Асен се събуди и се огледа наоколо. Разбра, че е сънувал и бавно започна да си припомня това, което бе видял насън.

Беше отново в родното си село. Стоеше на брега на реката. това, което видя силно го изненада.

От коритото на реката бликаше фонтан и той знаеше, че това е минерална вода. Дебелината на струята бе колкото китката на ръката му.

Той стоеше зашеметен от видяното. Поколеба се, но нагази в реката, водата му бе до колене.

Наоколо се носеше бяла пара и миризма на сяра. Протегна ръка, но не посмя да докосне фонтана.

На брега го чакаха хора. Не си спомняше кои бяха точно, но ги познаваше.

Асен отново погледна мястото и се сети, че преди много години тук искаха да направят център с модерна сграда за читалище.

Дърветата и всичко друго бяха като едно време.

Асен прецени на ум, че от мегдана до фонтана няма и двеста метра. Погледна хората, които го бяха наобиколили и без колебание каза:

– Започваме!….. От утре започваме…

Хората закимаха одобрително. Лицата им бяха радостни. Те се усмихваха.

Странен сън. Асен се опита да влезе в ролята на Зигмунд Фройд, но в крайна сметка повече разчиташе на интуицията си, тя никога не го бе подвеждала до сега.

Фонтанът, минералната вода, мястото определено за читалище, средище на духовния живот в селото, не това не беше случайно.

Това бе една погубена народна мечата.

Той знаеше вече какво му бе казал съня. Неговите ръкописи, които бе дал в редакцията, щяха да действат като целебен извор. Думите му щяха да събуждат, подбуждат и възпламеняват съвести, които отдавна бяха заспали.

– Дай, Боже, и за нас да настъпят по-добри дни, – усмихна се Асен на себе си.

Щом Атанас приближи желязната порта, песовете скочиха към него. Той инстинктивно се отдръпна и започна да вика:

– Кольо! Кольо! ….

От долу се зададе яката фугира на Николай. По лицето му се разля усмивка. Усмири кучетата и подкани:

– Влизай….

Слънцето силно прежуряше. Николай придърпа към масата от вън един голям чадър и покани Атанас да седне. След това се залови да прави кафе.

Атанас и Николай отдавна не се бяха виждали. Последния път беше преди три години.

– Вече се диша по-леко, – заоглежда се под чадъра Атанас.

– От рая сме много далече, – пошегува се Николай. – Веднъж счупи ли се стомната, иди че я лепи ….

– Важното е да се движим напред и да не се обръщаме назад, – философски заключи Атанас.

– Животът така яко ни е яхнал, че всеки търси начин как да оцелее, – махна с ръка Николай.

– Само да оцелее ли? – Атанас погледна Николай в очите.

– Е, трябва и някой лев да изкара отгоре. Видя ли, градът ни е заприличал на панаир, всеки втори човек е отворил сергия или малко магазинче.

– Това е част от общия хаос на пазарната икономика, – отсече Атанас. – Надявам се да не продължи много.

– Сигурен ли си в това? – недоверчиво откликна Николай.

– Да, – каза Атанас като се настани по удобно на дървената пейка. – Нали в Народното събрание се гласуват закони, чрез които бавно, но сигурно ще се въведе ред.

– Колелото така се е завъртяло, че ….

– Са ни нужни години, – Атанас довърши думите на Николай, – Вярно е. Но всеки трябва да помогне с нещо в този труден процес, а не да стои и да чака наготово.

– Аз не чакам, работя, – недоволно извика Николай.

– Би ли дал пари за едно добро дело в града ни, – атакува го директно Атанас. – Навярно си чул за паметника, който искаме да издигнем на площада.

Николай още като видя Атанас се досети за какво е дошъл, но реши още от началото Атанас да си каже думата.

– Майка ми е тежко болна, онзи ден я откарах в болницата, – започна да се оправдава Николай. – Всеки ден съм там. Ходя купувам лекарства, памперси, … А всичко е толкова скъпо. Дъщерите и зетьовете останаха без работа. Скоро търсех пари да ремонтирам тази стара съборетина ….

– Виждали са те с онзи пикап, – посочи с ръка към колата Атанас, – да продаваш бензин със зет си Манол.

– Хората ако могат и в една капка вода ще ме удавят, – намръщи се Николай. – От трима съм взел заем. Щом трябва за паметника ще потърся още…..

