Терминът „корпорация на злото“ за първи път се е появил в научната фантастика, като символ на някаква организация, застрашаваща живота на планетата.
Днес ще ви представя една от компаниите, които продават продукцията си по целия свят, без да се спират пред нищо, за да изкарат още пари.
Това е Smithfield Foods. Тя разфасова около 6 милиарда фунта свинско месо в година. Това означава, че компанията се нуждае от много свине. А многото свине водят до огромно количество отпадъци.
Smithfield Foods харчи около 26 милиона фунта на година само за тяхното почистване.
Прасета се инжектират с коктейл от антибиотици, инсектициди и десетки химически вещества. Животински изпражнения се събират в специални утаители, които са толкова токсични, че ако в тях падне нещо живо, то веднага умира.
За да се избави от течните отпадъци на прасетата, компанията ги разпръсква във въздуха и вятъра носи отровите над района.
В резултат на това, нивото на сероводород, амоняк, метан, и над сто други токсични газове, водят до това, че заболелите от бронхит, астма и неврологични заболявания се е увеличил десетократно.

Всичко е направено от атоми и всеки атом вибрира с определена честота. Когато честотата на трептенията на механичната система съответстват на честотоата на вибрациите на атома, възниква резонанс.
Ето ви и един пример. Висящият мост през пролива Такома се сринал, когато влязъл в резонанс  с относително слабия вятър.
Тесла взел под внимание това и създал малка машина, способна да разруши здание.
Когато експериментирал със своето изобретение, се разнесъл страшен шум, а наоколо се разлетели искри. Всички предмети в лабораторията му започнали да се движат към една точка машината, която бил създал. Тесла я разбил със чук преди сградата да се срути.
Когато шегаджии го попитали, как да унищожат Емпайър Стейт Билдинг, той сериозно им отговорил, че им е нужно неговото изобретение, съответстващо налягане на въздуха и малко време, за да се намери подходящата вибрация.
Машината е наречена осцилатор.
Освен това Тесла е смятал, че тя има и целебни свойства, само е трябвало да се настрои, както трябва.

Останал сам, Радостин се огледа. Стая бе обзаведена с разкош и вкус. А след това затаи дъх.

На една маса до стената лежеше роза. Нежна и крехка. Имаше четири пъпки на дългото стебло и едва забележими тръни между малките  листа. Четирите пъпки се  бяха едва забележимо разтворили, а петият цвят на върха беше напълно отворен. Всяко от тънките венчелистчета бе чудо, с рубин в средата, червен като огъня.

Красотата докосна сърцето му. Ако човек вземеше този дълъг стрък и го извиеше, той щеше да се огъне, пречупи и загине. Цветът на върха сякаш се полюшваше от полъх на ветрец, въпреки че в стаята не се долавяше никакво течение.
Такова съвършенство, а е толкова преходно и уязвимо. Радостин бе опиянен от майсторството, вложено в него, отчиташе времето, усърдието и умението, довели до това съвършенство. А едновременното с това усещаше, че този шедьовър, това изкуство е несигурно като ….. всяка радост в живота.

„Роза, повяхнала под ласките на вятъра в края на лятото“ – помисли си Радостин като си спомни за младото момиче, което го изпрати със страх и болка.

Светлината върху един от цветовете потрепна, но звук не се чу. Той бавно се обърна и погледна към вратата.

Жената, която беше влязла, не бе първа младост. Тя стъпваше съвсем тихо, с изяществото на танцьорка. Беше мъничка, крехка, тъмнокоса, с тъмни, топли очи, прелестна като розата. Напомняше му за тръни, капеща кръв и опасност, затаена във всяка красота.
Жената се засмя, пристъпи право към него и го подмина, а той бе затаил дъх. Застана до маса и се загледа в розата.

– Възхищаваш се на цветето ми, нали? — гласът й бе като коприна.

— Да. Изделие с изключителна красота и … тъга.

— Тъга? — тя извърна глава и го погледна.

Той се поколеба.

— Розите умират. Едно толкова нежно творение ни напомня за… нетрайността на всички неща. Всички красиви неща.

Какво щеше да стане със него, той не знаеше, но усещаше, че каквото и да твори през следващите месеци и години ще бъде разрушено и унищожено от времето. Само Творецът може да създава вечни неща.

На улицата властва все още зимата. Студ, сняг и леден вятър. Това са последноте опити на леденото царство да отвоюва позиции, но атмосферата  наоколо неуловимо се изменя .
– За какво говориш, мразът все още се усеща?!
– Иди по улиците, влез в кафенетата и навсякъде ще видиш влюбени двойки, който не забелязват околните, вперили очи един в друг.
Усещаш нещо трогателно в това как се гледат, как се докосват и мълчат, но се разбират.
Тук не са нужни думи, в случая биха изглеждали безжизнени и празни, за да изразят нежността, които двамата изпитват един към друг. Тук разумът не действа, това е неуловимо и приказно …
Удивително е, щастието на тези двама, в уединението им, сред човешкия океан. Светът бушива, беснее и безвъзвратно се променя. Земетресения, катаклизми, политически вълнения, …. завърта се спиралата на времето и се извива.
Но за всяка двойка влюбени това няма значение, времето за тях е спряло. Те сега се като Ромео и Жулиета. Тяхната любов не е помрачена от жизнения опит, болката от предателство, грешките и така наречения „здрав разум“.
Те не знаят, но може би в бъдеще ще узнаят, че любовта се изгражда и расте с годините, а не умира с мимолетното желание.
Гледаме ги и се връщаме към … нещо отдавна отминало.
– Обичайте се, наслаждавайте се на момента, в който сте заедно и не мислете за нищо друго. Любовта е ценен дар и не трябва да се пропилява.

