В стаята бързо се приготвяха, щяха да излизат. Цачо гледаше тази суетня и оставаше чужд на това приготовление.

Той приближи до жена си и каза внимателно:

– Съжалявам, скъпа, но не мога да дойда с вас в църквата. Знам, че е Рождество, но там ще се чувствам като лицемер. По-добре тук да ви дочакам.

Малко след това семейството замина с колата.

Цачо бе добър човек, внимателен и грижовен в семейството си, но не можеше да повярва историята на въплъщението, която се разказваше по Рождество в църквата.

Останал сам в дома си той се приближи до прозореца и се загледа във валмата сняг подгонени от надигащата се буря. След това седна във фотьойла и се зачете във вестника.

Няколко минути по-късно той се стресна от удар по стъклото. Последваха  го и други.

– Що за щуротия? Явно някой цели да ме раздразни, – каза си Цачо. –  Изглежда някой хвърля снежни топки по прозореца.

Той излезе навън, за да се скара на нахалника, но видя няколко птици сгушени в снега. Бурята ги бе хванала и те отчаяно търсейки подслон. Бяха опитали да прелетят през стъклата на осветения прозорец на къщата, но опита им бе неуспешен.

– Не мога да ги оставя така, ще замръзнат, – засуети се Цачо. – Ще ги приютя в плевнята.

Бързо облече палтото си, нахлузи галошите и се затича във вихъра от сняг към хамбара. Отвори широко вратата и светна лампата, но птиците не влязоха.

– Предполагам, че храната ще ги примами, – реши веднага проблема Цачо.

Бързо се върна в къщи, натроши хляб и излезе. Когато стигна пътеката към хамбара, той поръси трохите чак до отворената врата, но птиците не обърнаха внимание на приготвената им храна. Те безпомощно се притискаха една в друга.

Цачо се опита да ги хване, но те се пазеха от него. Започна да ги обикаля и да размахва ръце опитвайки се да ги насочи към хамбара, но вместо това птиците се разпръснаха в различни посоки. За жалост никоя от тях не влезе в плевнята.

– Изглежда се страхуват от мен, – досети се Цачо и продължи да разсъждава на глас, – За тях аз съм страшно и ужасно същество. Ако можех по някакъв начин да им каже, да ми имат доверие и че не искам да ги нараня, а да им помогна. Но как?

Каквото и да предприемеше, птиците се плашеха и още повече се объркваха.

– Те няма да ме последват, защото се страхуват от мен, – тежко въздъхна Цачо.

Изведнъж той се размечта:

– Ако можех да бъда птица и да говоря езика им, щях да отида при тях и да им каже да не се страхуват. А после щях да им посоча пътя към безопасното място. Просто трябва да бъда един от тях, за да ме чуят и разберат.

В този момент камбаната заби празнично. Звукът ѝ преодоля вятъра и отекна в ушите на Цачо. Това бе звънът оповестяващ раждането на Спасителят. Изведнъж Цачо бе осенен от разбиране, което му бе убягвало до сега.

Исус бе станал като един от човеците, за да им каже и да ги спаси.

Очите на Цачо се напълниха със сълзи. Радостна вълна се разля в сърцето му и той потъна на колене в снега.

Денят предаваше властта на нощта. В стаята стана тъмно, но Велин продължаваше да седи на стола без да обръща внимание на това. Той бе напрегнат. Нещо сериозно го измъчваше.

В стаята шумно влезе Деси, светна лампата и като видя угрижения си брат попита:

– Ти какво правиш на тъмно? Какво си оклюмал?

– Искам да подаря най-хубавият подарък на Рожденика. И се чудя, какво би Му харесало най-много?

– Кой има рожден ден? – попита Деси и разтърси глава, искайки да си припомни.

Велин се усмихна:

– Наближава Рождество…

– А това ли? – възкликна не много въодушевено Деси. – Той си има всичко. Какво можеш да Му подариш?

– Искам с нещо да го зарадвам, – въздъхна Велин, – но не зная с какво.

– Ако е нещо сантиментално, може да изглежда незначително и безсмислено, – започна да разсъждава Деси на глас. – Да кажем, че е нещо практично, но и тогава не знаеш дали ще покриеш стандартите му за качество. Обикновено се дават пари, рожденикът сам да си избере подаръка, но в случая ми изглежда неестествено.

– Това е човешко съобразяване, – недоволно реагира Велин, – суетно, егоистично, пресметнато в цифри, бюджет или някаква благодарност. Такъв начин на подаряване е свързан с мисълта: Какво ще си помисли рожденикът или останалите гости?

– Не знам, – призна безизходното положение Деси.

– Спомняш ли си история с бедната вдовица в храма и двете лепти, – попита Велин, – които пуска в съкровищницата на храма? Тази жена постъпи странно според човешката логика. Защо ѝ е необходимо да дава на Бога всичко свое, което на практика е абсолютно нищожно?

