Сара беше обвила коленете си и безмълно се взираше в падащия мрак.  Петър седеше срещу нея и я съзерцаваше. За него тя бе най-хубавото момиче, които бе срещал през живота си. Дълги тъмни кичури коса покриваха част от ръцете ѝ, а очите ѝ блестяха като синевата на небето.

– Баща ми бе запечатал, някаква отвратителна екзекуция над месно африканско семейство с фотоапарата си, – наруши тишината Сара, – но това му струваше живота. Аз бях само да 13 години, на десетки хиляди километри от него.

– Навярно, си била разбита, – съчувствено каза Петър, – дошло ти е прекалено много.

– Баща ми беше станал легенда за това, което бе направил, – прошепна Сара.

– Нима славата може да бъде утеха за едно самотно дете? – въздъхна Петър.

– Не виждах баща си често, докато бях малка, – каза Сара, – но исках да го опозная. Нищо друго не ми оставаше, освен да тръгна по неговите стъпки. И така взех старият му апарат и започнах да правя снимки. Като резултат на това, ти видя, днес получих награда.

– Заслужаваш я напълно, – изрази подкрепата си Петър, – твоите снимки бяка най-актуални. Видя ли колко много хора се трупаха да ги разглеждат?

– Знаеш ли, – глъсът и звучеше тжно, – бих искала да е жив, да ме прегърне и да каже: „Браво! Добре си се справила!“ Спомням си, когато се връщаше в къщи, прегръщаше ме с големите си ръце. Тогава имах чувството, че ме закриля от целия свят.

– И моят баща ми липсва, той почина от рак на белите дробове, когато бях на 14 години, – наведе глава Петър.

– Остана ми само маслиненото дърво, което той посади, когато бях на 8 години, – продължи Сара.

– Странен подарък за рожден ден, – погледна я Петър.

– И аз тогава така си мислех, но след като си отиде, опойващият аромат, нахлуваше нощем през отворения прозорец. За мен беше нещо като духът му, който бдеше над мен.

– Ще ми покажеш ли това дърво? – попита Петър.

– Преместих се и много отдавна вече не спя под онзи прозорец, – махна с ръка Сара.

Петър мечтаеше да има семейство и деца. Като слушаше Сара си обещаваше, че той ще прекарва по-дълго време с децата си и те няма да страдат поради неговите отсъствия.

Детето ви е разляло вода на пода, не бързайте сами да попиете разлятото. Кажете на детето къде се намира парцала и го накарайте само да обере водата.
Така детето ви ще се научи да взема решения и да прави изводи. Родители дайте възможност на детето си да действа самостоятелно, без да му давате инструкции или готови алгоритми.
Разрешете му да греши!
Детето е получило първият си конструктор. Виждате, че то греши при подреждането на фигурите и изпуска важен детайл. Въпреки това спрете порива си да се намесите и да сглобите модела по всички правила.
Само, когато децата грешат и се объркват, те се учат да намират изход в сложните ситуации и да оправят сгрешеното.
Намесете се, когато детето наистина се нуждае от помощ или иска такава от вас. В останалите случаи се гордейте със думите му: „Аз – сам“.

Дизайнерът Кентон Ли е решил проблема на всички родители по света, създавайки сандали, които „растат“ заедно с детето.
Тази обувка може да се уголемява до 5 размера, а нейната здравина спомага тя да послужи на собственика си най-малко 5 години.
И най-важното, тези сандали струват само 10 долара.
Това е истинско спасение за по-бедните семейства и за всички родители, които не успяват да наваксат обувки за детето си, необходими при нарастването на краката му.
Сандалите леко могат да се регулират с помощта на специални нитове.
По такъв начин те могат да се уголемят до пет размера.
Тези сандали са разработени като част от социална кампания The Shoe That Grows, която е предназначена да помогне на 300 милиона нуждаещи се деца по целия свят.

