Вечерта беше спуснала тъмния си воал. Дневната работа бе приключила. Валери огледа жените на масата и потопи лъжицата в супата си. Той познаваше съдбите на всяка една от тях много добре.

Живота на всяка от тези жени можеше да размекне и каменно сърце, а Валери беше много милостив.

Този дом той беше построил със собствените си ръце. Тук намираха убежище девойки, лишени от родителски грижи и жени попаднали в ръцете на лоши мъже, които ги биеха, злоупотребяваха с тях и ги принуждаваха да се продават по улиците.

– Искаш ли още малко супа, Валери? – попита Славена, която бе сготвила вечерята.

Силвена бе красиво младо осемнадесетгодишно момиче с буйна кестенява коса и открито бяло лице.

– С удоволствие, – каза Валери въпреки, че бе сит. – Не мога да устоя на хубавата ти супа. С какво си я подправила, та е толкова вкусна?

Смутена, но горда с готварските си умения Славена се изчерви и изброи подправките, които бе използвала.

Валери бе трогнат. Той беше на доста години, но за него най-голямото щастие бе, да вижда как всички тези жени живеят радостно тук и възвръщат достойнството си, отнето им от жестокия свят.

Той си спомняше колко уплашени и объркани бяха, когато потърсиха убежище в този дом. Изпитали болката, бяха загубили способността си да се радват на живота. Някои от тях признаваха, че преди да прекрачат прага на този дом, бяха решили да сложат край на живота си, преди часът, който им е определил Всевишния.

Тази вечер гледаше засмените и спокойни лица на жените и за пореден път се убеждаваше, че Бог е благословил начинанието му.

Силно чукане на вратата го откъсна от мислите му. Жените любопитно погледнаха на там.

– Моля те, Славена, иди да отвориш, – каза Валери. – Нетърпеливи сме да разберем, кого Бог ни е изпратил тази вечер.

Славена отвори вратата. На прага застана жена облечена в мръсна и скъсана дреха. Очевидно бе изминала много път.

– Влез, дъще, – покани я Валери. – Храна и всичко, от което имаш нужда, ще намериш в този дом.

Жените се разшаваха и всяка се зае с делата си, за да помогне за настаняването и приютяването на поредната жертва от този свят.

Бяха четирима Спас, Валери, Данчо и Мая. Те бяха представители на три поколения, но случаят ги бе събрал в една вила на планината.

Беше обяд. След като получиха поръчаната храна, лакомо се нахвърлиха върху порциите си, явно планинският въздух им действаше добре и отваряше апетита им, особено на мъжете. Мая, която обикновено ровеше с върха на вълицата из чинията, този път на големи хапки поглъщаше храната пред себе си.

Доволни след храненето и четиримата се отпуснаха на столовете и всеки протегна ръка към безалкохолното, което кротко до този момент чакаше реда си.

– Чували ли сте за известният ръководител на американското разузнаване Джон Фостър Дълес? – обади се Спас.

– Да, чувал съм за него, –  почти едновременно реагираха Валери и Данчо.

– Този човек е бил не само добър разузнавач, – продължи Спас, – но и дълновиден политик. Още през 1945 година, е създал цяла теория, как да ликвидира социализма.

– Нима толкова рано е започнала да узрява подобна идея? – попита Данчо.

– След войната страстите не се ли уталажиха? – попита Валери.

– Тогава САЩ е хвърлил всичките си сили „за измамване и оглупяване на хората“, както е подчертал в плана си Дълес – каза Спас.

– Напълно съм съгласена, че човешкият мозък и съзнанието са податливи на промяна, но зависи как ще се подхванат нещата, – намеси се Мая.

– Точно това е имал предвид и Дълес, – отбеляза Спас. – Тогава е наченала подмолна война против съзнанието на хората. Започнали да сеят съмнения, хаос. Разпалвали най-ниските чувства и страсти. Издигнали култ към секса, садизма, насилието и всякаква безнравственост. Какво не вярвате ли? – Спас огледа другите на масата.