Атанас познаваше приятеля си още от училище. И тогава си бе още стиснат. Станеше ли дума за даване, все си намираше оправдание. Такъв си и бе останал.

Един пътешественик се заблудил в пустинята Сахара. Дълго се лутал и изразходвал цели си запас от вода.

Започнала да го мъчи жажда. Гърлото му пресъхнало. Едва вървял и за друго нищо не мислел освен за вода.

Изведнъж той видял един предмет и с последни сили се затичал към него очаквал, че там има вода. Но какво било неговото разочарование, когато разбрал, че това е мех пълен със злато.

С отчаяние пътникът се обърнал и си тръгнал с неописуема мъка, без да се взема и една монета от меха. Златото не могло да утоли жаждата му, той се нуждаел от вода.

За да утолиш жаждата на душата си, ти е необходима жива вода – Словото на Бога. То е източник, в който винаги има чиста вода. Това Слово е необходимо за нас и нашата душа не може да живее без Него.

Божието Слово трябва да бъде за нас, както е хляба за гладния или за мореплавателя – компаса. Ние трябва да се храним с Него и да съгласуваме нашите действия, мисли и думи с Него.

Както се храни и укрепва организма с храна, така и душата се подхранва и укрепва с вяра в Божието Слово.
Да се храните с Божието Слово не означава само да погледнете в Библията, да разгледаме някое учение, да прочетем потвърждението на едно или друго мнение. Това означава да го търсим като храна, светлина, указател на пътя, утешение, авторитет, сила, т.е. всичко, от което се нуждае душата.

Двама влюбени стигнали до един водопад. Момичето казало:

– Ако наистина ме обичаш, скочи долу в буйните води под водопада.

Младият човек отговорил само с две думи, след което девойката го прегърнала и го целунала.

Какво ѝ е казал младежът?

Ако бяхте на негово място, какво щяхте да кажете?

Възможно е вашият отговор да не съвпадне с този на момчето, но думите, които е казал младежът, са накарали момичето да се откаже от глупавото си искане.

Ако не се справите, можете да погледнете отговора.

Мисля, че тези думи могат да накара човек да се замисли.

Отговор: „ем интуб“

Чу се изскърцване на стол и Марко, бащата на Радко и Антон, се надигна, за да се оттегли от пиршеството. Едва държейки се на крака, бащата се оправда:

– От годините е, – едва обърна езика си той.

Явно беше мъртвопиян.

– Остани да забавляваш гостите ни, – каза Марко на Радко с дрезгав глас, – вярвам, че не си забравил как се прави това, въпреки че отсъства толкова дълго от дома, за да се скиташ с разни хаймани.

– Дори и сред тях обноските ми бяха добри, татко, – защити се Радко. – Но за пиян човек като теб, който едва се държи на краката си, едва ли бих могъл да кажа същото.

След последните думи всички  млъкнаха. Някои от гостите озадачено се спогледаха, други се подсмихваха навели глави надолу. Всеки очакваше с нетърпение да види как ще се развият събитията между баща и син по-нататък. За тях това бе едно забавление, а после подхилвайки се щяха да поукрасят случилото се.

Марко се обърна рязко при тази обида, но Антон бързо стана и хвана ръката му, след което хвърли гневен поглед към брат си, способен да разтопи и стомана.

– Как смееш да обиждаш така баща ни? – гласът на Антон ехтеше в залата. – Толкова грижи е полагал за теб. Нищо не каза след като се върна от разпътството си. Няма ли капчица благодарност в сърцето ти към него.

– Ако си решил да ми изнасяш лекции, по-добре се върни в университета, – каза Радко наострено.

– Успокойте се братя, дълго не сме били заедно на една маса, – каза Емил, един от братовчедите им. – Нека да не разваляме този момент.

Без да му обръща внимание Антон изведе баща си от залата.

Музикантите отново засвириха и шумът от разговорите се поднови.

Радко си наля още вино. Към него се приближи един от приятелите му, с когото дружаха от деца. Радко и Орлин бяха седели на един чин. Бяха инициаторите на всяка лудория в училище.

– Трябва да се отнасяш с по-голямо уважение към него, – каза Орлин. – Каквото и да мислиш за него, все пак той ти е баща. Когато си отиде от този свят, ще те боли за тези думи, които му каза тази вечер, много повече отколкото предполагаш……