Беше се стъмнило. Козма седеше притихнал във фотьойла си и съзерцаваше през прозореца светлините на големия град. Едни гаснеха, а други се появяваха. Зад всеки светъл прозорец се намираше поне една душа бореща се със задушаващия грях в своя живот.

Козма се изправи. Светна нощната си лампа. Седна пред масата си и на празният лист пред себе си, започна да записва мислите, които го вълнуваха в момента:

„Християните са предназначени да живеят с чувство за неотложност“.

Той повдигна глава и се заслуша. Думите го изгаряха отвътре. И той трескаво продължи да пише:

„Спешността не е паника, не е безпокойство, не действие преди да се мисли. Това е настойчиво чувство, което изисква постоянни и много често бързи деяния“.

– Защо е така? – попита Козма.

И си отговори сам:

– Посланието на Евангелието е известие за спешност.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Преди да разберем добрата новина за Исус Христос, трябва да осъзнаем изобличаващата истина за греха ни.

Независимо дали знаем това или не, всички ние сме в доста сериозна опасност.

Никой от нас не знае кой дъх ще бъде последен за нас или кой изгрев ще видим последно, преди да премине в отвъдното. Нито ни е известно, кой телефонен разговор ще сигнализира за края на дните ни.

Следователно ние сме в опасност, света също.

И фактът, че по-голямата част от хората не признава опасността, не е доказателство, че тя не съществува. Неспособността да бъде разпозната, говори колко голяма е тя“.

Козма пламна целия. Думите сами напираха в него и искаха, колкото се може по-бързо да се излеят върху листа.

Химикалът продължи да следва милите му и педантично да ги отбелязва върху парчето хартия.

„Никой от нас не знае, кога Исус ще се завърне. Това може да стане сега, утре или всеки следващ момент. Той ще дойде в небесата и тогава за едни ще настъпи огромна радост и утвърждаване, а за други голям страх и съжаление.

Християнинът живее с чувство за неотложност и готовност, защото ние сме хората, на които е поверено единственото послание за безопасност и благополучие, което може да донесе мир между грешния човек и светия Бог“.

– Въпрос на време е и Исус ще дойде, – усмивка трепна върху устните на Козма, – тогава ……

Ръката му последва бързия бяг на мислите му:

„Ние сега живеем в този свят, но сме временни жители и имаме сигурно гражданство, но на друго царство.

Колкото повече неща притежаваме и колкото по-удобно живеем, толкова е по-малка вероятността да копнеем и търсим горното. Колкото повече установяваме начина си на живот тук, толкова по-малко ще инвестираме в другия.

Едно от основните неща, което ще ни попречи да живеем с чувство за неотложност, е комфортът ни тук, в настоящия свят“.

– Доколко всъщност сме запознати с реалността на човешкото страдание в света? Колко сме близо до безжалостната бедност, истинското преследване, действителната безнадеждност? – Козма не напразно си задаваше тези въпроси и търсеше обяснение за тях.

Той разбираше, че има проблеми в света, но те не бяха в квартала му. Нямаха истински имена и реално отношение спрямо него, за това изглеждаха далечни и не достатъчно спешни.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Общата ни натовареност в живота също ни пречи да живеем с чувство за неотложност“.

– Това изглежда нелогично, нали? – усмихна се Козма. – Но какво правим всъщност? Имаме срочни събрания, на които трябва да присъстваме; неотложни съобщения, които непременно трябва да напишем …. Струвани се, че бягаме от едното към другото, без отдих и почивка.

Мислите на Козма започнаха да се изливат като неспирен поток върху листа.

„Цялата тази натовареност служи, за притъпяване на сетивата ни, като ни отделя от това, което е наистина спешно. Всички задачи и дейности, с които е заето съзнанието ни, имат един единствен резултат, много малко време да отделяме за реална мисъл, размисъл и съзерцание.

Ако се молим и благовестваме на неразбраните сърца чрез силата на Светия Дух, ще открием, че сме заангажирани с онова, което наистина има значение.

Разпространението на Благата вест не търпи отлагане. Това е неотложен въпрос.

Нека погледнем към живота си и да видим какво ни пречи да позволим това да бъде така“.