– Не, дори е много интересно, продължавай!- подкани го Валери.

– Хората и държавата ни са на прицел, – още по-разпалено продължи Спас. – Погледнете наоколо. Навсякъде бъркотия, безпринципност, рушветчийство, бюрократизъм, продажничество от всякакъв род ….

– Чесността и почтеността са осмивани. Простащината, пиянството и омразата разцъфтяват, – допълни с болка Данчо.

– Да но върху тези, които усетят коварните клопки, ще се изсипе ураган от мерзости и ще станат измет за обществото, – каза Спас.

– Обърнете внимание, те вече за започнали да унищожават духовните корени, – отново се обади Мая. – Те вулгаризират и унищожават основите на нраствеността чрез литературата, киното и театъра. Използват , всички други форми на въздействие, чрез които разлагат развиващата се младеж.

– Така е, – съгласи се Валери, – младите хора са станали циници, вулгарни простаци, космополити, лишени от чест и достойство.

– И все пак, – вдигна глава Данчо, – дали от „тактически съображение“, от малодушие или просто от невежество и неубеденост има млади хора, които стоят на обратната страна.

– Но колко са те, от голямото множество? – с тъга каза Валери.

– Най-лошото е, че ние възрастните, се примиряваме и даваме лош пример, – заключи Спас.

Късно следобед, когато отиде на работното си място, Костадинов завари известието за пенсионирането си на бюрото. За него това беше удар от засада.

Как се прибра у дома си Костадинов не помнеше.

От главата му не излизаше една и съща мисъл: “ Край! За мен всичко свърши! От днес съм излишен и ненужен за обществото гражданин!“

Отровата от тази мисъл силно се впиваше в него и го измъчваше. За Костадинов това беше недооценяване на работата му и грубо погазване на човешкото му достойнство.

Съпругата му Елена видя отчаяната му физиономия и разбра какво се е случило. Отдавна оттук-оттам се шушукаше за неговото отстраняване. Говореше се и явно, че той е вече на години и трябва да се даде път на младите.

Но какво знаят младите? Костадинов бе кален в битки и борби за устояване на истината, а сега, който и млад човек да заеме мястото му ще бъде поредния „послушко“, предпочетен пред всеки по-революционно настроен ветеран.

– Не се притеснявай! Всяко зло , за добро, – опита се да го утеши Елена. – Сега поне изцяло ще се занимаваш с това, което ти е на сърце.

След вечеря пуснаха филма за Ломоносов и Костадинов малко се поразсея. Той беше изцяло потопен в събитията на онова време и непрекъснато търсеше връзки с днешния ден.

Минали са векове от тогава. Светът се е проминил. Науката и техниката са достигнали големи висоти, но човекът не се е отказал да властва и господства над себеподобните.

„Какъв мощен ум. Истински гений е този Ломоносов, – възхищаваше се Костадинов. – Какъв непокорен дух има само!“

Ако във всеки от нас не живее по един малък Ломоносов, напразно би било всяко творчество и самият живот.

Нощта крачеше с бавни крачки, а мантията ѝ се разтилаше над всичко живо. Ставри гледаше притеснено Добромир.

– Вземи се в ръце, Добромире! – гласът на Ставри звучеше наставнически.

– Лесно ти е да го кажеш, – изпъшка Добромир. – Но при моето нещастие …..

– Нещастие ли? А какво значи да бъдеш щастлив? – подскочи Ставри, а после продължи по-спокойно. – Виждал съм бедни хора, но силни по дух. Нямат нищо, но са доволни. Щастието не е благоденствие, много пари и слава. То е доброта, любов, трудолюбие, телесно и душевно здраве. Твоята грешка може да стане съдбоносна, ако продължаваш да стоиш и чакаш. Бог ще ти прости, ако си усърден в любовта към другите.

– Тогава какво е нещастието според тебе? – с полуусмивка попита Добромир.

