Поредната среща на стари приятели. В кафенето бе топло, но задушно. Въпреки всичко Павел и Симо не се отказаха от намерението си и седнаха на една маса.

– Интересен човек си, – нетърпеливо започна Симо, – признаваш любовта и свободата, но защо смяташ политиката за вредна?

– Тя води до конфликти, война, унищожение, … Нима на човек не му стигат недостатъците и болестите?

– Трудът и бизнеса са необходимост, чрез тях човек живее. Е, понякога му се налага да излъже, за да спечели.

– Да бе, – махна с ръка Павел, – всеки измамник може да продаде поредния боклук на някой наивник. Хората не трябва да купуват лъжи! В стойността на продукта са включени материалите и вложеният труд.

– Добре де, може би имаш право, – някак неохотно се съгласи Симо. – Сега погледни от другата страна. Всяка жива твар произвежда отпадък, боклук. И това става, без значение  на колко удобства се наслаждаваш. Какво да ги правим тези отпадъци?

– Много малко хора знаят, какво богатство се крие в тях. Дори и най-отвратителните и миризливи екскременти могат да е впрегнат в работа. Но това не е работа за малоумници.

– Виж, приятелю, позорът е мерило за стойността на труда. Ние и с него се злоупотребява и не можем да се защитим. Ето вземи студената и топлата вода, които получаваме от природни източници. И те са ни дадени, за да живеем добре. А тези, които измислят работата, и предлагат този комфорт, сякаш те го произвеждат.

– Е, утре могат да ни продадат и въздуха, които дишаме. Защото го има и е жизнено необходим. Това е драма за съвременното човечество.

– „Обслужващите“ ни бизнесмени колко плащат за даровете на природата?

– Човек е алчен, захапе ли веднъж кокала не го пуска вече.

– Липсва ни възпитание и морал. Този, който заплаща със заграбеното от природата е престъпник. Нима могат да умират дечица поради липса на вода и топлина?

– В страната ни се убиват за пари, но дори да гръмнат някой и друг милионер бедните ще си останат бедни. Ще свалиш един политик понеже граби, но ще го за мени друг, който е по-гладен и от него.

– Най-слабата държава е по-силна от най-наглата мафия. Но в страната ни искат да има организирана престъпност, защото се хранят от сенчестата ѝ икономика.

– Политиката прави хората бедни, ако краде от работещите за себе си повече, отколкото е разрешено по закон. На какво мислиш се дължи корупцията? На това, че чиновниците са прекалено много. Всеки от тях си е намерил вратичка да точи, какво като има забрани и постоянно се говори за борба с корупцията.

Двамата приятели се бяха доста разпалили в дискусията си. Дори бирата пред тях не можеше да удави недоволството и мъката от това, което виждаха в живота около себе си.

Във варненския затвор лежаха петима нелегални, които очакваха изпълнението на присъдите им. Полицаят Никола Гешев отсече:

– Аз ги осъждам!

Съдията се „разболя“ и Коста Михайлов бе изпратен да „ревизира “ делото. Той отменя присъдите на петимата и им дава само пет години затвор.

Гешев беснееше. Тогава цар Борис трети му каза:

– Не вярваш ли в правосъдието на българския върховен съдия?

– Познавам на такива и кътните зъби. Освен това Коста Михайлов ме заплаши с вас. Знаете ли какво ми каза?

Царят вдигна рамене.

– Искаш ли да се обадя на царя, – натърти Гешев на думата  „царя’.

– Да, но вие сте му казали: „Сега е война, аз осъждам“, – засмя се царят. – Не става така в една правова държава. Полицията не бива да осъжда! Армията и полицията не трябва да бъдат оръдия на вътрешната политика, а да коват националната гордост и образа на България пред света.

– А знаете ли какво е споделил „разболелият“ се варненски съдия на четири очи?

– Интересно, какво?

– „Войната за Хитлер свършва с разгрома на Паулус при Сталинград, трябва да внимаваме с комунистите.

– И все пак ги осъждат на смърт, господин Гешев. Вие от какво се страхувате?

– А Вие Ваше Величество?

– Много си позволявате, господин Гешев, много добре познавам миналото ви, – тънко се усмихна Борис Трети. – Аз съм политик, а вие сте полицай …

– Не обичам хитлеристите, но ще ги заместят комунистите.

