че това не беше въпрос. От отговорът му не зависеше какво ще бъде решението ѝ.

– Градът не е от най-големите, но се разраства и аз искам да се възползвам от дадената ми възможност.

Нямаше спор и се преместиха. Евгени с нищо не показ, че е направил някаква жертва или нещо подобно. Прие го като нещо естествено, в името на семейното щастие.

– Колко е до там? Час и половина с колата, – казваше той пред приятели и познати. – Малко по-трудно ще е с някои от ангажиментите ми, но все някак ще го наредим.

Ирена непрекъснато роптаеше, че Евгени толкова лесно се примирява и съгласява, но не разбираше нещо много важно.

Той ѝ отстъпваше, не защото беше слаб, а защото я обичаше. Евгени знаеше, че когато се съгласява с нея, това я радва и ѝ доставя удоволствие.

Имало едно време един гарван. Но той искал да стане бял на цвят. Видял как жените се пудрят и решил да опита, и той като тях.

Гарванът се овъргалял в пудрата, но прахът не се задържали върху гладките му черни пера.

След това той отлетял до една локва и намазал перата си с кал. Но крилете му толкова натежали, че не могъл да излети и прасето едва не го смачкало.

Останалите гарвани започнали да му се смеят, но той не се отказал от желанието си да стане бял.

Накрая успял да се промъкне през прозореца на една мелница и добре се овъргалял в един чувал с брашно.

Когато си тръгнал от мелницата бил толкова бял, колкото си мечтаел.

– Вижте ме! – започнал да се хвали на другите гарвани. – Каква окраска имам! Какъв изискан цвят! Това много се различава от вашето глупаво черно.

Гарванът навирил човка и полетял, но се ударил в стената на мелницата.

Чуло се „туп“, а после „пляс“ и той паднал във вира зад мелницата.

Пляскал отчаяно с криле и едва успял да се спаси.

Когато излязъл на брега бил толкова черен, колкото и преди.

Вратата тропна. Юлия с бърза крачка влезе в стаята. Тя забеляза, че приятелят ѝ въртеше нещо в ръцете си и се усмихваше.

Горан държеше прозрачен, безцветен минерал, който имаше силен блясък. Той го въртеше в ръцете си като малко дете, което е намерило забавна играчка.

– Разбираш ли от диаманти? – попита Юлия, отгатнала най-накрая какво държи приятелят ѝ в ръцете си.

– Знам само, че са редки и скъпи, – отговори Горан, без да откъсва поглед от камъка.

Това накара Юлия да се усмихне.

– Зная, че са скъпи, че са редки и че сигурно непрекъснато ти ги подаряват. Ти си достатъчно привлекателна за това, – до уточни Горан.

Усмивката ѝ се превърна в тих смях.

– О, не. – Юлия махна с ръка. – Те са скъпи, но не са редки. Диамантите не се срещат толкова често, колкото полускъпоценните камъни, но не са и толкова редки, колкото си мислиш.

 – Тогава защо са толкова скъпи на пазара? – повдигна рамене недоумяващо Горан.

– Цените им поддържат изкуствено надути, защото само една компания владее по-голямата част от пазара. Тя контролира всички мини и може да определя каквато си иска цена. Всеки път, когато бъдат открити нови залежи, тя купува участъка и така премахва всякаква конкуренция.

– Няма ли някакъв контрол?

 – Пускат камъни от хранилищата си, за да поддържат постоянно ценово равнище. Ако запасите намалеят, те увеличават производството, а когато се появи излишък от камъни, ги скриват на сигурно място в някои от трезорите си.

Горан  я гледаше като омаян, за него това беше почти неразбираемо и звучеше доста непочтено.

– Като имаш предвид всичко това, какво ще се случи, ако на пазара бъдат пуснати камъни на стойност един милиард долара? – попита Юлия като сложи предизвикателно ръце на хълбоците си.

– Цените ще паднат, – бързо съобрази Горан.

– Цялата система ще рухне с гръм и трясък, – подчерта Юлия. – И всички онези жени по света, които имат диамант на ръката си, изведнъж ще осъзнаят, че това което носят не е чак толкова ценно.Световната икономика ще се разклати, защото цените на златото и валутите също ще бъдат ударени.

По този въпрос Горан имаше известни познания. Само преди няколко месеца той бе станал неволен свидетел, как бе осуетен опитът да се наводни пазара със злато.

Възрастта „след четиридесетте“ дава особен подход към живота и специално усещане.

Тогава съвсем по друг начин се гледат мъжете Други са критериите и оценките при избора на партньор за цял живот.

На тези години жената става по-мъдра и по-практична. Това е идеалният случай.

Но често виждам жени на възраст „след четиридесетте“, които сякаш са задържали своето развитие и живеят в някакво минало измерение, където страстта се приема за любов и уважение.

На тази възраст се извършват лекомислени постъпки, които трудно се поправят. Мъчно ми е за тези жени.

Мили, жени, живейте според графика, установен от природата. Създавайте семейства и раждайте деца.

А след „четиридесетте“ ще бъдете успешни и мъдри. Тогава животът ви ще бъде в съвсем други краски и ще се появят съвсем други грижи.

Много жени са се опитвали да завоюват непристъпното но желано сърце на младия композитор. За своята недостъпност Джакомо Майербер трябвало да плати висока цена.

Веднъж младият Майербер се готвел да постави своята опера „Ромилда и Констанца“. Младият човек много се харесал на примадоната на театъра. Тя решила непременно да се ожени за Майербер. И това трябвало да стане до премиерата.

Майербер не споделял тези нейни чувства и мислел само за операта. Горкият, той не подозирал, колко тъжни ще бъдат последствията от неговата студенина.

Генералната репетиция минала великолепно, но на премиерата….

О, ужас! Всички певци пеели отвратително, а оркестърът направо обезумял.

Валдхорнистът закъснявал, а флейтистите започвали твърде рано. Всички свирели така все едно отпред нямало диригент. Барабаните и чинелите гърмели, като изстрели и разбира се не спазвали никакъв такт.

В залата смях и негодувание от публиката. Премиерата с трясък се провалила.

На следващия ден вестниците злорадствали, че композиторът не е могъл да добие нужното звучене на оркестъра.

Малко по-късно Майербер разбрал, че примадоната, в която не сметнал за нужно да се влюби, настроила всички против него. Заплашила ги, че който пее и свири добре, ще бъде уволнен от театъра.