Денят беше мразовит. Вятърът свистеше безмилостно между клоните на дърветата, а студът проникваше безжалостно до телата на хората, а те се загръщаха още повече в дебелите си палта и якета.

Васил крачеше премръзнал с високо вдигната яка и мечтаеше за момента, когато ще се прибере у дома и ще седне край печката.

Изведнъж погледа му бе привлечен от един паднал портфейл. За съжаление в него нямаше никакви документи, само три лева и писмо, което изглеждаше много пъти разгръщано и вероятно четено.

Освен обратния адрес, на плика друго нищо не можеше да се разбере.

Васил разгърна писмото, за да научи нещо за собственика на портфейла, за да му го върне.

Там бе написано:

„Скъпи Дани, моята майка ми забрани да се срещам с теб. Прости ми. Обичам те и ще те обичам винаги. Твоя Ана“.

Това писмо трогна Васил и той реши да намери човекът, който го е загубил, за да му го даде.

„Явно това писмо е било много важно за него, – помисли си Васко“.

Тогава той се обади на оператора към телефонната централа:

– Можете ли да ми кажете телефонния номер на човека, който живее на този адрес? – и Васил продиктува адреса.

– Извинете, но нямам право да разкривам такава информация, – каза учтиво женски глас.

– Но моля ви, – Васил ѝ прочете писмото и разказа на непознатата жена при какви обстоятелства го е намерил. – Поговорете с абоната и ако той е съгласен, срещнете ни.

Измина минута, която се стори на Васил цяла вечност. Най-накрая той чу женски глас.

– Здравейте, искали сте да разговаряте с мен?

– Познавате ли някоя жена на име Ана? – попита я Васил.

– Преди тридесет години, ние купихме този дом от нейната майка. От няколко години майката на Ана живее в старчески дом. Ще ви дам адреса и телефона. Може би там ще ви помогнат.

Васил получи номера на старческия дом и веднага позвъни там.

– За съжаление тази жена почина, но дъщеря ѝ живее в друг старчески дом, – му отговориха от там.

Когато се свърза със старческия дом, където живееше Ана, му казаха, след като той обясни защо я търси:

– Звъните много късно тази вечер, вероятно тя няма да ви приеме.

Васил бе на крачка от разгадаването на тайнственото писмо и не можеше повече да чака, за това прояви по-голяма настойчивост.

Скоро му разрешиха и той заедно с директора на дома се качи на втория етаж, където с усмивка го срещна Ана. Тя беше възрастна жена с добри и топли очи.

Васил ѝ разказа за своята находка и ѝ показа писмото.

Когато Ана го видя, наведе очи и дълбоко въздъхна:

– Много го обичах. Казваше се Данаил Петров. Тогава бях на седемнадесет години и майка ми сметна, че съм много млада. А Дани беше толкова красив ….

Възрастната жена замълча, а после продължи просълзена:

– Ако го намерите, предайте му, че още го обичам. Така и не се ожених, не можах да намеря такъв като него.

Васко си взе довиждане с Ана и слезе на първия етаж. Дежурния го попита:

– Намерихте ли това, което търсихте?

– Зная само името на собственика на този портфейл, – Васко показа въпросния предмет, – днес изгубих цял ден, ще го потърся, когато имам свободно време.

Изведнъж дежурният извика:

– Аз знам на кого е този портфейл. Той е на господин Даниел Петров. Той живее в съседната сграда и когато излиза на разходка, постоянно го губи.

Като чу това Васко на бегом се върна при директора на старческия дом и заедно с него отидоха до съседната сграда. Въведоха ги в стая, където в едно кресло седеше приятен мъж, който четеше.

Директорът го попита:

– Това ваше ли е?

Мъжът бръкна в джоба си и каза:

– Да, няма го, изглежда е моят, прилича на него.

– Ето, този млад човек го е намерил и ви го връща, – каза директорът.

Старецът с облекчение погледна Васил и попита:

– Как мога да ви се отблагодаря, младежо? Какво възнаграждение ще ви устрои?

– Нищо не ми е нужно. Но искам да ви кажа нещо. Съжалявам, че прочетох писмото, но исках да разбера, кой е собственика на портфейла, за да му го върна, защото вътре нямаше никакви документи.

Дружелюбната усмивка на стареца помръкна.

– Вие сте чели писмото?

