Мария усети как Той дойде една сутрин до вратата ѝ и попита:

– Ще започнеш ли да ходиш с Мен, като ставаш рано сутрин за молитва и четене на Библията.

Първото нещо, което Мария си помисли и изказа на глас бе:

– Това трябва наистина да направя.

Тя стана и бавно провлачи краката си. Колкото и странно да бе, тя откри, че не искаше да жертва няколко допълнителни минути сън.

Той бе безкрайно търпелив, докато я чакаше да разбере, че не това бе нещото, което трябваше да прави тя.

Неговото желание бе лично време за общение, в което Мария щеше да израсне във любовната си връзка с Него.

Тя се научи да ходи с Него и продължаваше да го прави, защото никой друг в семейството, приятелите или роднините, не я разбираха така добре.

Никой друг, освен Него, не познаваше толкова добре нейните страхове, копнежи, наранявания, мечти и провали.

Той споделяше чувствата ѝ и самотата ѝ.

Докато ходеше с Него, Той отговаряше на нуждите ѝ.

Самият Той бе решението за самотата на човешкия ѝ дух.

Данаил бе добър художник. Неговите картини сякаш говореха на сърцата на хората. Изобличаваха ги и им придаваха желание, да се поправят.

Художникът нито веднъж не се усъмни, че дарбата му е дадена от Бога и то за да прославя Него, Създателят на всичко видимо и невидимо.

Един ден при Данаил дойдоха двама мъже и поръчаха картина:

– ….. На нея символично бихме искали да бъде изобразена вярата, – поясни един от двамата.

На Данаил това му се стори непосилно:

– Как да изобразя вярата? – питаше се той.

Но …. бе дадена поръчка и тя трябваше да се изпълни.

Той хвана четката и първото, което се появи на платното бе непреклонна човешка фигура, чието лице бе обърнато към небето.

В очите на изобразеният мъж се четеше несломим стремеж. А цялата фигура бе обхваната в огнено сияние.

Грандиозно изображение.

Но … между гънките на дрехата се забелязваше черна резка. Ако се вгледаше човек по-внимателно в нея, тя му заприличваше на змия.

Двамата мъже дойдоха отново. Огледаха картината внимателно. Единият забеляза черната резка и каза:

– Картината е чудесна, но какво е това тук?

– То съвсем не съответства на истинността на картината, – добави другия.

– О, това ли ….., – издайническа червенина обагри лицето на художника. – Това е опашката на неверието.

По възрастните в квартала често наблюдаваха Емил и се учудваха на неадекватните му решения:

– Способно и надарено момче е, а какви ги върши?

– Незадоволителни действия плюс надареност е смъртоносна комбинация.

– У него липсва всякаква дисциплина и желание да се поправи.

– Затова пък не му липсва самочувствие постоянно да се самоизтъкване.

Емил бе титулярният защитник във младежкия футболен отбор. Пееше много хубаво и участваше в хора на църквата. Изявяваше се като солист.

В училище можеше да получи отлична оценка без да отваря учебник. Между връстниците си играеше ролята на клоун.

Всички очакваха от него страхотни неща. Но можеше ли този млад и надарен човек да успее без да прилага усилие?

Минаха години и Емил си оставаше все така неадекватен.

Искаше да постигне грандиозни успехи, но не успяваше.

Един ден Емил седна и задълбочено се замисли върху живота си:

– Какво не ми достига? – питаше се той. – Вероятно дисциплина и характер. Неща, които съм пропуснал да изградя, в ранните си години. Време е да се заема сериозно, времето лети.

Баща му често му напомняше:

– Характерът, а не обстоятелствата, правят човека.

Някои достигат до този извод, но дано не е много късно, за да се поправят нещата.

Живееше някога някой си Иван. Викаха му Ненаситния, защото всичко му бе малко и все не му достигаше нещо.

Всеки ден той си повтаряше:

– Ще спестя само още една хилядарка и ще се отпусна да си поживея.

Желанието му се изпълни. След време имаше малко повече от хилядарка.

Внезапно в него се зароди недоволство:

– Само толкова?! Поне още хиляда и повече няма да поискам.

Мина време получи своите хиляда, но и този път не се спря.

Всеки път си казваше:

– Само още хиляда и ….

Най- накрая спести последните хиляда и умря. Цялото му спестено богатство бе пропиляно от други.

Дядо Слави, славещ се с мъдростта си в селото след смъртта на Иван каза:

– Суетен човек беше Иван. Вместо да увеличава богатството си, трябваше да се стреми да намали страстта си към уголемяването му.

Бедността се характеризира не с нямане на богатство, а с увеличаване на ненаситността към него.

Калчо отиде днес на църква без да подготви сърцето си. Забеляза свещеника на колене и си каза:

– Сега непременно трябва да му представя проблемите си, нищо че се моли.

По-късно се спря и поклюкарства с Минчо, за Петър и Васил дяконите в църквата.

Започна богослужението, но на Калчо изобщо не му се пееше. Не закъсня и оправданието:

– Тази музика не ми харесва.

Докато свещеникът проповядваше Калчо проверяваше емейлите и текстовите си съобщения по телефона. По едно време се заслуша в думите на проповедта, но колкото да направи някоя и друга забележка:

– Пак същите неща….. Не можа ли да измисли нещо друго?…. Омръзна ми, …..кога ли ще свърши?

Когато богослужението приключи, Калчо се изниза бързо пред вратата, без да се здрависа със никого.

Бързаше, а не знаеше за къде.

– Дрън дрън, – Калчо се усмихваше нахално, – Словото водело до промяна ….

Изведнъж ги обгърна тъмнина. Нещо грубо го задърпа нанякъде. Той оплете краката си и падна, но нещото не се отказваше и го влачеше по-нататък.

Тъмнината се сгъстяваше като че ли още повече.

Калчо понечи да извика, но гласът му бе изчезнал. Замята се и заскимтя ….

Внезапно се намери в леглото си, целият облян в пот. Огледа се и заплака:

– Слава Богу, че това бе само сън.

Стана от леглото, облече се, изми се и застана на колене:

– Господи прости ми. …… Макар и явно да не съм извършил всичко това, но то бе дълбоко в мен. Имах желание да се опълча и да се противопоставя на всичко свързано с църквата и Теб. Прости и ми помогни …..