Скоро слънчевите лъчи щяха да победят мрака. Но сега само едно светло сияние загатваше за предстоящия триумф и ликуване.

Лило гостуваше вече цяла седмица на приятеля си Младен. Тази нощ те дълго разговаряха и неусетно осъмнаха.

Странно какво толкова бе разтревожило младите им умове?

Ето чуйте ги сами.

– Преди да видим нещо лично, го виждаме във въображението си, – каза Лило.

– И когато във въображението ни има нещо, но го няма още наяве, идва сатана и ни изкушава: „Няма смисъл толкова да се стараеш“, – засмя се Младен.

– Ако се поддадем на думите му видението ни не се реализира и преминаваме през долината на срама и огорчението, – допълни Лило.

– Животът не е непотребна руда, – възторжено размаха ръце Младен. –  Добитото желязо от тъмнината, което е изтърпяло всеки пореден удар, става ценно и полезно.

– Бог ни изпраща видение, а след това ни води в долината, за да ни доведе до съответстващия вид необходим за това видение, като ни обработва, – поклати глава Лило.

– И в тази долина много от нас падат духом и отхвърлят всички видения, – сбърчи нос Младен.

– А всяко видение става реалност, ако имаме достатъчно търпение, – плесна с ръце Лило.

– Помисли си само, колко време има в запас Бог! – Младен вдигна показалеца на лявата си ръка нагоре.

– Той никога не бърза, – констатира Лило, – а ние винаги ужасно прибързваме и се изсилваме.

– Ако ни се е открило нещо ярко и славно, ние веднага се втурваме веднага да го получим, – добави Младен.

– Но видението още не е станало реалност, – въздъхна дълбоко Лило. – Бог трябва да ни преведе през долината, през огън и вода, за да достигнем до такава състояние, че Бог да ни довери не само видението, но и истинската реалност.

– От мига, когато Бог ни е открил нещо, Той не престава да се труди, докато не ни доведе до необходимия образец, – съгласи се Младен.

– А ние отново и отново се мъчим да се изплъзнем от ръцете Му и се опитваме сами  да нагодим нещата, – подскочи Лило.

– Видението, което Бог ни разкрива, не е въздушен замък, – ставайки от леглото, Младен започна да крачи из стаята. – Бог ни показва, какви иска да ни направи.

– Тогава нека да ни постави на грънчарското колело и да ни върти, както Му е угодно, – повдигна рамене Лило.

– Бог е Бог, а ние сме си ние, но от нас ще се получи това, което сме видели във видението. – възторжено каза Младен. – За това докато дойдат нещата до край, не бива да падаме духом.

– Ако Бог ни е открил нещо, а ние се мъчим да останем в предишното си състояние, това няма да ни се отдаде, но и Бог няма да ни даде покой, – констатира Лило.

Кой знае колко още щяха да разсъждават младежите за това как видението става реалност, ако не бяха ги извикали за закуска.

Симеонов беше дежурен в болница, която се намира в някаква пустош. През нощта се появиха двама пациенти попаднали при непредвидени обстоятелства, които малко или много бяха предизвикали сами.

Първият преминавал железопътната линия, не могъл да престъпи през релсата, спънал се и си ударил главата в желязото. Добре, че наблизо имало хора, които го видели и бяха го докарали в болницата. От главата му шуртеше кръв.

По някакъв начин кръвта бе спряна от медицинската сестра и страдалецът бе откаран за операция.

В същото време докараха още един, който отишъл да реже дърва. Забравил, взел брадвата с лявата ръка и се ударил от дясно.

Друга медицинска сестра го заведе в стаята за лечение, за да му сложат няколко шева, но мъжът бе възбуден, съпротивлява се, шумеше и не се подава на никакви уговорки.

– Не, не давам, – дърпаше се и мучеше настоятелно и не позволяваше да го зашият.

Тогава доктор Симеонов рязко му се скара:

– Я по-тихо. Това е затворническа болница. Ти си убил човек, стой мирен.

Болният се успокои, почти отрезня и мълчаливо даде на лекарят да му зашие раната.