– Не само го прочетох, но знам къде е и вашата Ана.

Мъжът трепна и пребледня:

– Ана, къде е тя? Как е тя? Всичко ли е наред с нея? Моля ви помогнете ми да я видя.

Старецът хвана ръката на Васко и тъжно каза:

– Когато получих това писмо, моя живот свърши. Так и не се ожених. Аз винаги съм обичал само нея, моята Ана. Моля ви заведете ме при нея.

И те тръгнаха.

Ана седеше в същата стая.

– Ана, – каза директорът много внимателно, – познавате ли този човек?

Даниел стоеше  до вратата и не смееше да помръдне. Тя го погледна  за малко, но нищо не каза.

– Ана, това е Данаил Петров. Помните ли го?

– Дани? Това ти ли си?

Стареца без да крие сълзите си протегна ръце и бавно приближи към нея. Тя го посрещна и двамата се прегърнаха ….

Неведоми са пътищата Господни, когато трябва да се случи нещо, то непременно се случва.

Текстът на действащата конституция в Бразилия се състои от 42 хиляди думи, което я прави най- обемистия документ в историята страната.

В конституцията на страната е включена специална глава „За индианците“, в която на индианците се признава социалната организация, обичаите, традициите, език и вярвания, а също така и първоначалните права за земя, които те традиционно заемат.

Съгласно конституцията за лица по-възрастни от 65 години им се предоставя право на безплатно пътуване в обществения транспорт.

Има писмени доказателства, че М.В.Ломоносов е бил блестящ полиглот. Става въпрос за отговора му на въпроса: Какви езици владеете и до каква степен? Документа датира от 1760 г. и е написан собственоръчно от Ломоносов.

Тези езици, които знаел перфектно били отметнати с (x), те били 11 на брой. На много други езици Ломоносов четял без речник и можел напълно сносно да разговаря на тях и да ги разбира.

Ето списъкът им: Португалски, испански, френски (х), английски (х), ирландски, немски (х), холандски, датски, норвежки, шведски, италиански (х), полски (х), чешки, български, унгарски (х), монголски, фински, литовски, ливонски, чухонски, румънски, иврит  (х), гръцки (х), словенски (и), турски, татарски, сръбски, пермски, руски (х).

Друг известен полиглот е Лев Николаевич Толстой. Той е знаел 15 езика, включително английски, френски и немски съвършено, лесно четял на полски, чешки и италиански. В допълнение, той е знаел, гръцки, латински, татарски, украински и църковно-славянски, а също е изучавал холандски, турски, иврит, български и много други езици.

Човешкият живот е непредсказуем. Въпреки, че той ни изглежда твърде жесток, понякога в него се случват чудеса.

Деница донесе тримесечната си дъщеря Катя в болницата. Тя бе много притеснена.

– Детето ми има висока температура, – каза майката на лекаря.

– Елате да запишем данните на детето, – каза лекарят.

Катя увита в одеяло остана сама в стаята.

В това време Лена се движеше съвсем тихо из болницата. За да не се набива на очи, тя бързо облече една бяла престилка. Който и да я погледнеше, щеше да си помисли, че е медицинска сестра.

Лена видя бебето оставено в стаята, бързо го грабна и напусна болницата. Тя качи Катя в колата си и я откара на стотина километра далече от мястото, от където я бе взела.

Лена не можеше да има деца, а мъжът ѝ искаше непременно да си имат поне едно дете.

– Ако и тази година не забременееш, – беше я заплашил мъжът ѝ, – ще те напусна.

Тя успя някак да го залъже, че е бременна, а когато настъпи време да роди, му каза:

– За да не загубя детето, ще отида при майка ми да родя. Там въздухът е по-чист, а не като този тук в града.

– Щом смяташ, че е по-добре за детето, – бързо се съгласи мъжът ѝ, – иди. Имаш ли нужда от някаква помощ?

Лена поклати глава.

– Моля те, не ми звъни постоянно, не искам нещо да се обърка при раждането. Когато родя веднага ще ти се обадя.

И тя замина……

Така откраднатото бебе Катя стана дете на други родители. За нея много се грижеха. Баща ѝ във всичко ѝ угаждаше. Тя бе неговата любимка.

А родната ѝ майка пусна хиляди обяви със снимки на момиченцето си. Деница дълго се молеше със съпруга си:

– Господи, моля те върни ни дъщеричката.

