Луната бе извървяла своя път. Звездите бледнееха. Обади се петел и светлината разкъса мрака.

Мирон седеше на пъна в двора навел глава. Той не бе мигнал цяла нощ. Тежки мисли притискаха душата му.

Вратата изскърца и дядо Павел излезе навън. Видя внука си и го попита:

– Още ли се измъчваш? Остави тази работа. Заеми се с друго.

– Има ли поколение, което не преживява безизходица? – тежко въздъхна Мирон.

– Всеки носи своя кръст. Ние на какво сме осъдени? – попита старецът вглеждайки се в тъмния силует на бараката за дърва. – На раздяла.

– За желязната завеса ли говориш? – Мирон вдигна глава и се вгледа внимателно в дядо си.

– Става въпрос за всички завеси, които са били спуснати и продължават да се спускат.

Мирон потръпна, но не от хладината на утрото.

– Знаеш ли, – продължи дядо Павел, – по едно време бях усърдно започнал да чета Библията. Ти преглеждал ли си я?

– Нали баба ставаше и лягаше с нея, – засмя се Мирон. – Виждал съм я и знам, че има два завета и нищо повече. Исках по едно време да почета от нея, но тя беше изчезнала. Баба умря и не можах да намеря старата ѝ Библия.

– О, с нова ще те снабдя, – тупна с длан по ствола на ябълката дядо Павел, – само трябва да поговоря с поп Стойко. Разбира се, ако имаш още желания да я прегледаш. Хубаво е човек да си я чете.

– О, с удоволствие бих се поровил из нея, – възкликна ентусиазирано Мирон.

– В Стария завет има една книга, – вдигна вежди нагоре старецът. – Тя се казва Еклесиаст. Та в нея пише, че човек не си знае времето. Както рибите попадат в мрежата, а птиците в примката, така и човек се улава в усилено време.

– Епохата понякога поставя хората в неблагоприятно условия, – въздъхна отново Мирон. – На какво ли ще бъдат подложени хората след нас?

Очакваше се идването на пролетта, а заваля сняг. Хората попаднаха в капана на непредвиденото време.

Поради мокрия снеговалеж, доста села останаха без ток. Един от проходите бе затворен, а за другите имаше ограничения за товарните коли.

Баба Марта отново се изяви, но това едва ли би спряло мнозина, да правят нещо интересно.

Братята Дичо и Слави бяха действени момчета особено, когато бяха предизвикани от невъзможността да се придвижват нанякъде.

Седнали край запалената печка, те споделяха това, което ги вълнуваше.

– Светът се променя, – въздъхна Дичо. – Въпроса е: В каква посока?

– В тези дни се сещам за Били Греъм, Мартин Лутър Кинг, Роза Паркс ….., – додаде Слави.

– А коя е Роза Паркс? – попита Дичо.

– Тя е афроамериканска активистка защитаваща граждански права на чернокожите американци, – започна да обяснява Слави. – Паркс става известна с отказа си на 1 декември 1955 г. да се подчини на автобусен шофьор и да освободи мястото си на бял мъж.

– Мисля, че и днес има хора, които правят страхотни неща, за да променят живота, в който живеем, – отбеляза Дичо.

– Всеки от нас има желание да направи нещо, което да въздейства на света и то положително, – възкликна Слави.

– Не сме ли прекалено млади? Пък и аз не бих могъл като тези, чийто имена спомена преди малко, – с неголям ентусиазъм отбеляза Дичо.

– Да се сравняваш с някого е опасно, – Слави размаха пръст пред брат си. – Припомни си какво е казала майка Тереза: „Не всеки от нас може да прави велики неща. Но всички можем да правим малки неща с голяма любов“.

– Мисля, че това е било в сърцето на Исус, когато е ходил по тази земя, – изтъкна Дичо.

– Той едва ли би ни упрекнал ако искаме да правим супер луди неща, но желанието Му е било да ходим с вяра и да показваме любов на околните, – подчерта Слави.

– И според тебе как бихме могли да променим света днес? – попита Дичо.

– Когато видиш, че някой наранява, предложи подкрепа си на наранения. Ако забележиш човек в нужда, помогнете му. Паднал ли е някой, не е важно кой е, насърчи го. Ето това променя света.

Беше такова време, когато есента бе уморена, а зимата още не искаше да идва.