– Вярно, – замисли се Деси, – тези монети няма да свършат никаква работа за нея самата, камо ли на Бога. Тогава защо Христос забелязва точно нея и я даде за пример на учениците Си?

Велин бе осенен от неочаквана мисъл. Той вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре и въодушевено каза:

– Защото тази вдовица си ти, аз и всички останали хора, които сме поканени на голямото празненство за рождения ден на най-добрия ни Приятел.

– Тогава какви варианти ни остават? – попита озадачено Деси.

– Ако сме горди, няма да отидем, защото ще си кажем, че нашият подарък е жалък и тогава всички ще видят колко не можем, не знаем, нямаме или не сме.

– Аз бих постъпила така, ако смятам, че подаръкът ми не струва и другите ще ми се смеят, – изказа мнението си Деси. – Но какво в действителност трябва да направим?

– Другият вариант е да отидем смирено с двете лепти и да ги пуснем в ръката на Рожденика. Той няма нужда от тях. За Него не е важна стойността на твоя подарък. Това, което ще зарадва Рожденика, е покорност дори в малкото или в това, което ти си мислиш, че е малко.

Деси гледаше брат си и още не можеше окончателно да реши, какво да подари на Рожденика.

– Господ Исус Христос иска да използваме двете лепти на това Рождество. Независимо колко незначителни се чувстваме, трябва да използваме това, което имаме в джоба си, в ума си, в ръцете си, в дома си, за да зарадваме някого заради Исус на това Рождество. За да зарадваме Рожденика, ни трябва само едно – готово за това сърце, – заключи тържествено Велин.

Където и да отидем, каквото и да правим, особено  за празниците, ние много внимателно се приготвяме.

В дома на Стефан и Борис кипеше усилена работа. Наближаваше Рождество.

– Подготви ли се за празника? – попита Стефан брат си.

– Какво толкова има да се приготвям? И за какво е всичката тази суматоха? – възмути се Борис. – Ще си облека чисти и изгладени дрехи. Ще се среша, та косата ми да придобие някаква форма. Обувките си ще лъсна. А, и да не забравя, малко парфюм няма да ми е излишен.

– Само това ли? – изненадано повдигна вежди Стефан.

– Какво друго?! – възкликна Борис. – Нали това правим, за да създадем добро впечатление у другите, а това до някъде способства за увереността и устойчивостта ни, но преди всичко за нашето самочувствие.

– Подготовката е не само външна, но и вътрешна, – въздъхна дълбоко Стефан.

– Вътрешна? – попита недоумяващо Борис.

– Вътрешният процес е невидим, много пъти дори е неосъзнат, – започна да обяснява Стефан. – А понякога дори и неосъществен. Умът ни се настройва спрямо ситуацията.

– Искаш да кажеш дали е шумно или тихо, весело или тъжно? – прекъсна го бързо Борис.

– Да, – съгласи се Стефан. – И това влияе на поведението ни. Според ситуацията се чувстваме по определен начин и знаем как да се държим пред останалите. За това те попитах: Каква е вътрешната ти нагласа за Рождество? Не какви дрехи ще облечеш, дали ще участваш в програмата за празника или ще бъдеш с приятелите си на път, а какво е усещането ти за предстоящото празненство?

– Какви са тези глупави въпроси? – намръщи се Борис. – Празник като всеки друг.

– Съвсем не са глупави, – реагира мека Стефан. – Ако усещаш, че ти липсва радост и мир за празника, трябва да положиш началото на поне една положителна промяна. Каквато и да е причината сърцето ти да не е готово за рождения ден на Спасителя, Рожденикът иска да я споделиш с Него. Не защото Исус Христос не знае какво става в душата ти, а защото очаква да бъдеш открит, както подобава на едно истинско приятелство.

Борис все още намръщено гледаше брат си и вдигаше ръце от време на време, сякаш искаше да се отърве от нахален натрапник.

– Много пъти това, което изпитваме дълбоко в себе си, остава скрито и на тъмно, недокоснато от истината на Божието Слово. Когато бъдем докоснати от светлината на Писанието, нещата, които допреди това сме считали за нормални, придобиват съвсем друг смисъл. Искаш ли Исус да бъдеш тъжен, отчаян, изнервен или самотен на Рождество?

– И какво да правя тогава? – безпомощно въздъхна Борис.

– Има неща, които трябва да правим  всекидневно, например, да се радваме, да се молим и да благодарим.

– А ако ги изпълня и не се чувствам добре? – смотолеви нерешително Борис.

– Това е невъзможно, – откликна Стефан. – За това Рождество ти пожелавам радост, която да идва от мисълта за Спасителя; молитва, която побеждава всички негативни обстоятелства и благодарност, която да бъде твоят подарък за Рожденика.