Когато Катя стана на 16 години, в новото семейство тя се казваше Наталия, забеляза, че не прилича на никого от родителите си. Същата година забременя. За да оформи попечителство върху своето бъдещо дете, тя трябваше да покаже акт за раждане.

Когато попита майка си за този документ, Лена я излъга:

– Някъде съм го забутала и не знам точно къде е.

Наталия не остана със скръстени ръце, а се разрови в документите на майка си, разбира се тайно. Намери акта си за раждане и бързо го занесе  в съответното учреждение.

– Вашият документ е фалшифициран, – казаха на Наталия от там.

Лена бе привикана да даде обяснение за фалшивият акт за раждане.

– Аз не съм биологичната майка на Наталия, – призна Лена, – но истинската ѝ майка я остави и никога няма да се върне за нея.

Наталия не ѝ повярва. Тя намери свои снимки като бебе и ги изпрати В Центъра за изчезнали деца. От там ѝ изпратиха сведение, че през същата година на Деница Христова е изчезнала тримесечната ѝ дъщеря от болницата.

Наталия бързо се свърза с Деница. Чрез ДНК тест, се установи, че Деница е истинската майка на Наталия.

След толкова много години най-накрая майка и дъщеря се събраха, а Лена бе осъдена на 12 години лишаване от свобода, за отвличане на дете.

Понякога човек остава в безизходна ситуация. Единственото, което му остава е да се надява и да вярва. И често вярата се възнаграждавана.

След бурята и силните дъждове, всичко бе наводнено. Покрива бе прокапал. Под вратата бе нахлула вода и бе намокрила всичко, което се намираше до двадесет сантиметра над земята. Бяха унищожени, много папки с документи, които предните дни се валяха по пода.

Но най-големият ужас в офиса предизвика откриването на Генади Стефанов, който лежеше по средата на помещението. Не се знаеше причината за падането му, но главата му беше пробита.

Той беше почти на седемдесет, но продължаваше да работи. В миналото бе тренирал бокс, но травмата, която бе получил изглеждаше доста тежка и  бе изпаднал в кома.

Откараха го бързо с линейка в болницата. Цели три седмици нищо не се чу за него.
Ана, дъщерята на Генади внезапно дойде в офиса. Там служители още се лутаха и опитваха да видят какво могат да спасят от документацията след бурята. Никой не ѝ обръщаше внимание.

Най-накрая Минчева я забеляза. Кимна с глава за поздрав и я попита:

– Какво ново? Дошъл ли е в съзнание?

Ана едва не се разплака:

– Не можах да разбера. Нищо не ми казаха….

– Не се тревожи, – каза ѝ Минчева, – имам познат там. Сега ще му звънна.

Тя бързо набра номера:

– Ники, кажи ми какво е състоянието на Генади Стефанов.

– На оня изпадналия в кома, дето го намериха след бурята ли?

– Да, дъщеря му е при мен и много е разтревожена. Нищо не са ѝ казали.

– Няма никакви шансове за него, никаква надежда. Дори не знаем дали изобщо ще излезе от кома.

– Моля ви, – обади се Ана, – помолете го да ме пусне в реанимацията. Искам да видя баща си и да се сбогувам с него.

Минчева настоя:

– Ники, уреди да пуснат дъщеря му в реанимацията. Тя иска да види баща си …

– Знаеш, че не е редно, – заоправдава се мъжът отсреща.

– Моля те, – каза Минчева, – тя е при мен и не е на себе си. Ако не го види, нацяло ще се срине. Тогава ще спасяваш не един, а двама души.

– Добре, нека дойде, – с неохота обеща лекарят.

Минчева предложи на Ана:

– Искаш ли да те придружа?

Ана само кимна с глава.

Когато отидоха в болницата, в реанимацията пуснаха само Ана.

Поведе я една от медицинските сестри.

Ана влезе плахо в помещението. На кревата сред множество тръбички около него, лежеше нейния баща. Тя имаше чувство, че току що е легнал и заспал.

Ана приближи баща си. Погали го по ръката и много тихо каза:

– Татко, аз съм Ана…. Много те обичам.

И тя се разплака

Изведнъж очите на Генади се отвориха и той ѝ се усмихна. Сякаш я бе чакал да дойде, за да отвори очи….

Генади оживя след травмата и дойде на себе си.

След две седмици го изписаха.