Горанов бе професор в Университета. Лекциите му бяха интересни и бъдещите специалисти с охота ги посещаваха. Професорът си имаше свой подход, с който искаше студентите му да се изградят като творчески личности. Той често чуваше от учащите се в университета да се оплакват от въпросите на изпита:

– Това го няма в записките ми!

– Този въпрос го няма в учебника!

– Може и така де е, – казваше Горанов на студентите, – но аз искам да размишлявате върху въпроси, които не са изяснени дума по дума в учебника. Целта ми е да усвоите материала толкова добре, че сами да можете да го прилагате на практика.

Но студентите не бяха съгласни с него и роптаеха:

– Нали на изпита идваме, за да покажем как сме усвоили знанията от учебника? За каква практика става дума тук?

– Всъщност, – продължи да ги убеждава Горанов в правотата си, – ако прочетете материала, потърсите помощта ми и участвате в обсъжданията по време на лекциите, със сигурност бихте се справили със всяка задача, която ви поставят.

Един ден, когато пак имаше мърморене след изпита, Димитър взе страната на професора:

– Когато се сблъскаме с трудни житейски въпроси, като объркан социален проблем или някоя морална дилема, какво ще правим? Знаем само да се оплакваме. Трябва да се научим да мислим и разсъждаваме, а не като папагали, да заучаваме точните отговори на определени въпроси.

– Прав е, – съгласи се с него Дамян. – Ако утре се сблъскаме със ситуация, която не е описана в учебника и изисква от нас размисъл, какво ще правим тогава?

– Вярно казвате, – присъедини се към тях и Христо. – Не е достатъчно само да наизустяваме нещата, трябва да се научим и да мислим.

Все още се намираха недоволни и мрънкащи, но болшинството осъзна метода на работа на преподавателя си и се съгласиха с неговия начин на действие.

Страната има нужда от мислещи хора, а не от роботи отговарящи на въпросите: „Ако….. то….“

Човек е същество надарено с разум и той не трябва да забравя, че той му е даден, за да го използва.

Един ден двама финансови работника пристигнали в Псово-Печерския манастир, за да проверят доходите на обителта. Архимандрит Алипий, който бил игумен на манастира, ги попитал:

– Кой ви е упълномощил да правите това?

Намали никакъв документ в себе си, който да показва, че те трябва да извършат такава проверка.

– Добре де, упълномощил ни е народа, – казал единият от финансистите.

– Тогава на утрешната служба, ще ви помолим да излезете на амвона и ще попитаме народа, дали ви е упълномощил, – предложил Алипий.

– Нас ни изпраща партията, – уточнили проверяващите.

– Колко човека има във вашата партия?

– 20 милиона.

– А в нашата Църква са 50 милиона. Вие сте по-малко не можете да диктувате на болшинството.

Следващият път финансовите работници дошли с документ, според който можели да извършат проверката.

– Въпреки този документ не мога да ви разреша инспектирането, защото нямате благословията от епископа на епархията.

Тогава те позвънили на епископа и получили „благословията“.

– Вие комунисти ли сте?

Проверяващите потвърдили:

– Да.

– Като сте комунисти, как можете да взимате благословение от духовно лице? Сега ще позвъня в Областния комитет на партията и утре ще ви изгонят от партията.

Тези „другари“ повече не дошли.