– Нещастието, – започна Ставри, – е преди всичко да обичаш  само себе си, да празнословиш, да злословиш, да завиждаш, да бъдеш насилник. Чуждия хляб също е нещастие.

– И какво да правя според теб? – безпомощно вдигна рамене Добромир.

– В момента се чувстваш безсилен да се справиш с нещата, а това не е нещастие. Сега е удобния момент да се бориш и да запазиш достойството си.

Очите на Добромир се насълзиха.

– В света няма ред, – каза Добромир. – Няма какво да обедини нещата. Ти говориш за щастие и нещастие, а какво е добро и какво зло? Защо една баба се мъчи на 70-80 години, а дете умира, без да е познало живота?

– Това само Бог знае, – кротко каза Ставри.

– Не, тук нещо не е наред, – изрази бурно несъгласието Добромир. – Всичко е смесено, а ние търсим равновесие, единство на душите, като в песен. Но всичко е ад. Защо ни е толкова трудно да го признаем?

– Добромире, плашиш ме! Любовта не е ад. – извика Ставри.

– А какво е тогава?

– Необикновено щастие!

Когатото видя присмехулния поглед на Добромир, Ставри добави:

– Говоря за любовта към жената, майката, Бога, ….

– И добротата ли? Несъпротивлението на злото?

– Това, което за мен е добро, – започна да обяснява Ставри, – за теб може да се окаже зло. Например, ти обичаш да пиеш вино и това ти доставя удоволствие, но на мен от виното ми става зле. В света, човеците гледат различно на злото и доброто.

– Е, какво излиза, че няма една истина? Истина, която е валидна за всички?

– Истината е една, тя идва от Бога, – каза Ставри. – Добре ще направиш, ако се молиш по-често, по-усърдно и с чисто сърце. Евангелието на любовта, което Христос възвести, ще победи. В това не бива да се съмняваш.

Светлината на зимното утро изплува в прозорците, когато някой почука на портата. Георги додаде знак с ръка към останалите, да пренебрегнат чукането. Чукането се подсили с крясъци. Хората вътре знаеха, че ако не реагират, натрапниците щяха да си отидат.

Настъпи напрегнато мълчание. Стоян стана раздразнен от страха на тези, които бяха вътре и отиде до портата.

– Кой е? – извика той.

– Пуснете ни да влезем!- обади се някой от вън.

– Кои сте вие? – попита Стоян.

– Ние сме дървари от гората, Аз съм Хари Дървото. Един от нас се разболя, търсим помощ,  – обади се същия глас.

Георги надникна през малкото прозорче,близо до портата. Видя група груповати мъже, застанали около носилка поставена пред вратата. Мъжете бяха въоръжени, но не бяха демобилизирани войници.

– Разбойници! Ще ни избият всичките! – развика се Георги.

– Млъкни! – извика Стоян, – Всички ще умрем, когато Бог го пожелае, но не и преди това.

– Познавам ги, миналата година ограбиха дома на Владо Македонеца, – обади се Никола,който също бе надникнал през прозорчето.

– Бог прощава на тези, които искрено се разкайват, – каза дадо Матей.

– Не можем да ги отпратим, носят болен, – застъпи се Стоян за тях . – Животът ни не е наша собственост. Бог ни го е дал, за да служим на другите.

– Ще бъде самоубийство да пуснем тези тук вътре, – тресешесе от страх Георги.- Те ще ни убият.

– Ние сме християни, – каза Стоян. – за нас смъртта е щастливо съединение с Христос. От какво ще се страхуваме тогава?

– Глупаво е да търсим собствената си смърт, – обади се Никола.

– Но ако смъртта дойде, когато изпълняваме човешкия си дълг, – каза Стоян, – трябва да я посрещнем с достойнство.

Те можеха да спорят още дълго, но отвън един човек имаше нужда от помощ. Стоян не се двоуми стана отиде до портата и дръпна резето ѝ.