Обучението в Божието училище е много скъпо. Много от уроците в това училище са записани със сълзи.

Един Божий служител благодарил на Бога, за обучението си в продължение на 58 години. Той превърнал мъката си в празник за себе си.

Училището на нашият Небесен Баща скоро ще свърши за нас. Срокът на нашите занятия в него намаляват с всеки изминал ден.

Не бягайте от трудните уроци, не се отклонявайте от тежките удари, предназначени за наказание.
Ако ние мъжествено и с търпение издържим до края, след последния изпит ще получим прекрасна корона и в Небесата ще се чувстваме по-добре.

Най-ценният порцелан се нагрява три пъти, а понякога и повече. Защо трябва да минава през толкова силен огън? Ако не стига един път, два пъти не е ли напълно достатъчно?

Нужно е да мине и трети път през огъня, за да може цветът на златото и ярките бои да се фиксират на него завинаги.

Учени са разработили прост процес за преработка на отпадъците за кафе, който може да се използва за запазване на метана. Чрез накисване и нагряване, корейски изследователи са получили материал, способен да задържа вредния газ.

От улавянето и задържането на метана има двойна полза. Първо, отстранява вредните емисии на парниковите газове. Второ, метана се използва за гориво.

Новата технология се заключава в следното. Отпадъците от кафето се накисват в разтвор на натриев хидроксид и сместа се загрява до 700-900 ° C в печка.

Благодарение на това се получава материал, който улавя въглерода за по-малко от един ден.

Предимството на този процес е, че се е намалило времето за производство и се използват евтини материали. Отпадъците от кафето са напълно достъпни, за разлика от други метали и скъпи органични химични вещества.

Този процес демонстрира техника за съхраняване на водород при криогенни температури. Изследователи вече са готови да разработят технологии за съхранение на водород в смляното кафе при по-малко екстремни температури.

Камъните вградени в стената на едно здание разказаха следната история:

– Ние идваме от далечни страни, планини и скали. Огънят и водата векове са работили върху нас, но под тяхното въздействие ние станахме здрави и яки.

Хората направиха от нас жилища, в които се родиха и израснаха деца им. Тук те страдаха, радваха се, намериха покой и защита. И тук те научиха урока даден от нашия и техния Творец.

Много неща трябваше да преживеем, преди да станем това, което сме сега.

Барутът разкъсваше сърцата ни, кирките ни смачкваха и пробиваха. Струваше ни се, че те правят това без някаква цел и необходимост, когато се търкаляхме като грозни блокове на кариерата.

Но постепенно ни изглаждаха. По някои от нас мина много тънък резец, който отделяше грубите ръбове.

Сега ние сме в завършеният си вид, намираме се на предназначените  ни места и изпълняваме своето служение.

Така завършиха разказа си камъните.

Ние също се намираме на кариера, но в още незавършен вид. Предназначени сме за много по-съвършено здание.

И ще дойде ден, когато не човешки ръце ще ни вложат в стените, като живи камъни в небесния храм.

Група от гръцки изследователи от Asklepieion Voula General Hospital установили, че редовно сън в средата на деня, спомага за намаляване на кръвното налягане и предотвратява сърдечните атаки.

Ежедневният сън в продължение на час или повече,  намалява нуждата от лекарства за нормализиране на кръвното налягане.

Били наблюдавани 380 човека с повишено кръвно налягане, на възраст 61 години средно.

Според направените изследвания, сънят след обяд, спомага за намаляване на кръвното налягане и броя на изискваните антихипертензивни медикаменти.

Въпреки че спадът е незначителен, но дори такъв, той може да намали риска от сърдечно-съдови инциденти, като инфаркт на миокарда и инсулт с 10 процента.

Тук на хиляди километри от Амазонка, лилията трябваше да се развие и да покаже цялото си великолепие. Бащата на Ана професор Цветанов бе обещал, че тя ще разцъфне, макар че бе в различна от обичайната си среда.

Почти никой не вярваше в това, а малцина от тях се присмиваха на професора и закачливо го наричаха „магьосника на лилиите“.

От три дена пъпката на лилията не помръдваше. Ана не вярваше, че точно тази нощ ще се отвори, за това предложи на баща си:

– Хайде да се помолим.

– Не е нужно, – засмя се професор Цветанов. – Това, което очакваме с нетърпение, скоро ще се случи.

– Сигурен ли си? – попита със съмнение Ана.

– Във всяко семенце се съдържа живот и той бърза да се прояви чрез цвят и многобройни листа.

Ана изгаряше от любопитство. Баща ѝ я погледна в очите и заговори сериозно като на възрастен човек:

– Всички живи същества растения или животни имат една цел, да живеят и да се развиват. Всяко едно от тях се стреми да заеме толкова място и храна, колкото са му нужни, за да изпълни предназначението си.

Преди три месеца, когато професорът донесе растението и го пусна във водата, листата му бяха колкото малка чинийка, а сега достигаха големината на автомобилна гума на голям камион.

– Какво се случва, когато е тясно и не достига храна за всички? – попита Ана.

– Тогава големите изместват малките, силните прогонват слабите. Животът е вечна борба, в която оцеляват тези, които успеят да се приспособят по-добре.

На Ана нощта ѝ се струваше безкрайно голяма. Ами ако лилията не разтвори и тази нощ пъпката си, както очакваше баща ѝ?

Изведнъж професор Цветанов скочи и се втурна към езерото.

– Погледни! Тя е раздвижи! Ани, започна се! – прошепна възторжено професорът.

Ана също скочи от мястото си. Пъпката потрепваше едва забележимо. Нямаше никакво съмнение, вътре в нея нещо искаше да се освободи. Появи се първото венчелишче, после второто, третото, …

В нощта избухна прекрасен бял цвят. Ана никога до сега не бе виждала такъв. Със страхопочитание тя следеше как се извършваше чудото.

Пъпката се отвори постепенно, най- напред колебливо, а после бързо тласкана от вътрешно нетърпение. Най-накрая се изля във венец от стотина венчелишчета. И се издигна като блестяща корона над тъмната вода в езерото.

– Когато животът в растението победи обвивката, – прошепна професор Цветанов, – възниква нещо красиво и очарователно.

Ана бе щастлива, както никога досега в живота си. Баща ѝ наистина бе магьосник, а тя му помагаше във всичко това.

Двамата стояха и мълчаливо съзерцаваха изящния бял цвят.

Навън небето просветляваше. Настъпваше новия ден.