Хотелът бе изграден върху скала. Помещението в което се събраха бе издялано от камък. предстоеше, бяха се натъкнали на нещо много интересно и искаха да го обсъдят.

– Чжън Хъ е бил роб евнух,  – каза Красимир, – който е станал един най-великите китайски  пълководци. За период от 28 години е командвал седем епични похода, които са стигнали чак до Персийския залив, Мадагаскар и Африка.

– Някои твърдят, че е стигнал чак до Южна Америка, – обади се Никола.

– Има и археологически доказателства в подкрепа на това, – вметна реплика и Бонка.

– Корабите му били най-големите, правени до тогава, – продължи разказа си Красимир, – били дълги 120 метра и това е много преди Колумб да открие Америка с триметровата си каравела. Ако не се лъжа, корабите на Чжън Хъ са били най-големите до настъпването на Индустриалната революция.

– Нямах престава а това, – учудено констатира Бонка.

– Периодът на управлението на династията Мин е единствена в китайската история, когато са започнали да търсят начини да търгуват с други народи, вместо да чакат другите търговци да дойдат при тях. – каза Красимир. – Османската и Персийската империи били в разцвет и обмен на стоки и знания. Флотата на Мин била най-могъщата в света и била готова да завладее морските пътища. Никой не можел да я спре.

– Но тогава императорът забранил морската търговия, – обади се Никола. – И Китай наново затворил границите си за всички. Само малцина пътували по Пътя на коприната. Флотата била унищожена, а екипажите, които видели далечни страни били убити. Всичко донесено в Китай от далече било унищожено.

– Защо са го направили? – попита Бонка.

– Никой не знае причината, – каза Красимир.- Китайците не са смели да оспорят заповедта на императора.

– Ами Чжу Чжан-дзъ главният писар в императорския двор? – отново се  намеси Никола.

– Да, – отговори Красимир, – той порицал унищожаването на корабите и рискувал живота си, като отвлякъл тайно част от това, което били донесли търговците от другаде. Съкровището съдържало ръкописи и текстове, произведения на видни математици от арабския свят, безценни творби на изкуството, резба от слонова кост, скъпоценни камъни и тонове злато.

– Това навярно е било най-голямото хранилище на знания и открития в историята на човечеството, – възкликна Бонка.

– Навярно е било нещо от рода на Александрийската библиотека, – подчерта Никола.

– Може би част от колекцията е била събрана от Чжу Чжан-дзъ? – попита Бонка.

– Не знам това, – призна си Красимир, – но легендата разказва, че ако някой застанел на висока планина, няма да вижда края на кервана. Чжу Чжан-дзъ закарал богатствата в долина в западен Китай и поръчал на местните жители да ги пазят добре. На връщане, когато отивал при императора, Чжу Чжан-дзъ внезапно починал и архивите изчезнали завинаги.

– Звучи доста загадъчно и вълнуващо,  – каза Бонка. – и това ли е краят на това съкровище?

– Не, – засмя се Красимир, – някои монаси започнали да  раздават останалото от Чжу Чжан-дзъ и това привлякло вниманието.

– Предполагам златото, – подхвърли иронично Никола.

– Не, – възмути се Красимир, – вие само за пари и злато си мислите. Това били планове, чертежи и текстове, които императорът получил като дар от султана на Мускат, той бил най-богатия човек в света, когато флотилиите със съкровищата обикаляли Персийския залив.

– И  как е попаднал на тези документи? – поинтересува се Бонка.

– Смятали, – каза Красимир, – че са дело на един от неговите велики математици, нещо като арабския Леонардо да Винчи. Животът на няколко поколения монаси преминал в разгадаване на тези ръкописи.

– Странна история, защо до сега нищо не знаем за нея или съвсем бегло сме чували от някъде? – попита Никола.

– Някои открития се паят в тайна, защо ако попаднат в лоши ръце, ще нанесат разрушения и човечеството ще се самоунищожи – каза замислено Красимир.

Вътре в църквата се процеждаше утринното слънце и хвърляше пъстроцветните си сенки от стъклописите върху събралите се енориаши. Една част от тях бяха дошли по собствено желание, а другите понеже така се налага.

В много молитвени домове, независимо от вероизповеданието, има хора, които сядат на първите редове, сякаш близостта им до амвона ги приближаваше до освобождението.

Жените облечени в най-хубавите си рокли, мъжете със стегнати сака, с изгладени панталони, чийто ръбове могат и да те порежат, всички напарфюмирани и привидно усмихнати участваха неволно в някакъв театър.  Нима дрехите правят човек светец?

