Безобидните неща в ежедневието могат да задушат душевният ни живот, ако им позволим да направят това.

Наташа бе коленичила до леглото си и се молеше. Това бе най-хубавото време за нея, време прекарано насаме с Господа.

– Хората са се превърнали в „поддържатели на състоянието си“, – Наташа долови тих глас.

– Какво имаш предвид, Господи?

– Имате толкова неща, за които се грижите да бъдат в добро състояние, като своя дом, колата си, градината, косите си, ….

– Да вярно е, – съгласи се Наташа. – Увличаме се да благоприятстваме естествените неща да имат хубав вид, но не оставяме време да подкрепяме изграждането на своя дух.

– Щом имате такъв проблем, трябва да опростите живота си, да намалите тези си задължения.

– Едва сега се замислям сериозно върху това, – каза Наташа и се умълча.

След кратка пауза тя продължи да изказва мислите си на глас:

– Ако се нуждая от нещо трябва да помисля не само за паричната страна на въпроса, а и за това колко време ще ми отнеме за да го запазя в добър вид и дали мога да си го позволя. Щом това е във вреда на духовното ми поправяне и реформиране, ще трябва да се откажа от него.

Не се обвързвайте с делата на ежедневието. Няма нищо по-важно в живота на човека от общението с Отец в молитва и чрез Неговото Слово.

Градът не бе от най-големите, но в неговите предели съществуваше малка сграда, в която се помещаваше местната църква.

Пастирът на църквата Миронов, обичаше хората и гледаше да им помогне с каквото може. Не спираше да им говори за спасителния план на Бога, Който даде Сина Си, за да не погине нито един, но всички да имат вечен живот.

Вкарваше бездомниците от парка и околните улици в църквата и ги хранеше със закуски преди неделната служба.

Виктория бе християнка от доста години. Тя бе много ревностна за Бога, но трудно понасяше тази „паплач“, която пастирът вкарваше по време на богослуженията.

Вярно бе, че някои от тях се въртяха и оглеждаха хората, но имаше и такива, които се заслушваха в проповедта.

Една неделя Виктория не издържа. Тя не можеше вече да понася миризмата и шума на нямащите свой дом и препитание „голтаци“ и каза на пастира:

– Защо допускате тези хора в нашата църква?

– Защото не искам никой да отиде в пъкъла, – отговори Миронов.

– Е, аз също не искам да отидат в ада, – подчерта Виктория.

– Аз не говоря за тях, а за вас, – каза пастирът.

Виктория бе шокирана. Тя бе готова да се разсърди на Миронов за тези думи.

– Какво иска Бог да види от нас? – попита пастирът Виктория.

Тя само вдигна рамене и нищо не каза.

„Толкова време съм в църквата, чета Библията, – възмущаваше се в себе си Виктория, – нима не знам какво Бог иска от мен?“

– Не иска ли Бог от нас да вършим праведното и да обичаме милост? – продължи Миронов, цитирайки Михей. – И да ходиш смирено със Своя Бог. Нали Той казва: „..огладнях и Ме нахранихте; ожаднях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте“. Кога сме направили това на Исус?

Виктория наведе глава. Очите ѝ се напълниха със сълзи, а устните и зашепнаха:

– Прости ми , Господи ……

Бабата на Андрей бе скромна женица. На нея обикновено оставяха децата да ги наглежда и да се грижи за тях. Родителите на Андрей ходеха на работа и когато той ги питаше за нещо, те отговаряха:

– Уморени сме, ела по-късно да поговорим.

Но това по-късно не идваше, но затова пък баба му Мария бе винаги на разположение.

Тя им разказваше приказки, обясняваше това, което не разбират и постояно се молеше не само за него,  но и за другите деца.

Дойде войната. Тъмни облаци надвиснаха на страната. Андрей постъпи в армията.

Един ден той получи заповед с група бойци да отидат на определено място и там да очакват допълнителни разпореждания.

Когато пристигнаха на обекта, те се разположиха в гората. Денят бе тих, а настроението весело.

Андрей се установи под един висок дъб. Той искаше да поговори с приятеля си Константин, но видя, че е заспал по-далече под един храст увит в шинела си и се отказа.

Андрей се загледа в една мравка, която теглеше голяма мушица.

Изведнъж той чу гласът на баба си, сякаш беше до него:

– Андро, иди седни близо до Константин.

Изненадан Андрей трепна.

– Това е гласът на баба. От къде се взе на това място?

Войници се разговаряха близо до него, но жена нямаше между тях. Андрей се замисли за дома си и отново чу същия глас:

– Андро, иди седни близо до Константин.

Обхвана го тревога. Изпита напрежение и несигурност.

– Това слухова халюцинация ли е?

И за трети път гласът повтори с тревога и безпокойство:

– Андро, иди седни близо до Константин.

В гласа се долавяше такова плашещо опасение, че Андрей скочи бързо на крака и изтича при Константин.

Вече бе почти до приятеля си, когато оглушителна експлозия разтърси въздуха. Андрей изгуби съзнание.

Когато с Константин успяха да изровят засипалата ги земя погледнаха към мястото, където преди стояха другарите им. Там всички бяха мъртви.

Сватбата е хубаво нещо, но Слави пристъпи към нея с малко притеснение.

Денчо, първият му приятел го смушка в ребрата:

– Какво си увесил нос? Забавлявай се, Дидка е яко парче! Какво те смущава?