Дългосрочно проучване на Норвежкия институт по обществено здраве е установило, че децата, които спят по-малко от 10 часа, или често се събуждат през нощта, са склонни да имат по-емоционални и поведенчески проблеми до петгодишна възраст.
Според водещият автор Borge Sivertsen, изследователите са очаквали да видят връзката между съня и емоционални, и поведенчески проблеми, но били изненадани, че рисковете са толкова силни и последователни.
„Нашето изследване показва, че е налице повишен риск от развитие на такива проблеми, дори и след отчитане на редица други възможни фактори.“
В процеса на изследването норвежските специалисти са изучавали данните на повече от 32 660 двойки майка и дете. Жените са запълнили въпросник, където трябвало да посочат, как детето им спи в рамките на 24 часа и колко често се буди.
На възраст 18 месеца, почти 60 процента от бебетата са спали 13-14 часа на ден и около два процента спал по-малко от десет часа на ден. Около 3 процента от бебетата са се будели три или повече пъти на ден. Учените сравнили броя на параметри: възраст на майката, образование, продължителността на бременността, присъствието на други деца, раждането, теглото на детето, и установили, че тези деца, които спят по-малко от десет часа на ден и тези, които  се будят три или повече пъти на ден на 18-месечна възраст, най-вероятно, ще изпитват емоционални или поведенчески проблеми преди да навършат пет години.
Американският педиатър Michelle M. Garrison е казал: „Това изследване показва, че недоспиването в ранна детска възраст увеличава риска от по-късните емоционални и поведенчески проблеми“.

Ръцете на Марта трепереха върху волана. Имаше нужда от още едно успокоително, но рискуваше да заспи на магистралата. В крайна сметка сегашното ѝ положение не беше нещо ново.

– Никога до сега не съм забременявала, – Марта нервно удряше по волана. – Винаги избирах труднодостъпни мъже. Целият ми живот ми е една поредица от необясними решения.

Тя много добре си спомняше, че двама терапевти бяха вдигнали ръце от нея. Те бяха се отчаяли от положението ѝ. Тя на пук на всичко успяваше да поддържа някакъе ритъм на живот си, въпреки самоунищожителното си поведение. Марта едва се крепеше на ръба, за да не рухне.

Сегашният ѝ терапевт бе жена. Връзката им се бе запазила, защото лекарката ѝ позволяваше да пропуска сеансите и да ѝ се обажда, когато има нужда. Марта имаше чувство, че това е единствения човек, който я разбира.

Трябваше да ѝ звънне. Терапевката ѝ не знаеше, че е бременна. Марта не ѝ бе казала и за паническите си пристъпи. С нея връзката ѝ се задържа четири години, но въпреки това на Марта ѝ бе трудно да иска помощ точно от нея.

– Депресията е слабост, а не заболяване, – обичаше да повтаря дядо ѝ. – Психиатрите са по-болни и от пациентите си.

Ако бе ходила като малка на терапевт, може би сега нямаше да има тези проблеми. Майка ѝ също не подкрепяше идеята за психотерапия:

– Помогнаха ли на баща ти, след като преживя онзи шок? А ми на сестра ми? Дори един от тези психотерапевти я прелъсти.

Марта си спомняше много ясно. Когато беше на двадесет и три години искаше да се самоубие. Тогава нито лекари, нито психолози можеха да овладеят променливите ѝ настроения. Не можаха да я освободят от кошмарите ѝ. Тя продължи да пие и да се хвърля безрасъдно в поредица от сексуални връзки.

Нощният пейзаж преминаваше от малки долини в хълмисти дъбови и борови гори. Марта долавяше плисъка на реката отляво. „Тече си на юг, – помисли си Марта, – както го е правела хилядолетия, нехаеща за човешката мъка“.

Искаше ѝ се да бъде силна, само заради детето, което носеше в утробата си. Няма значение, дали Стоян ще остане с нея.  Тя бе решила вече, че ще роди това дете и ще го отгледа.

Това беше живот и той трябваше да се запази. Може би това щеше да ѝ помогне да се пребори и със своите проблеми. До сега не се бе опълчвала, а се носеше по течението на живота. Време беше да се противопостави, тя знаеше, че ще трудно, но трябваше да победи, заради малкото, което растеше в нея.