Козма остави химикалката и въздъхна дълбоко, след което започна молитва, в която изразяваше своята благодарност към Твореца и Създателя на всичко живо и невидимо.

Една нощ Бог се яви на Надежда. Тя бе възрастна жена, но такова нещо не ѝ се бе случвало досега. Самата среща много я развълнува и тя въодушевена отиде при свещеника и му каза:

– Бог ми се яви.

Свещеникът не бе сигурен, кой точно е бил гостът, затова посъветва жената:

– Ако Той дойде отново, помоли Го да ти разкаже за моите грехове, които само на Него са известни. Това ще бъде достатъчно доказателство, че ти се е явил Бог, а не някой друг.

Месец по-късно Надежда дойде отново при свещеника и той с очакване на резултата, относно разказаното от нея преди, я попита:

– Бог яви ли ти се отново?

Жената кимна утвърдително.

– Попита ли Го за моите грехове?

– Да, – отговори Надежда.

– И какво ти каза Той?

– Каза ми: „Кажи на свещеника си, че съм забравил греховете му“.

– Действително това е бил Бог, – каза свещеникът.

„Блажени ония, чиито беззакония са простени, Чиито грехове са покрити“.

Милостивият Господ прощава хорските грехове. Затова Той е отговорил на жената така, както би направил това един истински Бог:

– Кажете на свещеника си, че съм забравил греховете му.

Или с други думи казано: „Предайте на свещеника си, че Аз съм му простил“.

„Кой може да прощава грехове, освен един Бог“.

Христо Николов се бе загубил в пастирските си задължения. В един момент от живота си той бе станал говорител на многобройни телевизионни и радио служения. Движеше се непрестанно от една телевизионна  ангажираност към друга.

Освен това при ежедневната си работа в църквата трябваше да консултира членовете ѝ. Изискваше се присъствието му на дълго продължаващите събрания , за обсъждане на строителството на новото многофункционално съоръжение.

Разбира се , това всичко беше за прослава на Бога.

Ангажираността на Христо към работата му бе доказателство за Божието влияние в живота му.

Но се стигна до това положение, че всичко това започна да прилича по-скоро на производителност, а не придобиване на сила за действие.

Един ден Николов стигна до там, че влезе в кабинета си, а идеята да се помоли, да почете от Библията за свое собствено назидание, изобщо не дойде в главата му.

Погребан в работата си, Христо усети глас от дълбините на духа си:

– Изключи всичко това. Искам да се върнеш…..

Николов бе зашеметен. Той бе получил духовна оценка за своя живот. Вършеше Божията работа, но в действителност беше далече от Бога.

Христо разбра, че Бог го зовеше обратно към страстта, която провокира неговото служение.

Николов установи:

– Аз все още проповядвам добре. Хора се спасяват и църквата расте, И все пак моето „добро“, не е същото като това на Бога.

Опитът на Христо му напомни една отрезвяваща мисъл: „Ако говоря непознати и ангелски езици, имам дар пророчество или вяра, които могат да премества планини, даже да даря цялото си имущество на бедните и да предам тялото си на огъня – нищо не съм, щом нямам любов. Ако всичко това е направено по навик или проста формалност, а не от любов, от него няма никаква полза.

На практика в църквата му бяха склонни да отдават по-голямо значение на външните изяви в богослужението, а не на сърцето, от което идваха.

Христо си каза:

– Някои грешат като мислят, че по-бързите песни, скачането и силните възгласи ще доведат до по-продуктивно поклонение.

Той си спомни думите на Павел: „Толкоз ли сте несмислени, че, като почнахте в Духа, сега се усъвършенствувате в плът?“

И Николов взе решение за себе си, особено за работата си:

– Ще откажа да говоря в програмите по телевизията и радиото. Църковното консултиране ще възложа на някой по-квалифициран от мен. Строителството на новите съоръжения ще поверя на хора разбиращи и отговорни за това. Така ще имам повече време за молитва и общение с Господа.

Дълго крачи из кабинета си и продължи да изказва мислите си на глас:

– Първоначално бях призван да стана ученик на Исус. Следваше да бъда предан мъж и баща и чак след това да съм пастор, чийто дълг е да бъде духовно жив, за да може по-добре да подготви църквата, на която служи.