Николета се бе запознала наскоро с Максим, който я покани на среща.

Младежът я хареса от пръв поглед, а тя с нетърпение очакваше предстоящата среща.

Двамата имаха общи познати, но странно до сега не се бяха срещали.

Максим като кавалер трябваше да почерпи новата си приятелка и той го направи.

Николета бе изненадана от това, което ѝ бе предложено.

„Само хамбургер и вода с лед?! – помисли си с неудоволствие тя. – Изглежда не е много богат и си брои стотинките си“.

Но на глас нищо не каза.

Максим усети реакцията и съответно си помисли:

„До толкова ли е изпаднала, че очаква от мен богато угощение, а може би и шампанско“.

Преди срещата Максим си бе казал:

– Очаквам тази девойка да дойде на срещата ни, за да общуваме, а не да я нахраня богато. Мога да я почерпя само с кафе, но не искам да изглеждам в очите ѝ като скъперник.

Разочарованието на двамата от срещата бе голямо.

Пожелаха си довиждане, но никой от тях нямаше желание за друга среща.

Кой беше виновен за това?

Дали неполучилата обилна храна с шампанско или жадуващия за общение млад мъж.

Времето сякаш бе забравило да се събуди тази сутрин. И стрелките на часовника не помръдваха.

Доктор Павлов седеше пред бюрото си. Слабата светлина на нощната лампа осветяваше измъченото му лице.

– Какво може да се направи с тези хора? – питаше се той.

Всекидневието го сблъскваше с хора, които по една или друга причина посягаха на живота си. След изписването от болницата мнозина повтаряха опитите си, да си отидат от този свят.

Разговорът с един младеж силно го разтърси. Младият мъж му бе казал:

– Какъв е смисълът да живея? Защо изобщо ме спасихте? Някой грижа ли го е за мен?

– Това е думата, – каза си Павлов, – загриженост.

Когато изписваше един от пациентите си, докторът му изпрати писмо. В него му казваше, колко е загрижен за него, не само като пациент, но и като човек.

Скоро Павлов получи благодарствено писмо от този мъж, в което се усещаше желанието за живот и промяна.

И така той започна да изпраща своите писма изпълнени със загриженост.

Колеги узнали начинанието му, го подкрепиха и в това дело се включиха не само лекари, но и медицински сестри, социални работници.

Обикновените хора не останаха назад и взеха присърце проблемите на хората посягащи на живота си.

Така се зароди течението „Писма изпълнени със загриженост“.

Самият Бог ни е оставил книга пълна с грижовни послания към нас.

Нека препрочитаме Неговите писма всеки ден и да ги споделяме с другите, особено с тези, които се нуждаят от надежда, която Исус предлага.

Денят преваляше. Слънцето целуна хребета, а мракът се събуди и запълзя по гористата местност.

Наско и баща му се изкачваха по една планинска пътека. Забелязаха малък облак прах.

Избързаха напред и видяха язовец, който ровеше в стръмния насип. Явно си приготвяше леговище.

Главата и раменете на животното не се виждаха. Те бяха погълнати от дупката. Борсукът енергично копаеше с предните си лапи, а натрупаната пръст изритваше със задните.

Животното бе толкова увлечено в работата си, че не усети натрапниците.

– Гледай го колко е работлив, – засмя се бащата.

– По-добър е от булдозер, – хитро намигна Наско.

До краката на момчето лежеше тънка и дълга пръчка. То не се стърпя и перна с нея язовеца отзад. Ударът не бе силен, но животното подскочи и се обърна.

От войнствената поза и предизвикателния вид на язовеца нищо добро не се очакваше.

– Много е агресивен, – тихо каза бащата, като внимателно наблюдаваше животното.

– Да бягаме, – извика Наско.

И двамата хукнаха по нанадолнището през глава.

Ако някой бе измерил времето им с хронометър, със сигурност щеше да установи, че са счупили някой световен рекорд.

Когато стигнаха подножието на хълма, двамата не можеха да си поемат дъх.

– Защо го удари? – попита бащата.

– Пръчката бе до мен и …….. не устоях на желанието да го перна.

– Това да ни е за урок, – неодобрително поклати глава бащата, – друг път да не се бъркаме в чуждите работи. Нашите ни стигат.

Занимавайте се със своите дела и не си пъхайте носа в чуждите.