Денят беше слънчев, но някаква болка и мъка тежеше въз въздуха, които не вещаеха нищо добро за разходка. От вън се чуваха крясъци, викове, ругатни и стенания. Всички се натрупана на прозореца. Това, което видяха ги смрази. На площада отпред се виждаше голяма група от хора, обкръжена от въоръжени, които ги блъскаха едни в други. Между тях имаше жени, възрастни хора, но не и деца. Имаше мъже, който яростно избитваха насочените дула на наобиколилите ги и нещо крещяха, но следваше удар и съпротивилият се мъж падаше на земята.

Изведнъж се чу мощен залп. Площадът се покри с трупове на хора. От тях потече море от кръв. Същинска касапница.

По стълбите тичаха уплашени хора. Викаха и крещяха обезумели:

– Идват! Ще ни убият!…Бягайте….

Бравата на вратата се размърда и в стаята влетя уплашен мъж. Той огледа хората в стаята и задъхвайки се започна да обяснява:

– Влизат навсякъде,….. изкарват хората навън и ги разстрелват. Не знам какви са, но където и да влязат …… търсят само пластмасови топчета, събират ги в чували и ги изнасят.

– Трябва да затъмним прозорците и да залостим добре вратата, – предложи Симо, след като хората в стаята се съвзеха от чутото.

– Залостените врати едва ли ще ги спрат, – каза с тъжна усмивка новодошлия. – Те са като лавина, след която остават само трупове и изтърбушени домове.

– И все пак да опитаме, – обади се Рената, – не можем да стоим със скръстени ръце.

Хората в стаята се задвижиха с някаква затаена надежда, че това ще ги отмине. Някой пусна резето на вратата и превъртя два пъти ключа на вратата. Другите започнаха да пускат щорите, а там където недостигаха, импровизираха с тежки и тъмни пердета, черна хартия и каквото имаха под ръка, за да затъмнят прозорците.

Веско и Елена се сетиха за една стая, която използваха за килер и се запътиха на там. Тази стая имаше по-малък прозорец, но решиха и него да затъмнят.  Намериха някакви избелели щори, но в случая щяха да им свършат работа. Закачиха ги на прозореца и въздъхнаха облекчено.

Странно, прозорецът беше затворен, но усетиха сякаш вятър надигна щората, която бяха току що поставили и пред тях изникнаха двама души с оръжие в ръцете. Те бяха в камуфлажно облекло. Веско реагира бързо. Удари изненадващо единият под брадичката, но и Елена не беше бездействала. Не знам от къде, но в ръцете ѝ се намери дъска, с която халоса другият натрапник. Едвали щяха да успеят, ако другите знаеха или бяха усетили, че вътре има хора.

Единият от нападателите беше жена. Тя дойде бързо на себе си и започна да се оглежда. Видя, че я бяха вързали здраво. Над главата ѝ стоеше девойка с дълга пусната коса, която я разглеждаше с любопитство.

– Защо преследвате хората и ги убивате? Кои сте вие? – попита Елена.

Жената прехапа разкървавената си устна и каза:

– Нас ни е създал Един. Ние сме хуманоидни роботи. Трябва да прочистим лошите хора и тези които не желаят да правят  добро.

– Това с насилие ли мислите да го постигнете? – намеси се Веско. – Вие убивате наред, как разбирате, кои са лоши и кои добри?

– Убиваме тези, които ни се противопоставят или не желаят да се поправят, – каза овързаният мъж, който беше дошъл в съзнание.

– Но това е нелепо, дори Исус Христос не е насилвал никого да вярва в Него, нито го е убивал, въпреки че е имал сила за това – каза Елена.

– А инквизицията, а кръстоносните походи, изгарянията на клада, …..? – каза жената.

– Но това е бил прекален фанатизъм и неразбиране на Бога, – каза Веско.

Вързаните само се засмяха.

– Казахте, че сте роботи, но от къде черпите енергия? – продължи с въпросите си Елена.

– За това събираме пластмасови топчета, – каза жената. – Когато ги погълнем, ние така сме устроени, при разтварянето им в тялото ни, се отделя енергия.

– Но тези топчета рано или късно ще свършат, – намеси се Веско.

– Ние от скоро сме създадени и използваме наличните ресурси, – започна да обяснява жената. – Този, който ни е направил ще създаде машина, която да прави такива топчета.

– И все пак това, което правите, мисля, че не е съвсем правилно, – разсъждаваше на глас Елена. – Насила нищо добро не се е постигало до сега. Унищожават се хора, но резултат няма. Ако човек не е убеден в нещата, които върши, той се превръща в марионетка, машина за изпълняване на заповеди ……..

Тя не успя да довърши. В стаята блесна силна светлина. Когато тя угасна, на пода лежаха два трупа на мъж и жена …..