Жителката на британския град Дарби, която от дете е загубила ръцете и краката си, е победила на Националното училищно състезание по скачане на батут, сред участниците от втората група инвалидност.

12 годишната Иззи Уилл е изгубила крайниците си на шест години, когато внезапно е получила сърдечен пристъп и множество от органите ѝ били повредени.

Хирурзите трябвало да ампутират ръцете и краката на британката, след като тя е претърпял бактериален менингит.

През 2011 г. момичето  е получило подходящи протези благодарение, на който тя е започнала да ходи и да се занимава със спорт.

След като Уил започнала добре да се справя с протезите, се захванала да посещава училищните занимания по батут, които се провеждали след учебните занятия.  Една година по-късно, тя решава да участва в състезание по батут и заела първо място в него.

В Сан Франциско има 360 слънчеви дни. Това е огромен потенциал за развитието на алтернативни източници на енергия.

Властите на града са решили да не изпускат своя шанс. Скоро в града е приет закон, изискващ всички сгради по-високи от десет етажа, да бъде оборудвани със слънчеви панели.

До сега властите в града активно са поощрявали по много начини, включително и чрез система за преференциално данъчно облагане, поставянето на слънчеви електростанции върху административните и жилищните сгради.

Архитектите трябвало да отделят 80% от площта на покрива за слънчеви панели. Без това нито един проект няма да бъде одобрен за строителство.

Основната цел на властите е  до 2025 г. 90% от потреблението на енергия да е от възобновяеми източници.

Градът Актау е проектиран и изграден изцяло по план разработен в проектантски институт в Ленинград.

В него няма улици според общоприетия смисъл да думата. Много от тях нямат имена, а тези, които имат име не е използват за адресите.

Актау се състои от 36 микрорайона. Те използват номера от 1 до 32. Номерата отразяват реда, по който са построени. Най-старият е 3-я, едва после са се появили 1-я, 2-я и 3-А.

Адресите в този град приличат на телефонни номера. Това много спомага за търсене на даден адрес.

Особена забележителност в Актау е един маяк, който е разположен на покрива на жилищна сграда в 4-ти микрорайон. Това е единствения фар в европейската част на страната, който се намира на покрива на жилище.

За водоснабдяването на града и предприятията са въведени промишлени инсталации за опресняване, защото Актау няма естествени източници на питейна вода.  Градът напълно е осигурен с преработена морска вода.

Има различни празници. Днес празнуваме влизането на Исус в Ерусалим, който е един от най-трагичните празници в църковната история.

В този празник всичко изглежда тържествено: Христос влиза в Светия град, срещат Го ликуващи тълпи от хора, които са готови да направят от Него свой политически водач. Очакват  от Исус победа над враговете, …

Има ли нещо трагично и тъжно във всичко това?

Уви, да! Защото всичкото това тържество с радостни възгласи и ликувания, цялата надежда на стоящите там хора е изградена на недоразумение и неразбиране.

Тази тълпа, която имаше своите си очакване крещеше: „Осанна на Давидовия син, цар на Израел“, а след няколко дена щеше враждебно и с ненавист да вика: „Разпни Го!“

Какво се случи?

Народът очакваше, че Той е очаквания Месия и при влизането Му в Ерусалим, Той да вземе властта. Ще ги освободи от враговете, ще свърши окупацията. Противниците ще бъдат победени и ще бъде отмъстено на всеки един от мъчителите им.

Вместо това, Христос влезе в Светия град, възкачвайки се към Своята смърт. Народните водачи, които се надяваха на Него, обърнаха народа срещу Него. Той ги бе разочаровал. И у тях се затвърди мисълта: „Той не е очаквания Месия. Не е този, на който се надявахме, …“

А Христос отиваше към своята смърт. Той бе останал сам. През следващите дни много хора минаха покрай Него и не Го познаха.

Спасителят им каза:
– Вашият дом остава пуст, празен остава и храма ви. Душата ви е празна, надеждите ви се изгубиха, всичко се превърна в пустиня ….

Само едно нещо, може да превърне човешката пустиня в цъфтяща градина, да даде живот на нещо, което вече е станало пепел, да направи човешкото общество пълноценно и това е присъствието на Живия Бог.

Пред Бога няма нищо по-голямо и значително от любовта. Малките незабележими думи са така скъпи, а големите събития са толкова нищожни в светлината на всепобеждаващата любов.

Мракът пълзеше бавно към града. Слънцето бе притиснато между облаците и ги обагри от напрежение. Хората бързо крачеха към домовете си след дългият и отегчителен работен ден.

Мишев вървеше сред тълпата. Безнадежност бе обхванала душата му. Нямаше сили вече да се бори. Усещаше, че не може по никакъв начин да промени нещата. Имаше ли смисъл да оправя каквото и да е? Пълна безизходица.

Денят му бе кошмарен. Шефът му изля цялата възможна помия върху главата му.

– Ти не ставаш за нищо, – крещеше началникът му срещу него. – Некадърник, как можеш да ми поднесеш такова отвратително нещо. ….

Мишев се бе наслушал на обиди, но в случая не се изненада. Някой му бе подлял вода, а сега той се къпеше във всичката тая мръсотия.

Като капак на всичко, Весето го подмина, като малка гара. После разбра, че е излязла с Панов.

Но кошмарът не свърши с това. Майка му звънна по телефона:

– Кольо, баща ти получи инфаркт и го откараха в болницата.

Два часа Мишев крачеше неспокойно по коридора в болничното заведение, в което бяха приели баща му. Най- накрая излезе възрастен лекар и обезкуражаващо му каза:

– Състоянието му не е добро, опитваме се да го стабилизираме. Може би по-късно ще можем да ви съобщим по весели вести.

Мишев се върна в канцеларията си, там го чакаше Стоилова и от вратата започна да го хока:

– Къде се мотаеш до сега? Шефът бърза … трябва да предадем тези папки веднага.

Мишев вдигна рамене и без всякакъв ентусиазъм се зае с проклетите документи. Криво ляво скалъпиха нещо до края на деня.

Изведнъж времето заплака заедно с изтерзаната и измъчена душа на Мишев. Дъждовните капки се сляха със стичащите се сълзи по лицето му.

Мишев вървеше, но бе като мъртъв. Нищо не чувстваше, нищо не усещаше, дори и не мислеше.

– Никога не съм предполагал, че мога да се превърна в ходещ мъртвец, – отчаяно извика Никола срещу изливащия се порой.

Вървеше, но всичко беше мрак, особено в самия него. Далече просветваха светкавици, но те бяха толкова далече от него.

– Аз съм мъртъв, лишен от живот, – започна като луд да си говори Мишев, – бездушен, напълно безжизнен ….

Всичко, което се бе струпало върху него този ден, го бе смачкало и унищожило. Седна на една пейка и остави студеният душ на дъжда да го облива безпощадно.

– Никола.

Мишев трепна.

– Навярно ми се е счуло, – каза си той. – Почнах вече и халюцинации да получавам.

– Никола.

– Кой ме вика? – изправи се на крака Мишев.

– Излез от мрака, който те обгръща. Аз съм светлината на света, който Ме следва няма да ходи в тъмнината, но ще има светлина в живота си.

– Кой си ти?

– Аз съм Господ твоят Бог, Който подкрепям десницата ти. И ти казвам: Не бой се. Аз ще ти помогна.

Мишев усети как някаква топлина се разля по тялото му. Стана му леко на душата. Закрачи бодро към дома си. За него нямаше вече дъжд, светкавици и силен вятър, който накланяше дърветата до земята. Той не беше вече сам ….