Предстоеше ѝ нещо необикновено. Тя щеше да встъпи в брак. Мария бе красива девойка, скромна и приветлива. На всеки би допаднала.

– Йосиф, Йосиф, …. – тя непрекъснато мълвеше това име и мечтаеше за времето, когато двамата щяха да бъдат заедно.

Всичко вървеше добре. Годежът бе минал и се очакваше само сватбата.

Тогава в един миг Бог взе плановете на Мария и ги преобърна с главата надолу.

Ангел ѝ се яви и ѝ каза:

– Здравей благодатна! Господ е с тебе, благословена си ти между жените.

Мария се смути.

„Какъв е този поздрав?“ – помисли си девойката.

Ангелът усети притеснението ѝ и добави:

– Не бой се, Марио, защото си придобила Божието благоволение. И ето, ще заченеш в утробата си и ще родиш син, Когото ще наречеш Исус. Той ще бъде велик, и ще се нарече Син на Всевишния и Господ Бог ще Му даде престола на баща Му Давида. Ще царува над Якововия дом до века и царството Му не ще има край.

– Как ще бъде това, тъй като мъж не познавам? – попита учудено Мария.

Ангелът ѝ отговори:

– Светият Дух ще дойде върху ти и силата на Всевишния ще те осени. За туй и светото Онова, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Божий Син.

Мария стоеше с отворена уста и се опитваше да осмисли чутото.

За да разсее всякакви съмнения у девойката, ангелът каза:

– Ето, твоята сродница Елисавета и тя в старините си е заченала син, а за нея се казваше, че е безплодна. За Бога няма нищо невъзможно.

„Боже, – помисли си Мария, – това е толкова трудно ….. Ще бъда бременна преди да сключа брак, ще родя …. Божия Син, а кой знае какво ме очаква по-нататък. Но щом Ти го желаеш, аз съм готова“.

Мария погледна ангела и каза:

– Ето Господната слугиня, нека ми бъде според както си казал.

Бог познаваше сърцето ѝ. Той знаеше, че тя е верна и послушна.

Мария много Го обичаше. Тя бе готова да Му се довери във всичко, за това Той ѝ повери толкова трудна задача.

Освен раждането на нея ѝ предстоеше още нещо. Меч щеше да прониже душата ѝ, когато разпънат Сина на кръста, за да се открият помислите на много сърца.

Доверявате ли се на Бога и до колко? Достатъчно ли Го обичате, за да изпълните волята Му?

Мехмед живееше в малка къща построена в земя, която се намираше в северен Ирак. Изкарваше с много труд прехраната на семейството си. Имаше седем деца.

Когато терористите от Ислямската държава нахлуха в Мосул и околните райони, той ги прие с радост. Ненавиждаше християните и казваше за тях:

– Тези „неверници“ трябва да бъдат убити и заличени от лицето на земята.

Три месеца по-късно екстремистите от Ислямската държава завзеха дома му и го превърнаха в склад за оръжие.
На Мехмед това съвсем не се хареса и даде отпор на действията им:

– Какво правите? Това е моя дом! Къде ще отида със семейството си? Аз съм ревностен мюсюлманин, защо ми причинявате това?

Най-напред не му обръщаха много внимание, но когато продължи да се съпротивлява, го пребиха и отнеха жена му. Той повече не я видя.

Ръцете на Мехмед бяха счупени от побоя, а гърдите му бяха натъртени и едва дишаше. Няколко от ребрата му бяха натрошени.

Успя да избяга с децата си в пустинята и там опъна палатка.

Колкото повече Мехмед изучаваше исляма, толкова повече съмнения и недоверие се пораждаха у него. Та нали бойците от Ислямската държава, мюсюлмани като него, го третираха като най-долно същество. Мъчеха го и го биеха, заради неподчинението му.

В един неофициален лагер местни мисионери помогнаха на Мехмед и децата му.

– Първият човек, който се погрижи за раните ми, бе християнин, – свидетелстваше по-късно Мехмед. – Той носеше Библия и се помоли за мен. Отначало не го разбирах, но в него видях Христос. Когато ми подари Библия, му казах, че ще ми трябва чудо, за да приема това, което казва.

Изучаването на Библията с местния мисионер, през следващите месеци, доведе до чудото, което не вярваше Мехмед, че може да стане.

– Приех Исус Христос като Господ на живота си, – казваше  с гордост покаялият се мюсюлманин. – Това е истинско чудо! Сега обичам всички хора!

Ирак е една от страните в Близкия изток, където много мюсюлмани се обръщат към Христос. Те бяха оставили разрушените си домове и постъпиха в импровизираните лагери, където усещаха Божията любов и предаваха живота си на Бога.

Господ извършваше чудеса с тях. Той ги променяше, изцеляваше и освобождаваше от веригите на злото.

Много от тях се присъединиха към църква, изпращаха децата си в библейски училища и с голяма страст и настойчивост участваха в домашните молитвени групи.