В Барселона има едно специално заведение, в което се сервират различни видове кафета. То винаги е пълно. Но има нещо много интересно, когато си поръчваш кафе, сервитьорът непремено те пита за името и си го записва. Когато Роси беше за първи път в това заведение, тази практика я изненада и бурно изказа негодуванието си:

– А личните карти няма ли да искат?

Данчо ѝ разясни положението спокойно:

– Реално, предлаганите видове кафета са много, а клиентите още повече и те непрекъснато се сменят. Прието е да се записват имената на клиентите, за да се избегнат грешките. Така всеки ще може да пие това кафе, което си е поръчал.

На Роси ѝ стана много смешно, когато чу сервитьорът да съобщава:

– Кафе за Роси.

Веднъъж тя беше пак там с приятелката си и един германец с жена си, която беше българка. Решиха да си направят шега и да не кажат истинските си имена, а да си измислят шеговити.

Когато сервитьорът попита Роси за името, тя каза:

– Кифла, – и леко се усмихна.

Приятелката ѝ се нарече Дрисла. Германецът избра името „Змей“, защото жена му често му казва:“ Ето идва моя змей“. Това обръщение много му харесваше. А жена му се нарече „Пръдла“.

Сервитьорът много внимателно и съсредоточено записваше имената, без да се влияе от разменящите си усмивки на масата клиенти. Тези имена за него нищо не значеха. Но той беше усърден и учтив в работата си.

По-късно се разнесе гласът на сервитьорът:

– Кафе за Кифла. Кафе за змей, – което някак си се бе превърнало в Исмаил, може би така е прозвучало немското произношение на тази дума. – Кафе за Дрисла. Кафе за Пръдла.

Групичката едва не падна под масата от смях. След това започнаха да се оглеждат дали няма българи в заведението, защото голям срам щяха да берат.

Вечерта след работа уважаван хирург си почиваше на дивана.
Докато гледаше вечерните новини, телефонът иззвъня.
Лекарят вдигна слушалката и чу познатия глас на един от колегите си от другия край на линията:
– Имаме нужда от четвърти за покер.
– Ще дойда веднага, – прошепнал лекарят.
Докато си обличаше палтото, съпругата му попита:
– Нещо сериозно ли?
– О, да много сериозно, – каза строго лекарят. – Трима лекари са вече там.

Отишъл Иван Петров в Бруклин в дома на една ясновидка мадам Уанг. Поискал да общува с наскоро починалата си съпруга Ана.
Мадам Уанг взела ръката му и започнала да медитира. Затреперала, затворила очи и с друг глас казала:
– Ваня, аз съм твоята съпруга Ана. Добре съм. Аз съм в рая. Тук всичко е много красиво. Има много цветя и плодове. Но моляте, побързай да ми зададеш въпроса си, защото небесните ангели ме викат…..
Иван Петров попитал:
– Аничка, къде и кой те е научил да говориш на английски?!

Утро. Отвратително, мрачно и дъждовно време. Маршрутката пак е препълнена.
Пътниците гледат намръщено. Недоспали и неотпочинали, търсят къде да се облегнат, за да подремнат малко. Загърнати в палта и якета, хората изпълнени с нерадостни мисли за предстоящите главоболия, отиваха мрачни на работа.
Периодично в маршрутката се качваха нови. Притискат се едни към други, а на завоите връхлитаха едни върху друг. Понаместват се малко и освобождават място за следващите. Чуваха се недоволни, гневливи и малко лениви гласове.
Изведнъж в маршрутката се раздаде звънък женски глас:
– Ей, господине, я по-полека с вашите рога.
Всички се засмяха. Мъжът замълча, не реагира.
– Браво на него, юнак, – чу се слаб мъжки глас. – Изглежда има здрави нерви.
Настроението в маршрутката резко се покачи. На много лица се появиха макар и бегли усмивки.
И …. насъпи новия ден.

Татко се прибра от работа и започна да обсъжда нещо на висок глас с майка ми. Радителите ми започнаваха да крещят. Застана до тях, но те не ме виждаха.
Думите бяха ясни за мен, но ставаха все по-силни, сякаш набъбваха и не можеха да проникнат в ухото ми. Те се блъскаха едни в други, разделяха се на срички, след това на букви. Буквите се смесваха и обикаляха около главата ми като стегнат, тежък шлем.
Ушите ме заболяха, разплаках се и избягах в стаята си. Но буквите като злобни пчели летяха след мен и ме жилиха. Аз се мятах и търсех къде да се скрия, за да не ме намерят.
В килера беше тъмно. Аз се скрих зад мамините рокли в гардероба и си затиснах ушите…
Какво, прилича на вашето дете ли? В такъв случай, помислете си добре. Върху вас лежи най-голямата отговорност за неговото възпитание и развитие. Във вашето дете Бог е заложил голям потенциал. Нима ще го похабите?