Историците един след друг откриват в архивите още съхраняващи се сведения, че дядото на Ленин от страната на майка му  Александр Дмитриевич Бланк наричали Израил Мойшевич.
Руското си име той е получил след кръщението си в православната църква.
Преди да дойде в Петербург, той е живял в Староконстантиновския окръг на Волинската губерния, в така нареченото „дяволско селище“, в което царското правителство е благоволило да  живеят евреи.
След своето кръщение Александр Дмитриевич Бланк станал истински антисиметист.
Даже е написал на Николай Първи бележка относно възможните мерки за безразборното прехвърляне на евреи към Православието. Бележката е написана на идиш. Израел Мойшевич на руски не е можел да пише.

Сив едър котарак, с гъста рунтава козина се протягаше на тревата под последните слънчеви лъчи на закъснялото лято. Баба Стойна погледна Марчето и рече:

– Виждаш ли го този хубосник, нашата котка го спаси.

Момичето седнало до нея я погледна учудено:

– Как го спаси?

– Една сутрин излизам и гледам пред вратата малко котенце, – започна да си припомня баба Стойна станалото не много отдавна, – още слепичко, току що родено. Тук има една комшйска котка, тя като се окоти, разнася малките си пред вратите на хората. Дожаля ми за животинката, ама какво да го правя? Тогава снахата Димитрина каза:

– Мамо, що го не сложиш при нашата котка, нали скоро и тя се окоти.

Рангел скръцна със зъби и само измърмори:

– Няма да го приеме.

– Е, нека опита все пак, – каза Радка, на Ставри жена му.

Баба Стойна махна с ръка.

– Та взех го и го сложих при малките до нашата Писана. Стоях отстрани и гледах какво ще стане. Писана дойде до малкото, започна да го лиже и след като го „изми“, му даде да суче. Ето на, какъв красавец стана. Ама вместо да гони мишките, гони комшийските котки по дворовете, – засмя се старата жена.

– Животинка, ама и тя знае какво е милост, – добави дядо Петър, влизайки в двора. – Разбрала нашата Писана, че малкото няма закрила и кой да се грижи за него, и го приюти, а ние хората понякога сме такива зверове, че нямаме милост към никого.

Младеж си купил най-модерния iPhone, отишъл у дома си и веднага започнал да се хвали на дядо си:
– Виж, дядо, сега имам нов мобилен телефон!
– И какво толкова му е новото, – незаинтересовано попитал дядото.
– Ех и ти, процесор, памет, размера на екрана се е увеличил…
– И какво от това, – скептично погледнал телефона в ръцете на внука си дядото.
– Как какво? Всичките момичета ще ме обичат и уважават…..
– Не се заблуждавай! Ако нямаш тука, – посочил главата си дядото, – не само момичетата, ами и никой няма да те погледне, какво като имаш тази джунджурия в джоба си. Когато човек има такова нещо в ръцете си не трябва да се пери с него, а да го използва с разум.

То беше малко и игриво горско поточе. Заливаше заоблилите се камъни, а тревите и цветята накланяха глава, за да се освежат и да му се порадват. Бълбукаше незабележимо в гората и само птичата песен му пригласяше. Неговото начало бе закътано в горската шума, под сенките на старите буки.

От там мина турист и забеляза нежната като сълза, бистра вода в изворчето. Поразчисти около него, обиколи го с камъчета, които намери наоколо, а когато слезе в село разказа на хората за него.

Любопитните поеха веднага към гората и бързо го намериха. А то с веселото си ромолене радостно ги посрещна. Който опитваше водата му цъкаше с език и оставаше удивен от вкуса ѝ.

Веднъж малко момиченце се бе търкулнало в изворчето. То се бе подхлъзнало от острия камък, който се вижда още от началото на гората. Краката, ръцете и лицето на детето бяха издрани от храстите и шубраците по нанадолнището, но когато наранените места се навлажниха в изворчето, болката изчезна. А на другия ден и белег не остана от тях.мъже, трактор, камион, работници, Така из селото се разчу, че водата на изворчето е целебна. Заточиха се хора от къде ли не, само и само да опитат лековитата вода. Дали защото бяха искали да оздравеят или бяха повярвали в целебните свойства на водата, но всеки докоснал се до нея, ако не окончателно изцерение получаваше облекчение на състоянието си.

