За рождения си ден Петър получи лабрадор ретривър. Името на кучето веднага бе измислено:

– Ще се казва Дон, – заяви твърдо Петър.

Кучето често се въртеше около момчето. Лягаше до него, седеше в краката му, а понякога се излежаваше на дивана и наблюдаваше внимателно какво прави Петър.

Един ден концентрирал се над уроците си, Петър дочу звук от разкъсваща се хартия. Когато се обърна той видя, как Дон го гледа виновно, а от устата му висеше къс хартия.

– Какво си направил? – скара му се Петър. – Това е тетрадката ми за домашни упражнения по математика. И си откъснал точно задачите, които писах преди малко. Ох, трябва да ги напиша наново.

Още същия ден Дон бе заведен при ветеринарния лекар.

След прегледа ветеринарът погали кучето и обясни:

– Тъй като Дон губи млечните си зъби и му растат постоянни, той си успокоява венците като дъвче почти всичко. За това трябва да го наблюдавате.

– За да съм сигурен, че не гризе нещо, което може да му навреди, – тежко въздъхна Петър.

– Да, нужно е, – усмихна се лекарят.

Желанието на Дон да дъвче и отговорността да бъде наблюдаван, накараха Петър да се замисли:

– Какво „дъвчем“ в умовете и сърцата си? – запита се той. – Обмисляме ли внимателно с какво храним душата си, когато четем, сърфираме в мрежата или гледаме телевизия?

Изпълвайки се ежедневно с Божието Слово ние израстваме духовно и се оприличаваме все повече на Христос.

След като си прочел сума книги и видял много неща, стигаш до извода, че по-лесно е да се отговори на големите житейски въпроси, отколкото на малките.
Защото големите са само няколко на брой и с тях човечеството се е занимавало векове наред и гениални умове са ни завещали своите решения. А малките са стотици и никой не си губи времето да им търси отговор, и всеки ги решава, както случаят му подскаже.
Но малките въпроси бяха само тънки разклонения на по-големите, а по-големите на възловите, и всичко бе заловено едно за друго тъй гъсто преплетено, че приличаше на едно огромно хаотично разклонено коренище.
И аз пъплех като дребно насекомо из това чудовищно коренище и понякога си казвах: „А, ето го най-после изхода!“ – но това не бе изход, а само преход към следващия гъсталак.
Понякога си виках: „А, ето го най-сетне важното и основното!“ – но когато загребях с две ръце в него, наново установявах, че шепите ми са празни.