– Тогава защо не се радвате?

– Всеки се спасява поединично, Ваше Величество. Тогава щастливи ще бъдат мъртвите!

До 22 септември 1908 г. България е била свободна, но васална държава. Българският княз е бил васал на султана.
След конференцията в Букурещ, на 19 февруари 1886 г. (същата датата, на която се подписа Санстефанския договор през 1878 г.), от българска страна се е подписал Иван Евстратиев Гешов, но мирният договор влиза в сила едва когато го е преподписал пратеник на султан.

България е била самостоятелна, но юридически зависима държава. Титлата на българския владетел е била княз на България и главен управител на Източна Румелия.

В Южна България така наречените Източни железници формално са били собственост на Османската империя, но фактически са ги владеели Австрия-германски банки.

Освен това западните велики сили имали привилегировано положение на българска територия. Например, ако техен поданик извършел убийство на българин, той не може да бъде съден от съд е България.

Великите сили също така определят митническия режим. Следователно е имало икономически и политически предпоставки да се търси обявяване на независимост.

България веднъж била нарушила Берлинския договор с обявяване на Съединението през 1885 г. и правителството на Малинов решило да изчака удобен момент. И той настъпил, когато Австроунгария нарушила Берлинския конгрес като анексирала Босна и Херцеговина.

България като държава загубила от младотурската революция. Защото тя сложила край на реформите в Македония. Младотурското правителство на Кемал паша обявило: „По конституция всички сме османлии, всички сме равни, няма националности, няма религии… Имаме равни права и задължения“.

Въпреки всичко свобода била обявява, българските чети слезли в градовете. Българското правителство вече нямало това влияние в Македония, което е имало преди.

Гешов предложил да се обяви независимостта на 19 юли 1908 г. Правителството не приело, защото се страхувало от възможни международни усложнения.

Оказало се, че обявяването на независимостта било много по-лесно от нейното признаване. То станало чак на 6 април 1909 г. с подписване на протокол в Истанбул.

Тази фразата е написана върху сградата на Народното събрание. Но откъде идва тя? Кой за първи път я е споменал и защо?

Две години след Освобождението на България, младият български парламент е бил поле на словесни битки. Сформиралите се политически партии били не по-малко непримирими от днешните.

Тогава България е включвала само северната част от страната, т. нар. Княжество България.

В парламента се е разисквало какво да бъде изобразено върху първите сечени монети на новата държава.

Споровете били доста бурни, а предложенията много, но целта била една. Българите нямали никакво намерение да се отказват от обединението на българските земи, въпреки решението на Берлинския договор, който раздели България.

Така на първите монети били изобразени рози, символизиращи Княжество България, житни класове, напомнящи за Източна Румелия и лаврови клонки, характерни за климата на Македония.

Било прието и предложението на Стефан Стамболов, върху монетите да пише: „Съединението прави силата!“

Ето това е пример за това, как парламентаристите би трябвало да бъдат единни, щом става въпрос за защита на националните интереси.

В далечната 1880 г. прохождащите политици са го доказали на практика. А днешните, макар и натрупали опит, не могат да се похвалят с единомислие.

На границата между Египет и Судан се намира територията Бир Тавил с площ 2060 кв. км. Тя не принадлежи на нито една държава на планетата.

Работата е там, че през 1902 г., Великобритания провела нова административна граница между регионите, предавайки на Египет Бит Тавил, а на Судан Халайбския триъгълник, територия с много по-голяма площ.

След като Египет получила независимост, тя поискала да се върне в старите си граници, отказвайки се от правата си върху Бир Тавил. Властите на Судан не пожелали да направят териториални изменения и също не приели Бир Тавил за своя територия.

Интересното е, че на тази ничия територия, два пъти е обявено създаването на виртуална държава. Първата виртуална страна наречена „Северен Судан“ провъзгласил американецът Джереми Хитон през юли 2014 г. В отговор на това руския предприемач Дмитрий Жихарев също провъзгласил себе си за крал на Бир Тавил, обявявайки територията за „Кралство на Средната земя“.

Днес Бир Тавил се използва за пасище на животни от племето Абабде. Това е племе на бедуини, които се прехранват чрез скотовъдство. В света има около четвърт милион представители на този полуномадски народ.