Зад амвона стоеше отец Загорски. Късата му коса бе снежно бяла, но веждите му бяха още черни. Ръцете, които се подаваха от расото се движеха като напевния му глас. Дълги години той изнасяше проповедите си пред папството си. Много време прекарваше над Словото и продължаваше да се пита дали е успял да достигне до сърцето на поне един човек.

Днес, както и когато бе по-млад се наблюдаваше постоянен растеж на престъпността, прелюбодействията, корупцията, …. и масовото оттегляне от църквата.

Хората възлагаха вярата си на технологиите и науката, те вярваха единствено в материалното. Въпреки всичко Загорски продължаваше да проповядва с надежда, че ще спаси поне една душа в този толкова объркан свят.

Свещеникът бе дребен, някои биха го възприели за недоразвит и недорасъл. Истинският му дар бе гласът му. Колкото бе дребно тялото му, толкова по-мощно звучеше гласа му над папството:

– Не можете да придобиете спасението си като крадец през нощта. Ние не се борим за съвършенство в живота, тук на земята, а за усъвършенстване във вярата си. Вярата в Бога ни дава вечен живот. Единствено вярата е ключът, което ни води до израстване и промяна…..

Загорски събра листовете и предложи да изпеят заедно една песен. И макар да не бяха професионалисти, множеството запя като един, в синхрон.

В дъното на църквата, без да се набива на очи, седеше най-големият поклонник на Загорски. Дори и да искаше да се скрие, човек не можеше да не забележи червените ѝ къдрици, които пламтяха като огън върху раменете ѝ. Маги тихо припяваше, като че ли на себе си.

Това влизаше в остро противоречие със всичко в живота ѝ. От дванадесетгодишна възраст изучаваше седемте смъртни гряха в католическото училище, а нощем ги практикуваше. И макар с годините да бе станала по сдържана и отговорна, не успя да изкорени всичко лошо от себе си.

Всяка събота отиваше на танци или участваше в някой купон, но всяка неделя независимо от времето и здравословното си състояние, стоеше сутрин в църквата на едно и също място, свела глава нямо благодарейки за всичко в своя свят. Макар да не бе съгласна винаги с това, което се казва в църквата и поведението ѝ да не я правеше светица, вярата ѝ в Бога бе искрена.

Съпругът ѝ Юри седеше на пейката до нея тихо. По тъмните му очи личеше, че за него службата отдавна е свършила. Той нито веднъж до сега не бе споменал пред жена си, че е започнал да губи вярата си.

Маги и Юри излязоха от църквата заедно с другите. Те се подредиха на опашка да се ръкуват с пастора, с надежда, че частица от светостта му ще докосне и техните души.

Загорски кимаше сърдечно с глава на всеки. Минаващите край него изказваше благодарност или добра дума за проповедта му. Самият той се съмняваше в искреността им.

„Ако ги попитам, – помисли си Загорски, – дали някой от тях ще си спомни поне едно изречение от проповедта, да не говорим за поуката от нея?“

Той знаеше какъв ще е приблизителният резултат. Познаваше всички хора, които посещават църквата му и едва ли някой щеше да го изненада с нещо.

Изведнъж лицето му се озари от усмивка, когато погледът му срещна очите на Маги.

– Прекрасна проповед, отче, – рече Маги свела глава пред свещеника.

– Благодаря ти, Маги, – засмя се кротко Загорски. – Когато тя видя наблизо, винаги разчитам на усмивката ти. Дано намериш покой, дете – благослови я той.

– Благодаря, отче, ти също.

Юри хвана Маги под ръка и тръгна към колата. Той бе нервен и неспокоен, така се чувстваше около час преди и два след литургията.

– Защо е необходимо да преминаваме всяка седмица през това? За какво ни е нужно? – мърмореше недоволно Юри.

Маги докосна рамото му в знак на примирие. Между двамата настъпи неловко мълчание ….

Гостът влезе в салона. Той бе с гладко избръснато лице и сурови черти. След като размениха няколко фрази за времето и здравето на в семействата им, всички бяха поканени на вечеря.

– Цвекло?! – попита намръщено Явор и остави приборите на масата. – Мисля, че е доста оригинално като идея.

– Това ми е любимото ядене, – обясни Петко. – когато бях по-млад и нямаше нищо за ядене, за мен цвеклото бе най-големия деликатес.

– Разбирам, – каза Явор. – Поднасят ви го и днес на масата, за да напомните на децата си, че благоденствието, което имате сега, не е дошло от само себе си.

– Точно така, – потвърди Петко, впечатлен от острия ум на госта си.