Трима предприемчиви мъже в селото решиха да отведат водите до селото и да направят лечебница. Речено сторено. Загърмяха трактори и камиони по нанагонището. Работници тичаха нагоре, размахваха ръце и обяснява нещо един на друг, но човек като ги гледаше от далече имаше чувството, че изобщо не се вслушват в това, което им казват другите.

Дядо Сотир клатеше недоволно глава и казваше:

– Не е на добро това. Ще съсипят изворчето ни. Хукнали след печалбата, а не осъзнават, че с тези машини разрушават гората и всичко в нея. Ще затрият изворчето, няма да го видим вече.

Големи циментови тръби, бяха сложени в дълбоко прокопани канали. Новата лечебница се белееше насред площада. Оставаше съвсем малко още да се направи. Да пуснат водите на изворчето към селото.

Група от яки мъже със запретнати ръкави и придружаващите ги официално облечени в костюми хора от градаската управа наобиколиха изворчето. Дълго време спореха и се съвещаваха нещо.

После дойде една машина, кофата и захапа с зъбите си дъното на изворчето. То усети болка, светлината край него помръкна и го обгърна тъмнина.

Накой от работниците извика:

– Вижте, водата изчезна! Погледнете, земята, която загребва багера, дори не е кална.

Всички се стъписаха. Огледаха  наоколо и се смаяха, сякаш там никога не е имало вода. После махнаха с ръка и всеки пое нанякъде.

Тръбите, траповете и лечебницата останаха като надгробен камък на изчезналото изворче. Птиците замлъкнаха в гората, а усмивката изчезна от лицата на хората. Някаква вялост и нежелание за живот се настани в селото.

Най-старата жена на селото започна да нарежда с висок глас:

– Парите и жаждата за богатство съсипа  всичко. С мръсните си сметки и интриги съсипаха малкото ни изворче. Няма ли съд да такива търгаши?!

Хората навеждаха примирено глава, мъката стягаше като с обръч сърцата им. Болката по загубеното изворче растеше и не им даваше мира.

Седяха край масата, всеки потънал в своите мисли и проблеми.

– Тошо, – въздъхна Надя, – интересно ми е защо дядо ти по бащина линия са го кръстили Чапрашанов, а не Чапрашъков или Чапрашиков?

Мъжът вдигна глава и погледна жената безизразно:

– Че каква е разликата?

Жената беше въодушевена, от своето откритие и настъпателно продължи:

– Нали чапрашък или чапрашик означава объркан.

– Не объркан, а заплетен, – недоволно измърмори Тошо.

– Е, добре де, заплетен да е …, – Надя продължи въпросително да гледа мъжа си.

– Ами тогава сама си отговори. Вероятно дядо ми се е заплел в някакви далавери.

Надя се засмя силно и пискливо.

– Не се смей, – скара ѝ се той.

– Защо, – погледна го право в очите жената. – Моят чичо се казваше Чекеджеков.

Тодор ококори очи:

– Сериозно ли?

– Ами да, – продължи весело Надя.  – Само че чекеджек означава още и теглич на турски, а моите братовчеди се срамуваха от нея и я смениха с бащиното си име. Така станаха Петрови

Тошо се засмя:

– А знаеш ли какво означава кьопоолу?

– Вид ядене с печен патладжан, – бързо като ученичка отговори Надето.

– Ама и с чушки, чесън и т. н. Скълцано и посипано с оцет , сол и олио. Само, че на това ядене само ние българите му викаме така. Всъщност кьополу означава кучи син, подлец.

Двамата се спогледаха и се засмяха. Каква излезе тя, едно казваш, а останалите друго разбират?!