Слави въздъхна тежко:

– Гледам майка ѝ Рена и се чудя кога ще почне да ни се меси в семейния живот.

– Не бери грижа за това, – посъветва го приятелят му. – Като му дойде времето, сам ще измислиш, какво да правиш.

Но Слави не можеше да се успокои. Наслушал се бе на разкази с оплаквания от вредни тъщи. Осен това Дидка бе единственото ѝ дете, а майка ѝ бе сама. Всичко можеше да се очаква.

Мина време, но тъщата за радост на Слави, не се появяваше често на хоризонта. Тя всеки ден звънеше на дъщеря си и двете тихо си говореха, но това бе всичко.

Когато му се роди син, Слави изтръпна:

– Сега по цяло денонощие ще стои у дома и ще ни учи на ум и разум.

Но Рена не направи така. Тя купи количка за детето, донесе цяла чанта с памперси и дрешки за малкия, но след това тихо се оттегли.

Е, понякога седеше с внука си, докато Дидка ходеше до поликлиниката или зъболекарят, но това бе за кратко време.

Един ден Слави предложи на жена си:

– Хайде тази година да отидем на море, а детето ще го оставим на майка ти, да му се порадва по-дълго време.

Дидка се усмихна и каза:

– Защо не поговориш за това сам с майка ми?

Слави вдигна рамене:

– Защо пък да не поговоря с нея?

Речено сторено. Слави се приготви предварително. Взе сладки и бонбони, и отиде при тъщата си.

Тя го посрещна с усмивка и му предложи чай. Слави похапвайки си от сладките и пиейки от време на време от чая, започна от далече:

– Хубаво би било нашият Румен да прекара известно време с теб през лятото, вярвам ще ти хареса тази идея. Знам, че обичаш внука си и не би изпуснала такава възможност. А ние с Дидка през това време ще отидем на море, малко на почивка.

Рена го изслуша внимателно и кротко му отговори:

– Разбира се, бих взела Румен през лятото, това не е проблем за мен. Но кажи ми, скъпи зетко, кога ще имаш възможност да заведеш тригодишния си син на море? Само сега. Защото следващата година  той вече ще е на четири и няма да е същото.

Слави въздъхна и си помисли: „Почна се“.

Рена продължи:

– А ти ще загубиш през това лято общението със сина си. Нима ще ми отстъпиш такива безценни и незабравими мигове? След 10-15 години твоят син няма да поиска да дойде с теб, защото ще се чувства голям и ще има свои приятели.

Слави разбираше накъде вече биеше тъща му.

– Той бързо ще порасне, – продължи поучението си тя, – но ти няма да имаш спомени, как за първи път си го държал за ръка и синът ти с възторг е гледал разбиващите се в брега вълни. Нито как заедно сте събирали мидени черупки или строили пясъчни замъци. Ти решаваш, но е хубаво сам да покажеш на сина си морето, той дълго ще помни това. Не го лишавай от тази радост!

Слави се замисли: „Всяко лято ме изпращаха при баба на село. Моят баща никога нямаше време за мен, беше все на работа. След това получи инфаркт. И никакъв спомен не ми остана от него“.

– Ти си много мъдра жена, – каза Слави. – Това лято трябва да заминем на море заедно с Румен. Ти си права не бива да губя това безценно време, което мога да прекарам със сина си.

Дядо Добри бе щедър градинар. Всичко, което отглеждаше в градината си, го раздаваше на нуждаещите се, а за себе си оставаше само една малка част.

Веднъж градинарят чу как някой тихо му нашепваше:

– Спести малко пари за себе си, стига си се грижел за другите! Ще остарееш, ще се разболееш и тогава кой ще ти помогне? Така и ще си отидеш!

Дядо Добри се замисли. И той реши да последва тези съблазнителни думи. Така натрупа доста пари, но не можа да им се нарадва, защото го заболя крака.

Натрупаните пари отидоха по лекари и за лекарства, но нищо не помогна, за да се излекува крака му.

Накрая дойде един по-опитен доктор, който му каза:

– Ако не отсечем крака ти до коляното, ще умреш.

Дядо Добри се уплаши и се съгласи.

Тогава докторът му предложи:

– Нека да направим операцията след три дена.

През нощта градинарят не можа да заспи и дълго плака пред Бога:

– Господи, спомни си как работех в градината си и давах всичко за бедните….

Изведнъж дочу глас:

– А в последно време не трупаше ли пари само за себе си? Ти престана да уповаваш на Бога и започна да разчиташ на парите си. И сега всичко изгуби. Докторът ще ти отреже крака и ще останеш инвалид за цял живот.

– Господи, прости ми! Ако стана инвалид няма да мога да отглеждам отново плодове и зеленчуци за нуждаещите се. Моля Те, запази крака ми!

Дядо Добри продължи да се моли с благодарение, докато дойде мир в сърцето му.

В назначение ден за операция докторът дойде да потърси градинаря в дома му, но не го намери.

– Къде е болният старец, който живееше тук? – попита лекарят съседите.

– Рано тази сутрин отиде да работи в градината си

Докторът се изненада, но тръгна към показаното му място. Там завари дядо Добри да си пее и прекопава земята.

– Добро утро докторе, – усмихна се градинарят. – Вижте, Бог ми подари нов крак, за да продължа да служа на бедните.

– Да, наистина, – съгласи се лекарят, – Бог е направил чудо в живота ти, старче! Да бъде благословено Името Му!