– Възхищавам се на педагогиката ви, – кимна Явор, но не почна да яде от цвеклото. – Методите на възпитание са много важно нещо, но те не са в състояние, да научат младите хора на истинските ценности. Съжалявам но няма да ям от вашето цвекло. Не бих искал след това да имам стомашно разстройство.

Ева се засмя. Никой до сега не бе разговарял така с баща ѝ.

Явор ядеше задушеното говеждо с истинско удоволствие, но изобщо не се докосваше до цвеклото. През цялото време пускаше остроумни забележки, а Ева едва не се задави от смях.

– Позволете ми да ви направя комплимент на роклята, Ева, – обърна се Явор към нея и тя се стъписа. – Според мен тя изразява очарованието да служиш на ближния. А прическата ви е цяло чудо на плетаческото изкуство.

Ева бе изумена. Чудеше се да се обиди ли или да се засмее на надменния му коментар.

– Ако мога да обобщя, – продължи Явор, – модно е това, което носиш сам, старомодно е това, което носят другите. Но не мислите ли, че обиците ви малко нарушават композицията?

Подигравателната му забележка, остави Ева без думи. Тя загуби дар слово.

„Какъв нахалник“, – помисли си Ева.

Кой би реагирал толкова очарователно на обезобразяването, на което се бе подложила днес следобед, след като чу, че ще и представят поредния кандидат за съпруг.

Ева очакваше да чуе някой от учтивите безсмислици, с които ѝ досаждаха останалите кандидати, Но Явор я изненада още веднъж. Той не я попита дали умее да шие, да готви, нито за любимите ѝ театрални представления или любими предавания по телевизията.

Явор беше невероятно прям и открит:

– Какви са мечтите ви, Ева?

– Не мислите ли, че сте малко недискретен? – Ева се изчерви.

– Не говоря за това, което си представяте нощем, – Явор се усмихна някак загадъчно, – а за онова, което си мислите през деня. За мен това е важно.

Ева се отпусна. Никой до сега не се бе интересувал от това, кое за нея има смисъл. Явор започна да ѝ става симпатичен.

– Интересувам се от съвременните теории на естествознанието, – каза Ева и забеляза как Явор бе наклонил глава и внимателно я слушаше, – най-новите постижения на ботаниката и зоологията. По-точно революционните открития на изследователи от най-далечните кътчета на земята. Тези, които разтърсват закостенелите традиции и разкриват истината за нещата

Явор я погледна с искрено уважение.

– Ако съм разбрал правилно, вие се стремите да вникнете в тайните на живота?

Ева го погледна изненадано. Този младеж имаше не само остър ум, но бе способен да вниква в чувствата на другите.

– Напълно ви разбирам, – кимна Явор. – Мечтите дават на живота посока и смисъл. Без мечти нашето съществуване се превръща в безсмислен труд и пълна глупост.

До сега Ева бе отхвърлила всичките надути младежи, които и предложиха брак, но явно Явор я заинтригува. Родителите ѝ забелязаха това и най-после се изпълниха с надежда ….

Смляното зърно се превръща в хляб. Тамянът издава аромат, когато се хвърли в огън. Почвата трябва да се изоре с остър плуг, за да се подготви за засяване. Съкрушеното сърце е угодно на Бога.

Най-прекрасните мигове в живота ни са предшествани от преживяна скръб и болка.

На човешката природа са необходими страдания, за да стане благословение за останалите.

Господи, направи живота ни благоухание в житейските бури и незгоди, а за Теб в този свят нека да бъдем „приятно благоухание“.

Ако се стремиш да бъдеш „син на утехата“, желаеш дара на съчувствие, ако искате да предложиш нещо повече на изкушаваната душата от обикновен комфорт, ако в ежедневните си взаимоотношения с хората се стремиш да се отнасяш тактично, никого да не оскърбяваш, трябва да си готов да заплатиш скъпо за духовното си „образование“, подобно на твоя Господ, който много пострада.

„Блажени ония човеци, чиято сила е в Тебе. В чието сърце са пътищата към Твоя дом. Минаващи през долината на плача, те я преобръщат на място на извори и есенният дъжд я покрива с благословения“.

Утешение не се дава на лекомислените и присмиващите се.

Ние трябва да слезем „надълбоко“, ако искаме от опит да познаем скъпоценния дар от Бога – утешението.

По този начин ще получим подготовка, която ще ни помогне да станем съработници на Бога.

Когато нощта падне над душата ни,  …. когато листата се затварят и за цветът вече няма слънчева светлина, в затворените венчелишчета, няма да има недостатък, даже при най-сгъстената тъмнина, защото капките от небесна роса, които падат тогава, заместват слънцето, което се е скрило.