Ана и Андрей живееха вече 25 години заедно. Децата им бяха пораснали и се бяха пръснали по големите градове. Той бе учител по френски език в гимназията, а тя медицинска сестра и работеше в болницата.

Настанаха трудни времена и парите почнаха да не им достигат.
По-рано ходеха на театър, опера и балет. Посещаваха концертите на своите любими певци, но сега не ходеха никъде.

През последната година Ана забеляза, че мъжът ѝ започна да закъснява често след работа. Първоначално се тревожеше, дали не му се е случило нещо лошо и му звънеше, но после започнаха да я тормозят съмнения:

– Той няма проблеми със здравето. Дали не ми изневерява? Та той е на 52 години, кой знае какво се върти в главата му.

И Ана реши да проследи мъжа си. Излезе малко по-рано от работата и нае едно такси.

Тя видя как Андрей седна в колата си и потегли. Спря пред супермаркета.

„Сигурно е решил да купи продукти за в къщи, – помисли си Ана. – Вярно е, че го прави много рядко, но и такова се е случвало“.

След час Андрей излезе от супермаркета с два огромни пакета. Качи се в колата, но потегли в съвсем друго направление, а Ана с таксито след него.

Андрей спря пред стар панелен блок. Извади двата големи пакета и се насочи към един от входовете му. Там го срещна младо момиче на около 25 години. И двамата влязоха във входа.
Сърцето на Ана замря.

„Толкова години сме живели заедно, а сега и това“, – въздъхна тежко Ана.

И тя се насочи към дома си.

След около час и половина се прибра и мъжът ѝ. Ана нищо не му каза. Легна и заспа.

На следващия ден реши да разбере, коя е нейната съперница. Отиде до познатият ѝ блок. Застана на входа. Сградата не беше много висока, само четири етажа. И тя започна да звъни подред на всички звънци, очаквайки да се покаже онова младо момиче.

– Само да я видя, очите ще ѝ издера, – закани се Ана.

Хората, които се показваха бяха все възрастни. Само на едно от позвъняванията никой не откликна.

– Вероятно това е апартамента на оная пикла, – каза си Ана.

Когато мъжът ѝ се прибра, тя го притисна до стената:

– Андро, защо ми изневеряваш? Дадох ти най-хубавите си години, а ти с тази 25 годишната от ул.“Иван Вазов“ 45, какво правиш? Подлец такъв?

– Любима моя, не е това, което си мислиш. Това е моята работа.

– Работа, да се усукваш около млади момичета, – иронизира го Ана.

– Виж, – каза спокойно Андрей, – аз работя допълнителна работа към социалните. Нося продукти на пенсионерите по домовете в определени дни. За това ми плащат пари. Бях намислил да спестя малко, за да можем това лято да отидем на почивка.

Ана скочи възмутена:

– А онова момиче? И то ли е пенсионерка?

– Виктория е момичето, което се грижи за баба Катя, която е обездвижена.

„За това на този апартамент никой не ми отвори вратата, – прехапа устни Ана. – Вероятно тази девойка е вършела нещо, което е попречело да ми отвори. Боже, каква глупачка съм“.

Тя прегърна мъжа си и разбра, че по-предан човек от него едва ли ще срещне някога в живота си.

Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

Ирена и Илия бяха семейство за пример в селото. Помагаха си, работеха задружно и никой от тях не поглеждаше към чуждото.

Плъзна из селото завистта като змия и бързо разпали въображението и инициативата на хората.

Двамата известни в околия шегаджии решиха да скроят номер на Илия и да разбутат семейното им огнище. Речено сторено.

Една вечер, когато Ирена почистваше ватенката на мъжа си, извади от джобовете ѝ сутиен и дамски бикини. Сърцето ѝ се преобърна и в него се засели ревността.

Когато Илия влезе в стаята, Ирена навря в лицето му откритите вещи и започна да крещи:

– Тръгнал си с друга! Купуваш ѝ финно бельо…. Как не те е срам, децата ти пораснаха, сега на стари години ли взе да пощуряваш.

– Ирено, – хвана я Илия за ръцете, – някой ми ги е набутал нарочно в джобовете, не разбираш ли? Аз от такива неща не разбирам, камо ли да ги купя.

Ирена продължи гневно да го гледа. Тя го познаваше от години и знаеше, че като мине красива жена свеждаше очи, но това, което намери в джоба му не и даваше мира.

Двамата не си говориха. Връзката им по между им се бе нарушила.

Комшиите първи разбраха, че се е случила беля. Ирена се оплака на баба Неда, а Илия сподели с най-добрия си приятел:

– Кой можа да ми направи този маскарлък? Хвана ли го, ще го удуша.

Разбра се, че Гого и Пецо само решили да се пошегуват, но работата стана много дебела.

Сключеното примирие между Илия и Ирена бе само привидно. Той се ядосваше, че жена му не му вярва, а нея постоянно я глождеха съмненията, че ѝ изневерява.

Щом Илия тръгнеше на някъде, Ирена зарязваше тестото, готвенето или  каквото там правеше, заставаше край прозореца и дебнеше мъжа си в коя посока ще тръгне.

Един ден Илия отиде да се обръсне и подстриже при бай Кольо, но доста се забави.

През това време Ирена тичаше като обезумяла по двора, влизаше от една стая в друга и често поглеждаше улицата, от която трябваше да се зададе мъжа ѝ.

По едно време Ирина скръсти ръце, пред себе си и тихо възкликна:

– Най-после…. кой знае при коя е бил.

