Стамен много обичаше дядо си. Често се навърташе край него и му задаваше многобройните си въпроси, заради които другите често го отбягваха. Но старецът добродушно изслушваше внука си и винаги успяваше да намери правдив отговор на този малък любопитко.

Днес Стамен бе наблюдавал няколко гейма на волейболен турнир. Той забеляза щастливите лица на победителите, но искрено съчувстваше на победените.

Видя дядо си и веднага изтича при него. Пороят от въпроси не закъсня и заваля с пълна сила.

– Дядо, защо някой тимовете успяват, а други не?

– По пътя към върха на испанските Пиренеи живее красив, но неуловим планински козел. Възрастни планински кози често ловуват там, но без особен успех, – започна обясненията си старецът от далече.

– И защо не успяват? – веднага попита малкият любопитко.

– Старият козел си има другар. Млад козел с добро зрение, отличен слух и достатъчно необходимо обоняние, който го следва навсякъде. Ако ги налетят врагове, младият веднага предупреждава стария и то много по-рано.

– Чудесно е тогава да бъдеш с някого, който може да ти помага, – възкликна Стамен.

– Ето още нещо интересно, – дядото реши да заинтригува още повече внука си. – Носорогът е едро животно. То развива невероятна скорост. И въпреки че има лошо зрение е безстрашен спрямо враговете си.

– Той също ли има другар, който му помага, та е толкова смел? – веднага попита Стамен.

– Да, така е, – потвърди дядото. – Браво, този път сам се досети.

– И кой му помага? – започна да подскача Стамен около дядо си.

– Кожата на носорога е пълна с буболечки, които са деликатес за една малка птица, която се движи по гърба му.

– И? – нетърпеливо попита Стамен.

– Птицата има силно зрение и когато усети опасност, бие тревога, с която предупреждават носорога.

– Еха! Това просто е невероятно! – извика възторжено Стамен.

– Ако искаш да живееш пълноценен живот, – дядото погали внука си по главата, – трябва да обединиш усилията си с някой друг.

– Ясно, човек не трябва да ходи сам! – Стамен си бе вече направил извода.

– Талантът печели отделни игри, но работата в екип съчетана с интелект побеждава в първенства и шампионати, – подчерта старецът.

Дамян имаше двама сина Недю и Добри, но те бяха толкова различни, че той се чудеше как да се оправя с тях.

Недю бе краен песимист, постоянно се оплаква от живота:

– Все на мен ми се случват такива лоши неща!

Или непрекъснато намира в другите недостатък:

– Погледни го пак си бърше носа с ръкава! Не можа да се научи, преди ядене да си мие ръцете, погледни ги целите са в кал…..

Добри, бе негова противоположност. Той бе винаги оптимист. В живота всичко му се струваше прекрасно:

– Погледни колко е красиво! – Той гледаше една смачкана хартийка, която в неговите очи имаше прекрасна форма.

А когато защитаваше някого, от когото баща му бе огорчен, умоляващо казваше:

– Той съвсем не е имал в предвид това, не му се сърди….

И в живота му всичко се нареждаше добре.

Веднъж Дамян реши:

– Трябва да направя нещо, не може така. Бих искал да им помогна да уравновесят своето отношение към живота. Но какво да сторя?

Изведнъж му хрумна блестяща идея и той се залови веднага да я осъществява.

Дамян купи много електрони джаджи и ги постави в стаята на Недю, като си каза:

– Нека да осъзнае, че животът, въпреки мъчнотиите, все пак е прекрасен.

А в стаята на Добри постави голям куп конски изпражнения.

След това Дамян излезе от дома си и остави синовете сами, да размишляват за случилото им се.

След около три часа се върна да види, докъде са стигнали нещата.

Недю седеше сред стаята и оплакваше съдбата си:

– Татко, защо си постъпил така с мен?! Толкова много електронна техника! И сега не мога да избера, с кое от всички тези неща да се захвана. Чувствам се много зле. Заболя ме главата.

Дамян отиде в стаята на Добри и го завари с една лопата да изгребва лайната и да се радва.

– На какво толкова се радваш, Добри? – попита го недоумяващ баща му.

– Щом тук има толкова много конски изпражнения, навярно наблизо има поне пони!

Какъв урок може да извлечете от тази история?

Когато някой не е съгласен с вас, не обръщайте внимание на екскрементите, те винаги са много, по-добре потърсете понито!

Решението и изводите се променят с времето, но взаимното уважение е необходимо.

Дрехите за пране бяха поставени в пералната. Водата с ароматния препарат ги заля и те се завъртяха с някакъв боботещ ритъм.

В джоба на един панталон се бе скрила химикалка. Тя тръпнеше от силният грохот на пералнята и тихо си шепнеше:

– Кога ще свърши този ад. Лошо ми е. Вие ми се свят. Ще повърна.

По някакво чудо химикалката оцеля. Започна да се радва и ликува, че е преодоляла този ужас, когато ….

Дрехите бяха поставени в сушилната и нещастната химикалка експлодира.

Уродливи сини петна се появиха по всички дрехи. Никаква белина не можеше вече да поправи стореното. Току що изпраните дрехи бяха унищожени.

Когато Светла започна да изважда прането от сушилната извика:

– Какво е това? От къде са се взели тези грозни петна? ….. Сашо пак си е забравил химикалката в джоба, ама и аз защо не проверих ….