Когато го изведоха в приемната, той видя другият, който бяха довели преди него, чиято глава бе омотана с бинтове, през които на места се червенееше кръв.

Изведнъж вторият мъж се втурна с вик към този с бинтованата глава:

– Братко, за какво те наредих така?! – жално изплака мъжът.

Липсата на желязо в храната е причина за преждевременното побеляване.

Желязото, което получаваме от храната, помага за производството на меланин в скалпа, което води до черно оцветяване на косата.

Морските продукти имат високо съдържание на желязо.

Зелените зеленчуци, зелето и спанакът са добър източник на желязо.

Стигнал пред вратата на чичо си, Петър хвана халката ѝ, бутна я и я отвори съвсем безшумно. Щом влезе веднага забеляза две жени да белосват с вар стената на къщата, а чичо си да ограждаше с парапет преддверието.

– О, Петре, добре ни дошъл, – обади се леля му Гаца.

– Да ти дадем и на тебе четка, та да се включиш в белосването, – закачи го Ценка.

Тя бе няколко години по-малка от него, но щом го видеше поруменяваше и все го закачаше или се шегуваше с него.

– Става, – веднага се отзова Петър.

Но чичо му Калин като го видя, извика:

– Петре, ела при мен. Остави жените да си гледат тяхната. Ела да кажеш харесва ли ти моята работа и да ми помогнеш малко. То човек и на чаша вино не сяда сам, че на работа ли?

– Хубаво е, – каза Петър след като приближи и огледа недовършения парапет. – Още от пръв поглед се вижда, че табиетлия човек го е правил.

– Подай ми сега онези две дъски, – засмя се на похвалата Калин, – а аз ще прикрепям подредените.

Като се хвана на работа при чичо си, Петър изведнъж живна и се вживя в майсторлъка на чичо си. Той забеляза, че дъските на парапета не се ковяха, а се нанизваха една до друга в жлебовете на две надлъжни греди, едната свободна отгоре, а другата закрепена отдолу.

– Чичо, ти май не признаваш пироните?

– Чамът, Петре, не ги понася. Старата ви къща, в която сега живеете е правена без пирони. Където трябвали такива, майсторите са пробивали дупки и забивали в тях клинове. Дървото е добър другар на човека. То излъчва топлина, а желязото е студено. Дървото едва понася желязото, което го сече, дяла, бичи и рендосва. Старите майстори са усещали какво им казва дървото и са го тачели…..

Петър слушаше думите на чичо си, подаваше му дъските и размишляваше за мъдростта и опита на старите майсторите, които са черпели знания от непреходното.

Преди да видим нещо наяве, ние го виждаме в ум си.

Животът не е безполезна руда. От тъмнината се добива желязо, което издържа поредния удар. Така то става прекрасно и полезно парче.

Бог ни изпраща видения, а после ни води в долината, за да ни приведе в съответстващия вид, да ни поочука малко. И ето в тази долина много от нас падат духом и се отказват от всякакви видения.

Всяко видение става реалност, ако имаме достатъчно търпение. Помислете колко много време има Бог в запас! Той никога не бърза, а ние ужасно бързаме.

Открило ни се е нещо забележително и славно и …ние се впускаме в бой, но видението веднага не става реалност.

Бог трябва да ни прекара в долината през огън и вода, за да се получи от нас това, на което Бог може да довери не видението, а самата реалност.

От този момент, когато Бог ни открива нещо, Той не престава да се труди, докато не ни доведе до съвършенство. А ние отново и отново се теглим от ръцете Му и се опитваме нещо от себе си да изковем.

Видението, което ни изпраща Бог не са въздушни замъци. Той ни показва, какви иска да ни направи.

Позволете Му да ви сложи на грънчарското Си колело и да ви върти, както Му е угодно, тогава от вас ще се получи, това, което ви е изявено във видението.

А в същото време не се обезкуражавайте и не падайте духом. Ако Бог нещо ви е открил, можете със всички сили да се борите да се задържите на предишното ниво, но при вас това няма да се получи….. Бог няма да ви даде спокойствие.