Когато Илия влезе в двора, тя го посрещна свъсила вежди:

– Много се забави! За коя си се нагласил така?!

– Имаше много опашка, та трябваше да почакам, – обясни кротко Илия.

Но Ирена не му повярва и изфуча към къщи.

Илия се ядоса и тръгна към задния двор, където изхвърлят саждите. След малко се показа с очернено лице, наметна дрехата си и тръгна да помага на Стойчо да поправят покрива, че беше му обещал.

Където го видеха хората само клатеха глава и питаха:

– Илия, защо си се очернил така?

– Мята разправя, че съм се гласил за някоя, нека сега да ме види какъв нагласен съм.

За гърба му цъкаха с език:

– Що им трябваше на Гого и Пецо да си правят шега с това семейство?

Слънцето печеше силно и Илия го засърбя лицето. Отиде до чешмата да го наплиска, а с пясък опита да снеме чернилката.

Как бе търкал лицето си, никой не знае, но кожата на бузите му се бе обелила. Това още повече влоши състоянието му и той започна да стене от болка.

Добре, че го видя Симо. Той изтича до жена си и взе онзи специалния крем, дето мажеха раните у дома си и го донесе на Илия.

Той се намаза и му олекна, но после два месеца не можеше да докосне лицето си. Нито се миеше, нито се бръснеше. Брадата му стигна до пояса.

А Ирена вървеше след него като сянка и тихи подсмърчаше.

Виктория напусна родния си град и се премести в столицата. Там бързо свикна да живее в мегаполиса.

Тя си идваше един път в годината, точно на Нова година. Това идване бе без много ентусиазъм, защото много често се повтаряше един и същи сценарий.

Току що пристигнала, роднините като гладни лешояди се нахвърляха върху нея с различни по степен въпроси, без всякаква деликатност.

– Кога ще се омъжиш? – клатеше глава леля Донка.

– Купи ли си апартамент в столицата? – интересуваше се братовчед ѝ Мишо.

– Мислиш ли изобщо да имаш деца? – гледаше я предизвикателно баба Пена.

– Как до сега не си станала някоя главна на отдел? – цъкаше с език чичо ѝ Стамен.

Разпитът с пристрастие плавно протичаше като открито заседание на тема: „Как Виктория ще живее по-нататък?“

– Ако по-рядко ходи на почивка, – намеси се стрина ѝ Мария, – тя ще може бързо да събере повече пари, да си купи апартамент.

– Нека работи по-малко, – добави дядо Тодор, – така по-лесно ще организира личния си живот.

– По-добре е, – не остана назад и леля Петка, – да си вземе мъж с апартамент, тогава няма да се занимава с заеми и ипотеки.

В третата част от развлекателната програма на семейството се вдигаше бялото знаме за Виктория.

Започваха да обсъждат по-голямата сестра на Виктория:

– Е, Славка успешно се омъжи, – каза Нено, вуйчо на двете сестри.

– С мъжа си скоро си купиха апартамент, – побърза да осведоми останалите стринка Наталия.

– Славка има две умни деца, –  започна да я хвали баба Тота. – Едното рецитира много хубаво, а другото спечели скоро конкурс, представяйки своя картина.

Явно имаха за какво да я хвалят. Не е като Виктория, която няма ни кола, ни апартамент, нито семейство, нито някаква по-особена придобивка в жилището си.

Черешката на тортата бе негодуванието на родителите:

– Виктория рядко звъни и не я виждаме често между нас, – въздъхна майка ѝ.

– А през лятото вместо да дойде нагости по време на отпуската си, – недоволстваше баща ѝ, – тя отива на море.

В общи линии Виктория играеше ролята на лошата дъщеря.

Неудобните въпроси, непоисканите съвети, съперничеството и негодуванието  са основните проблеми, които могат да съсипят Новогодишния празник в едно семейство.

Първата световна война бе в разгара си.Тя поглъщаше милиони хора като ненаситна паст. Между загиналите не бяха само тези носещи униформа и въоръжени с оръжие. Войната не пощади и цивилните – старци, деца и беззащитни жени.

В навечерието на Рождество на линията на фронта беше необичайно тихо.

Валеше пухкав сняг и застилаше земята с бяла пелена. Мислите на повечето войници бяха далече от тук, на празничната трапеза, сред роднини и познати.

Едно голобрадо момче започна тихо да си пее:

– Тиха нощ, свята нощ, цяла земя е в тишина. Виж Витлеемската светла звезда, мъдреци води от чужда земя. Дето Христос се роди…

Към неговия глас се прибавиха и други нестройни мъжки гласове. Изведнъж целия окоп запя.

Когато свършиха песента се заслушаха изненадано….. Същата песен звучеше и от другата страна на фронта. Противниците им също пееха „Тиха нощ“ само, че на своя си език.

– И те мислят като нас за Княза на Мира, – обади се възрастен брадясал войник, – за това, че Божия Син се е появил на Рождество.

– Колко много би се променил света, ако заедно всички възпявахме „чудния Младенец в яслите“, – въздъхна дълбоко командирът на ротата. – Тогава земята щеше да заприлича на небето.

– Когато Христос е наблизо, всички конфликти се прекратяват, – отбеляза капеланът на войската. – Настава мир. Мракът се разпада пред сиянието на Този, Който дойде да обитава в нас.

– Сега на Рождество можем да се наслаждаваме, както и на Неговия мир, – каза русоляв младеж. – Дай, Боже, да се сложи край на тази касапница и самоунищожение….