Тук вайканията едва ли щяха да помогнат.

Докато Светла се притесняваше какво ще прави по-нататък, една мисъл светна като неонова лампа в главата ѝ:

– Въпреки че се използва сапун и изобилие от прах за пране, петната от вината остават. Ти се безсилна да поправиш нанесените щети.

Светла се почувства безпомощна и безсилна. Приседна на стола и отчаяно закърши ръце.

– Сега какво ще правя?

Един тих глас ѝ прошепна:

– Ти не можеш сама да премахнеш петното от греха си, но Исус е в състояние да го направи, чрез силата на Своята смърт и възкресение.

Бог желае и е готов да измие последствията от греха за тези, които искат да се върнат при Него. Чрез Христос ние можем да живеем всеки ден в свобода и с надежда.

Бе облачно, но не се очакваше да завали. Синоптиците бяха обещали хубаво време и хората с надежда поглеждаха към небето, за да открият ярките лъчи на слънцето и да усетят топлината му.

Жоро и Спас, бързо крачеха. Вълнуваха се и споделяха това, което бяха открили и ги бе поразило.

– Забележи, – вдигна пръста си заканително нагоре Жоро, – казва се, че Той издържа кръста, заради радостта, която Го очакваше.

– Думата „радост“ тук на гръцки има определен смисъл, – започна да уточнява Спас. –  Това не бе просто радост, а специално и конкретно задоволство, изразяващо се във вълнение и щастие.

– С други думи, това бе „финалната линия“, след която Исус очакваше победата Си. Именно под това се разбира „тази радост“ в Библията.

– Всъщност каква радост конкретно очакваше нашия Господ? – попита Спас.

– Исус знаеше, че със Своята смърт заплаща нашето спасение. И когато е висял на кръста Той е видял теб, мен и всички останали хора.

– Сега разбирам, че ние сме били неговата радост, която Го е очаквала, – почеса се по главата Спас.

– Разбираш ли, Той е съсредоточил Своя поглед именно към тази радост, която Му е помогнала да понесе кръста, – възторжено възкликна Жоро.

– И сега, когато се случва нещо в живота ни, ние трябва да се виждаме победители чрез Него. Концентрирайки се към целта, ние се фокусираме към победата.

– И ако успеем да насочим погледа си към победата и радостта, които ни очакват, ние ще можем да издържим много от това, с което се сблъскваме, –  отбеляза Жоро.

Слънцето проби облаците. Наоколо стана светло и радостно.

Стопли се и хората плъзнаха като мравки навсякъде. И в близкия градски парк беше шумно, но Таньо бе намерил едно прикътано местенце и бе седнал на една пейка.

Тъгата и болката го бяха хванали с безпощадните си лапи и извиваха душата му. Спомените се редяха един след друг , но и те не му даваха мира.

Изведнъж чу зад гърба си глас:

– Таньо, не съм те виждал отдавна. Все се спотайваш и криеш някъде.

– А, Стамене, ти ли си? Ала седни. Тук е тихо и спокойно.

– Какво си увесил нос? – погледна го с проницателно Стамен. – Защо бягаш от хората?

– Какво да правя? – наведе глава Таньо. – Знаеш, че моята Господ я прибра, децата се пръснаха и …

– Я се стегне, Рена и Тодор вярно, че отидоха надалече, но ще дойдат, ще те навестят. Няма да те оставят така.

– Докато беше жива майка им, често си идваха, ама сега ……, – очите на Таньо се напълниха със сълзи.

– Деца са ти, ще дойдат, – опита се да го окуражи Стамен.

– А, не вярвам! Не съм им мил аз на тях, – заподсмърча Таньо.

– Нали си ги отгледал. Трудил си се за тях. Не си ги оставил гладни или голи.

– Чужди си бяхме още като бяха деца, че сега тепърва ли ще се сближаваме?!

– Как чужди, нали са ти чеда? – недоумяваше Стамен.

– Ех, – въздъхна Таньо, – едно време тичах да работя, кариера правех. В къщи се прибирах само да ям и спя.

– Ние мъжете сме така, – натърти Стамен. – Работа, работа и никакво спиране.

– Хубаво ми викаше жената: „Таньо, поговори с децата, иди с Тодор на разходка, покажи му някои неща като на мъж. Рена се цупи, че не си щял да идеш да я гледаш, дето играела в някаква сценка в културния дом“.  Ама аз, не та не,  трябва да работя, кариера да градя.

– Можело е да им отделяш малко време на децата,  – съчувствено каза Стамен.

– И аз тъй си виках: „Да свърша това, пък после и тях ще видя“. Ама това свършване нямаше. Моята все ме кореше и викаше: „С децата си можеш да говориш и общуваш, когато те търсят, а не когато ти е кеф“.

– Знам, че си бил уморен, – махна с ръка Стамен, – но какво толкова, ако си им отделял по няколко минути, поне да разбереш, как са изкарали деня“?

– Тогава бях егоист. Мислех си: „С децата жената да се разправя, какво са ми гракнали на главата“. А сега съм сам. Няма кой и да ме напсува, камо ли да ми рече добра дума.

Стамен го гледаше състрадателно и не намираше с какво да го утеши.