И накрая заключи:

– Служението ми трябва да бъде зависимо от истинските ми взаимоотношения с Бога.

Така Христо Николов се освободи от не стигащото му време и безпомощното си състояние в християнския си живот, което му помогна да работи за промяната не само на себе си, но и на другите.

Последния огън на залязващото слънце се обагри между облаците. Лекият ветрец нашепваше, че нощта приближава.

Последни приготовления за настъпващата вечер. Забързани хора. Захлопване на врати и прозорци. Детски плач, отзвук от нежеланието на малките палавници да се приберат у дома.

Игнат нервно пристъпяше край Добромир. Изглежда двамата спореха за нещо.

– Нашият Бог е Бог на любовта, – каза спокойно Добромир.

– Нима това е любов? Виж колко страдания и зло има в света, – разпери ръце с възмущение Игнат. – Къде е Бог, когато хората хората са изпълнени с болка и мъка?

– Трудно ще ти отговоря на този въпрос, – бавно отговори Добромир. – Но ако ти наистина искаш да разбереш каква е Божията любов, погледни на Кръста.

– Знам, че там е разпънат Христос, но каква е връзката с любовта?

– Именно от любов към нас Бог предаде Сина Си на укори и разпятие. Заради тази любов Исус не отговори на лъжлите обвинение и богохулства, а отиде на Голгота заедно с двама разбойници, какъвто е всеки от нас, който е останал сляп за саможертвата и обичта Му към нас.

– Разбойници?!

– Всички съгрешихме, няма праведен нито един… а заплатата за греха е смърт.

– Искаш да ме изплашиш ли? – припряно попита Игнат.

– Далече съм от мисълта да те плаша, – засмя се Добромир. – Разбери, заради любовта Си към хората, когато беше в смъртна агония, Исус даде надежда на разбойника, който бе възкликнал: “ Исусе, спомни си за мене, когато дойдеш в Царството Си“.

Игнат стана напрегнат и неспокоен.

– Защото ни обича, – нежно каза Добромир, – Христос извиси глас в молитва там на Кръста: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят“.

– Наистина ли Бог ни Обича? – със съмнение и още недостигаща увереност попита Игнат.

– Да! И доказателство за това е Кръста, – отговори Добромир и лицето му засия.

В един град в местната управа решиха да проведат агитационна среща, на която щеше да се говори лектор против вярата в Бога.

Времето бе хубаво и благоприятстваше събирането на повече хора. В училищата отдавна вече не се говореше за Бог, това беше тема отредена само за църквата.

Имаше много любопитни, които искаха да чуят какво ново може да им се предложи по темата, а други отидоха без да знаят защо, просто се присъединиха към тълпата.

Скоро дойде и лекторът. Солиден човек с костюм, вратовръзка, очила, които проблясваха над носа му, самоуверена походка и самонадеян поглед върху нещата.

Лекторът дълго убеждаваше хората:

– Няма Бог ……..

Говорителят вдъхновено размахваше ръце и от време на време бършеше с кърпичка изпотеното си чело.

И в края на речта си като неоспоримо доказателство на тезата си, той каза:

– Ако има Бог нека сега ме удари!

Изведнъж към лектора се затътри възрастен човек с бастун. Когато стигна важният гост старецът вдигна дървената си опора и удари говорителя по гърба.

Всички се вцепениха, а специалистът по темата „Няма Бог“  остана в шок.

Като се поокопитиха някои от хората почнаха леко да се усмихват, а други недоволно заръмжаха:

– Защо удари човека?

– Къде се намираш?

– Що за своеволие?

– Кой ти даде това право?

Лекторът притеснен гледаше старецът и му се чудеше, а след това го попита:

– Защо ме ударихте?

Възрастният човек се обърна към множеството и отговори:

– Докато слушах лекцията, Бог ми каза следното за този господин тук: „Сега той ще поиска някой да го удар. Иди при него и го удари. И аз го направих.

– Близо два часа говорене против Бога и всичко отиде нахалост и то само с един удар, – тюхкаха се организаторите.